valentina-drumeva-e1610796747468 Всемирното Православие - ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА (ДРУМЕВА): БЪЛГАРСКИ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИЦИ И ИЗПОВЕДНИЦИ ОТ XX ВЕК (2)Разликата между небесното царство и земното царство е неизмеримо голяма. Едното е небе, другото – земя, едното е безсмъртен дух, а другото – тленна плът. Единство между тях не може да има, защото по естество те са в противоположна зависимост.

Хората, които водят духовен живот, не воюват, а обичат. Тяхното оръжие е любовта Христова.

 

Те се стараят да се отдалечават от грубата материалност, за да се извисява духът им. Напротив, хората на земната привързаност, които не повдигат поглед към небесата, воюват, дори без повод, с тези, които са избрали надземния духовен идеал.

Духовният човек подава ръка с братска обич на принизения до тленните земни блага, за да му помогне да стане и да се издигне над тях. Това става с молитва и Словото Божие, по пътя на убеждението. А бездуховният човек налага своето посредствено мислене със стиснат  юмрук. Това е лесно обяснимо.

Мракът не може да понася Светлината. Тя му пречи, защото разбулва неговата нечиста същност. Затова приелите в себе си мрака на бездуховност искат със сила непременно да прогонят Светлината, за да не ги смущава.

Първопричината за тази сложна драма в душите на хората идва от въздействието на демонските сили върху слабия човек. Обладан от тях, той се демонизира и става по-жесток от звяра. Може да причини големи страдания на човека с чиста духовност. Потиснатият не се озлобява, стигнал до изнемога, зове изповедно помощ от Бога с думите на псалмопевеца: „…връщат ми зло за добро, враждуват против мене, задето следвам доброто. Не ме оставяй, Господи, Боже мой…“ (Пс. 37:21-22).

По земния път борбата между добро и зло, между вяра и неверие е вечна! Историята на Църквата показва, че тя не е стихвала и не ще стихне до края на света, под различни форми и с различни средства. Най-сигурното средство евреите приложили към Христос – Светлината на света.

На съда на беззаконието Пилат попитал Спасителя: „Ти ли си Иудейският Цар?“. Той отговорил: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:33-36).

Богочовекът дошъл на земята не да основе земно царство, а да спаси падналото човечество от робството на греха, да възстанови първоначалното достойнство на човека, сътворен по образ и подобие Божие. Той дошъл да изгради царство на духа. Бог приел човешки образ, за да обожестви човека.

Въпреки че тази Негова мисия се виждала ясно през целия му земен живот чрез проповедите, а и сега се вижда от страниците на светото Евангелие, то Неговите гонители искали да Го премахнат. Подтиквани от адските демонски сили, те написали на кръста вината Му: Иисус Назорей, Цар Иудейски!

Послужили си с лукава хитрост, понеже в Богочовека не виждали и сянка от грях, а трябвало да се измисли вина, за да бъде премахнат. Най-лесното и най-сигурното било да се обвини за претендент на императорския престол. С такова политическо обвинение Той ставал враг на кесаря и виновен за смърт пред държавната сигурност.

Безгрешният Христос станал велик Мъченик! Мъченичеството обаче в име Христово не се е прекъсвало от Голгота и до наши дни. Още от апостолско време последователите на Христос били гонени и убивани, след като ги обявявали за врагове на Римската империя. А те, вестители на божествената правда и мир, били най-честните ѝ поданици.

Политическият строй, обществените порядки, нравите на хората се менят, но вечната борба между вяра и неверие, благочестие и нечестие, между материя и дух не стихва, подклаждана от демонските сили чрез обезверени хора.

Но Христовата светлина е непобедима! В светото Евангелие четем: „И Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Йоан 1:5). Затова гонителите не успявали да я загасят и с най-големи жестокости и дори с проливане на кръв. Те убивали тялото, без друго тленно, но до духа не се докосвали. Нещо повече: чрез изповедничеството духът се увенчавал с мъченически венец на вечна слава в небесата.

При най-страшните гонения Христовата светлина не потъмнявала. Напротив, тя греела с още по-ярко сияние. А по строгата духовна закономерност мракът в душите на мъчителите се сгъстявал. Започвал адът приживе, идвало възмездието.

