Свещеник Христо Младжов бил на енорийско служение в село Рила, Кюстендилско, сега град Рила. Не открихме близки сродници, затова малко знаем за него. Най-вероятно е роден там, защото местният кмет Младжов носи същото фамилно име.
Отец Христо служил в храм „Свети Николай Чудотворец“. Презвитерата му била добра и много благочестива. Имали шест деца.
Семейството живеело бедно. Събратът му, свещеник Годжев, му помагал. Всеки месец му изпращал по един чувал брашно.
Спомени за него дължим на Цветанка Миладинова от Рила, негово духовно чедо. Тя силно се вълнува, когато разказва. Твърди, че той бил „скромен, тих и на никого лошо не правел“. Преподавал вероучение.
Под влияние на монасите от близкия Рилски манастир той поддържал строга духовност. Не причастявал никого без изповед. Работел активно с християните от църковното братство при храма. Изнасял беседи.
Много от тях знаели църковни песнопения, особено тези, които се пеят през Великия пост и Страстната седмица. Баба Цветанка, сега старица на 95 години, без следи от склероза, запя от Преждеосвещената света Литургия „Да изправится молитва моя…“.
По духовните чеда може да се съди за духовника. Малко знаем за отец Христо, но баба Цветанка е едно огледало, върху което е отразено много от духовния образ на свещеника. Под негово ръководство тя изпълнявала строги духовни канони.
Твърди, че на младини през целия Велик пост ядяла само на обед и в сряда и петък вечер. Знае наизуст шестопсалмието и много други църковни молитви.
Вярата за християните от Рила била живот и заслугата е на енорийския свещеник. Отец Христо провеждал духовни беседи в събота и особено в неделя. Мъдрите му поучения се помнят до днес.
Затова цялото село се разтревожило, когато обвинили отец Христо за неща, които той никога не е вършел! Отнася се до изпитанията му след узаконяването на атеистичната власт.
В околностите на Рила имало убити и ранени партизани. Били донесени на площада в центъра на селото. Всички излезли да ги видят. Картината била много тъжна. Отец Христо страдал за младите хора, които загинали за една идея, в основата на която лежи безбожието. Той мислел за душите им.
Новите управници намерили, че той е най-неудобният човек в селото. Със знанията, добрите обноски и изрядното служение в храма той пречел. Решили да го премахнат или поне да уронят авторитета му сред селяните, за да не го уважават и търсят. Трябвало да се внесе страх, за да не общуват с него.
Услуга направил Александър Мазников от селото. Той съчинил клеветата. Казал, че видял как отец Христо ритнал с крак един от убитите партизани на площада. Това не било вярно.
Отец Христо след време през сълзи разказвал пред майката на Цветанка: „Стрино Еленко, на мене като на свещеник не ми подобава да ритам умрели хора. Аз трябва да ги прекръствам и да се моля за душите им“.
И управниците не вярвали в тази клевета, но тя била необходима и безсъвестно я приели. Отец Христо бил арестуван и отведен в Дупница, а след това в Горна Джумая. Там бил жестоко измъчван. Принуждавали го да признае престъплението, което никога не е вършил.
Съдил го „народен съд“. Осъден бил на пет години строг тъмничен затвор. Присъдата си излежал в Горноджумайския затвор.
Цветанка твърди, че отец Христо прекарал точно 72 дни в Дупница. Килията, в която бил затворен, заемала място колкото един стол. Касае се вероятно за карцер. Това изтезание ще е било преди съда.
На нейните думи можем да вярваме, защото отец Христо бил много близък с тяхното семейство. Често идвал у тях и споделял. Тогава не се говорело къде да е за изпитанията в затвора. Тези хора са му били доверени и много близки.
Като се завърнал от затвора, продължил пастирската си дейност под специално наблюдение. Ревността му не отслабнала. Напротив, страданията му го закалили. Освен това след преживените жестокости той разбрал колко по-лоши стават хората, когато са обезверени. И продължил да сее Словото Божие, доколкото можело, защото препятствията били големи.
Починал на средна възраст. Затворническият живот се отразил на здравето му. Погребали го до гробищния храм „Свети Архангел Михаил“ в Рила. Но озлоблението към него не намаляло и след смъртта му. Кощунници „го извадили тайно от гроба и захвърлили тялото му някъде от злоба“ – твърди баба Цветанка.Това знаело цялото село.
Враговете му не се побояли и от смъртта. Това говори колко по-жестоко са постъпвали с него приживе. Той мълчал и търпял. За страданията си не говорел. Мълчаливо вършел изповедническия си подвиг.
Най-красивия венец получил след смъртта. Никой не знае къде е захвърлено тялото му. Небето знае подвига му и е приготвило награда за него.
По спомени на Цветанка Миладинова от град Рила, духовно чедо на свещеник Христо Младжов, които тя предаде на 24 март 2009 г.
Още животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт в най-ново време (втората половина на XX в.) в рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време
