Да, родена съм в едно далечно село, което се намира в подножието на Бакаджиците! Там, където в манастира "Св. Спас" е служил руският отец, отец Сергий, дошъл тук през 1908 г. от Троице - Сергиевата лавра в Русия, за да служи на Бога тук, в Храм-паметника "Свето Рождество Христово" край Шипка, като певец, послушник тогава - Николай Григорович Чернов, бъдещият архимандрит Сергий.
Така, по Божий промисъл, той, отец Сергий, е останал завинаги тук, в нашата страна, далече от всички свои близки, от всичко, което е родно и скъпо за сърцето му... Този отец Сергий, на когото България дължи своята духовност, съхранена там, на това свято място, в годините, когато вярата е била забранена за народа ни, когато е било трудно, много трудно да се отстоява вярата в Бога и в Неговата Правда...
Там, в този манастир на Бакаджиците, заедно със своя руски събрат и близък на сърцето му приятел, архиепископ Серафим Соболев, са отправяли своите топли и святи молитви към Бога за страната ни, за народа ни, за децата ни - децата на България...
Децата на България и децата по целия свят, които Той, Божият Син, толкова много обича... Обича тахната детска чистота и доброта, тяхната детска вяра, нежност и обич в сърцата и душите им...
Там, на този връх Бакаджиците, състоящ се от няколко възвишения, всяка година, по традиция, ние, учениците от нашето училище, което носеше имената на Великите Славянски Просветители - Светите братя Кирил и Методий, ходехме да берем цветя - божури! Именно божури и само божури! Божури, много красиви, с които бяха изпъстрени поляните там!
За нас, децата, това беше най-голямата ни радост към края на учебната година - да наберем цветя, от които да сплетем един голям венец за Светите братя, които бяха винаги с нас, до нас, при нас, чрез паното, върху което бяха нарисувани в цял ръст от неизвестен за нас художник... Пано, поставено в коридора на училището ни така, че всеки от нас винаги да ги вижда пред себе си...
Те бяха с нас, когато идвахме на училище - посрещаха ни! Те бяха с нас, когато вървяхме по коридора през междучасието или стояхме строени в редички по двама и търпеливо чакахме учителят да отвори кабинета ни по биология, химия или физика - там, където не можехме и НЕ ТРЯБВАШЕ да влизаме сами, без учителя си... И ние знаехме това и чакахме да дойде той, учителят, и да ни отвори кабинета си...Чакахме, но не смеехме да влезем дори и тогава, когато се забавяше... Чакахме, защото знаехме и виждахме, че те, Светите братя, ни гледат... А ние не искахме да ги огорчаваме, защото чувствахме огромната им обич към нас, децата... Чувствахме тяхното "живо присъствие" до себе си... На тяхната мълчалива, но топла любов отговаряхме и ние със своята детска, мълчалива любов, стаена дълбоко в нашите детски, но силно впечатлителни души...
Да, бяхме такива - тихи, мълчаливи, скромни и ученолюбиви деца... Бяхме добри, честни и... отговорни деца... Именно отговорни, защото така ни учеха - да бъдем отговорни за всички свои дела! Учеха ни нашите учители, а най-вече нашият директор, руснак по народност, Петър Руснаков, който рано, много рано си отиде от този свят...
Рано и внезапно - при автомобилна катастрофа, пътувайки в колата на свой приятел... Смърт, която беше... загадка... за всички... И неговата внезапна смърт беше най-голямата трагедия за всички нас - жителите на това село... Толкова голяма, че и след официално обявения тридневен траур в селото то той, траурът в сърцата и душите на всички ни, продължи седмици, месеци, години дори...
За първи път на неговото погребение видях толкова много хора, обединени в едно от общата огромна болка... За първи път видях мъже, които плачеха... Плачеха така, както може да плаче само една жена, когато сърцето и душата й се разкъсват от някаква пареща болка... Плачеха всички присъстващи...
Да, плачеха всички присъстващи... Плачеше цялото село, защото всеки от нас чувстваше, че си отиде завинаги от нас ЕДИН ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК! Един прекрасен педагог, който БЕШЕ УЧИТЕЛ не само на децата, А НА ВСИЧКИ ХОРА - ГОЛЕМИ и МАЛКИ, които учеше на доброта и любов в човешките взаимоотношения, на отговорност и загриженост един към друг, на... просвета - духовна просвета, за да не сме невежи някакви хора, израсли далече от човешката цивилизация, от човешкия прогрес...
Смъртта беше отнела живота на един Ангел, дошъл в плът на тая земя, за да ни дари с оная Голяма, Велика и Всеотдайна Божия Любов, която само Бог влага в сърцата и душите на хората - ДОБРИТЕ ХОРА - и ги изпраща сред нас, за да ни дарят тази Любов, но да ни научат и ние да обичаме! Да обичаме всички и всичко Красиво и Възвишено около себе си! Да, да обичаме всичко и... всички и да творим Красота - навсякъде около себе си, но преди всичко ДА ТВОРИМ КРАСОТА В СЪРЦАТА И ДУШИТЕ СИ, за да дарим тази Красота на Света, в който живеем, и на хората, които са около нас! А също и на тези, които са далече от нас! Да дарим тази Красота на Сърцата и Душите си на цялата тая Земя, която е нашата Родина! На цялата тая Земя, на която живее Човекът! Човекът- ВЕНЕЦЪТ НА БОЖИЕТО СЪВЪРШЕНО ТВОРЕНИЕ!!!...
На всички тези хора, нашите любими преподаватели, научили ни да четем и пишем, на нашия скъп и обичан директор - г-н Петър Руснаков, днес аз, от името на всички ученици, искам да им кажа: "Благодарим Ви, скъпи учители! Благодарим Ви за всичко онова, което ни дарихте! Благодарим Ви за пламъка, оня възрожденски пламък, който носехте в сърцата и душите си и дарихте по частичка на всеки от нас, преминал през родното училище! Училище, превърнато днес в Кметство на селото с почти запустели алеи, по които вървяхме с толкова много обич и радост ние, малките тогава деца...
...
Вече е отпечатан новия брой на списанието – за поръчки – г-жа Детелина Златева на email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