Българската православна църква е изпитала в голяма степен гонения, унижения, разделения, но с тях изгрявали на духовния ѝ небосвод нови звезди на мъченическа и изповедническа святост.

Мъченичество имало още в нейната предистория. Нашите земи от римско време са напоени с мъченическа кръв. От Томи и Доростол до Сердика и Филипопол тя се леела в арените на римските амфитеатри.

При утвърждаване на християнската вяра в Първото българско царство начало на мъченичеството се постави в княжеския дворец от българския първомъченик Енравота-Боян.

И по време на Второто българско царство, когато вярата процъфтява, противодействието не спира. Чрез номадските нашествия, кръстоносни походи и татарски орди се рушели църкви, пленявали се и се убивали християните. А турското робство бележи връх в мъченичеството. Жертвите са неизброимо много и мъченическата святост е голяма.

Но и след Освобождението то не липсва. При нахлуване от Запад на атеистичните идеи у нас, свързани с установяване на богоборчески политически строй, отново се надига вълна на мъченичество. Тя се води със същите средства и със същата жестокост.

Дотогава насилието се прилагало, за да се замени чистата християнска вяра с езическа или мохамеданска, сега ударът бил насочен изобщо към вярата в Бога. Богоборчеството целяло унищожаване на Църквата като институция, на първо време чрез премахване на най-ревностите свещенослужители. Вярата била обявена за „опиум на народите“.

Измамата идвала лесно чрез проповядване на безбожие, което се приема лесно от греховната природа на човека. Към това се прибавила борбата за извоюване на най-справедливия политически строй, който ще превърне земята в рай. И тъй като през всички времена светът лежи в зло, и потиснати и угнетени има винаги, поради греха човешки, то илюзорната мечта изглеждала за много хора постижима. Те не можели да разберат, че животът без Бога никога не носи траен мир и любов между хората, а ражда нова форма на потисничество на човек от човека. Но този, който не мисли за духовното, се пленява от материалното.

Ентусиазираните атеисти не познавали вярата Христова по убеждение и живот, поради което не могли да разберат, че вдигат оръжие срещу нещо непобедимо, нещо, което не е от този свят.

Въпросът за жертвите на атеизма у нас не е изследван напълно. Приема се, че след 9 септември 1944 г. са гонени и измъчвани около 600 духовни лица, от които близо една четвърт са избити. Други прекарват десетилетия по затвори и лагери и умирали там. Освободените не можели да се радват на дълъг живот, поради изтърпените физически страдания.

Гоненията бележат три етапа. Първата вълна обхваща периода от политическата промяна до май 1945 г., когато се провежда така нареченият Народен съд над виновниците за въвличането на България във Втората световна война. Много свещеници, които проповядвали за мир в човешките души, върху които се гради общественият мир, били съдени и убити.

Втората вълна има за начало свалянето на Българския екзарх Стефан на 06.09.1948 г. Тогава се подело гонение против около 200 свещеници. Третата вълна стига своя апогей през 1952 г.

Избити и заточени били най-достойните свещенослужители, които се изявили като безупречни духовни пастири. Надзорът над останалите бил строг. Църквите се изпразвали, нравственото ниво спадало катастрофално без спирачката на вярата. Животът ставал все по-бездуховен, насочен само към материално благоденствие, което издига в култ телесното, а потиска по-висшата половина на човека – духовната.

Човешкият образ губел от своята одухотвореност, която Бог щедро дарява на верните по благодат. Разбира се, не всеки се поддавал, но съхранилите вяра и духовност били малцинство. Техният живот се превръщал в подвиг.

В последно време се започна частично издирване на мъченици от атеистичния период. Въпросът е труден и ангажира много време и усилия. По понятни причини дори близките на пострадалите укривали техния подвиг, като забравата покрила много подробности. Излезли са няколко книжки от частни изследователи. Особен интерес събуди филмовата поредица по БНТ. Настоящата публикация е по материали на режисьора Марин Градинаров.

Има хора, чужди на Църквата, които смятат, че с изнасяне на факти от този род, се внасяло разединение между хората, защото все още има хора, свързани с тези събития. Те не знаят, че това се прави не с омраза и желание за мъст, а като дълг към Църквата. Изследователят християнин знае много добре, че отмъщението е грях!

