Не мога да си представя бъдещето, различно от настоящето. Не мога да си представя живота, различен от този, който познавам. Не съм човек готов за промяна, за изненади и непознати места. За жалост, животът ми се преобърна рязко. Явно съдбата е предрешила съществуването ми да протече не според очакванията ми.

Казвам се Офелия. Хората смятат, че името ми е трудно за произнасяне, смешно или че изобщо не ми подхожда. Когато някой попита майка ми за сетен път как се казвам, тя разширява сините си очи и го поглежда подозрително. Обяснява, че името ми е много специално, но никога не ми е казвала защо.

Мама е жена на средна възраст, висока, стройна и привлекателна. Често се облича в дълги рокли, ушити от самата нея. Тя е моден дизайнер. Преди имаше собствено шивашко ателие, а сега заема някаква важна длъжност в световноизвестна модна къща. Често я задължават да работи за дълго време в далечни страни. Разбира се, аз я придружавам неотлъчно навсякъде, защото не мога да живея сама. Сменям училище след училище. Постепенно губя всичките си приятели. Животът ми протича в път. Харесвам празниците, защото съм заедно с мама и тя ми показва, че ме обича или по-скоро ми припомня за това.

Отново е Коледа, най-вълшебният ден през годината. На тази Коледа искахме да украсим коледното дърво, да изпечем джинджифилови сладки, просто да бъдем заедно. Но нищо от това не се случи. Тъкмо поставях коледната звезда на елхата, когато телефонът звънна. Мама влезе в кабинета си и се обади. Предполагам, говореше с някой изискан господин, защото обясняваше нещо любезно и изчерпателно. Долових нотка на притеснение в гласа ѝ. Тя се върна при мен разтревожена, както и предположих.

– Обадиха ми се от модната къща. – промърмори тя.

– И? – погледнах я с питащ поглед.

– Викат ме извънредно на работа заради предстоящото модно ревю. Възникнал е някакъв организационен проблем.

– Но защо точно днес? Нали това е нашият ден! Какво стана с всички обещания за една спокойна Коледа?!

Мама мълчеше. Разбрах, че е безсмислено да я убеждавам. Тя облече тъмночервената си дълга рокля, наметна пухеното бяло палто и нервно грабна кожената чантичка. Сладникавият ѝ парфюм подразни обонянието ми. Целуна ме по челото. С молба и сълзи в очите промълви: „Съжалявам”, и тръгна.

Нима това е Коледа?! Та нали искахме да бъдем заедно, поне днес. Грабнах ключовете от масата и излязох.

Градчето сияеше. На Коледния базар цареше празнично настроение, за разлика от моето. Коледните къщички се гушеха една в друга и примамваха посетителите с бляскавата си украса. Долових аромат на джинджифилови сладки. Напипах дребни монети в джоба си и си купих няколко сладки. Не бях гладна, но джинджифиловите сладки са ми любими, защото ги приготвяме заедно с мама на всяка Коледа. Запалените газови лампи около къщичките разпръскваха мека топлина. Около тях по масите бяха насядали едри чичковци, които пиеха с наслада греяно вино и ядяха наденички. Мъжете носеха дебели, пухени шапки с дълги ушанки. Виното ги караше да се смеят и да говорят на висок тон. Гласовете им кънтяха в ушите ми. Защо моята Коледа не е весела като тяхната? Защо е толкова самотна и безлична?

Сетих се за едно място, което наскоро случайно бяхме открили с мама – една стара църква в края на града. Не знам с какво ме привличаше, но реших точно днес отново да отида там. От затворената врата на църквата се прокрадваше бледа светлина. Влязох плахо, без да знам какво точно ме очаква вътре.

Пред иконата на Божията Майка с Младенеца, под светлината на догаряща свещ, смирено се молеше възрастна жена:

-„Иисусе Христе, благодаря ти за моите близки. Животът често е труден за семейството ми, но ние знаем, че Ти Си винаги с нас. Благодаря Ти за любовта, която ни крепи, дори и когато на този светъл празник сме далеч един от друг. Нека нашето семейство бъде заедно през следващата година. Амин!”

Не бях чувала толкова прочувствени и искрени слова. Молитвата докосна сърцето ми. Осъзнах, че дори и сега, когато не съм заедно с мама, аз много я обичам и не ѝ се сърдя за нищо. Сълза на щастие се стече по пламналото ми лице.

Окрилена от моето прозрение, излязох навън и хукнах към къщи. Днешният ден мина като филм пред очите ми. Бях готова да приема нещата, от които съм се страхувала досега – промяна, съдба, реалност!

Вкъщи притеснена ме чакаше мама. Личеше си, че беше плакала. Бръкнах в джоба си и извадих последната джинджифилова сладка с форма на сърце. Бях я запазила за нея. Прегърнах я и тихичко промълвих:

       – Весела Коледа!