Ако църковните историци, водени от такива съображения, не бяха описали подвизите на мъчениците от първите векове на християнството, сега не щяхме да имаме църковно предание и жития на светиите.

Содом и Гомора били градове, известни с това, че са потънали в престъпления и нравствена разруха. Божият гняв следвало да се излее върху тях, те трябвало да бъдат унищожени.

Праведният Лот бил предупреден да напусне със семейството си града. Той наредил никой да не се обръща назад към зловещия град, който ще загине. Но жената на Лот се обърнала и моментално се превърнала в солен каменен стълб (Бит. 19:26).

Старозаветното свидетелство за това събитие крие голяма поука, погледната в друг аспект и отнесена за посочените гонения. Ако се обръщаме назад към ужаса на събитията от гоненията на Църквата през атеистичния период, вгледани единствено в тях, ще ни последва участта на Лотовата жена. Това ще окамени сърцата ни и ще ограби перспективата да виждаме бъдещето и да оценяваме настоящето.

От такава опасност бяга изследователят християнин, който знае, че възмездието е дело Божие, а неговият дълг е да съхрани паметта на Църквата. Той не иска да спира за дълго вниманието си върху ужаса на гоненията, който извиква гняв, а иска да изнесе подвига на просиялите в мъченичество духовници, което окриля във вярата.

Естествено, фактите на жестокости не могат да се избегнат, но за радост на светата ни Църква и за наша духовна полза, полезно е да спрем вниманието си повече върху два важни момента, които ще ни помогнат да станем по-добри във вярата.

Удивително е, че българските свещенослужители проявяват изповедничество равно на това от първите векове на християнството. Жестокостите понякога надвишават някогашните, но нито един свещеник осъден на затвор или смърт, не предава вярата си, за да спаси тялото. Несъмнено това е ставало по благодат. И още веднъж се потвърждава истината, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Послание на св. ап. Павел до евреите 13:8).

Християнинът, който знае да обича и враговете си, не може да не изпита болка, когато спомни съдбата на мъчителите и убийците. Тя е печална. Убиването на духовно лице е голям грях, защото то е ръкоположено и върху него са излети даровете на Дух Свети за извършване на църковните тайнства.

Те не убивали духовното лице, което отминава във вечността, увенчано с ореола на святост, а убивали себе си. Изследванията показват, че едни умирали в големи душевни терзания, жертвите смущавали съня им. Други стигали до психически разстройства, трети сами прекратявали непоносимо тежкия си живот. Те не знаели, че убийството е престъпление, което вика за наказание още в земния живот.

Бог простил на разбойника на кръста. Той щял да прости и на Юда, ако се разкае. Покаянието е велика сила, която чрез църковното тайнство прочиства грешната душа. Но възпитани в безбожие, те не знаели дори за това лекарство, което би спасило душите им от вечните мъки.

Има единични случаи на разкаяние, но те са изключение. Повечето умират в душевни мъки, които са неизмеримо по-страшни от физическите. По-голямо нещастие за човека не се знае.

А умрелите за вяра Христова са светии на небесата. Според духовния сан те са в числото на българските свещеномъченици. Наш дълг е да не допускаме имената и подвигът им да потънат в забрава.

Нека призоваваме в молитва и знайните, и незнайните свещеномъченици, защото те предстоят пред престола на Бога. Тяхното застъпничество за нас ще ни дарява сили в изпитанията, които съпътстват верните по земния път.

Свети най-нови български свещеномъченици, молете Бога за нас!

–––––––––––––––––––

На 23 февруари се навършват 40 дни от блажената кончина на майка Валентина (Друмева), в схима Възкресия - игуменията на Калоферския девически манастир Св. Въведение Богородично". На Господнята нива тя работи всеотдайно както чрез първото неделно училище в България, така и с многото си книги и душеполезни срещи с хората. Поредицата от 15 тома за българските свещеници и изповедници на вярата от XX век е един от неувяхващите венци, с които се увенча животът ѝ.

Бог да я прости и да настани душата ѝ в небесното Си царство!

 

 

 

 

П.П. Този текст беше даден лично от майка Валентина за публикуване във Всемирното православие".