„Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме;

но по Твоята дума ще хвърля мрежата”

(Лука. 5:1-11).

Боголюбиви братя и сестри,

Когато напреднем във вярата, или когато лета и десетилетия живеем с нея като с нещо привично в нашия живот, Бог изпитва волята ни, като ни оставя на себе си, оставя ни да вземем собствено решение да Го следваме.

Често ни се случва да се удивляваме защо се случва така, че, ето, довчера с голяма готовност извършвахме подвига на християнския си живот, участвахме при всяка възможност в богослужението, спазвахме постите, както са наредени от светата ни Църква, бяхме крайно внимателни в отношенията си с ближните, а изведнъж като че ли в нас се събужда някаква умора, ставаме небрежни, отлагаме изпълнението на предписанията, хвалим се за трудовете, които само Бог трябва да вижда, отнасяме се с ближните с необичайно раздразнение и претенция!

Ние просто трябва да се уверим, че силите ни са ограничени, че нравствеността ни е немощна и че вярата ни е нужна за обещаното ни спасение и живот вечен, ако я упражняваме в дела, не просто да очакваме безучастно да се случи огласеното от светото Евангелие и пророчествата на боговдъхновените! Пожелаем ли всичко в нашия живот да е според светата Божия воля, призоваваме ли Бога да ни подкрепи във всяческата ни немощ, тогава човешката ни воля се съединява с Божията и по неведом начин духът ни се изпълва със сили.

На това ни учи и прочетеното днес литургийно свето Евангелие. Откъсът, който по боговдъхновение е наредено да се чете на днешната Неделя Първа след Неделя подир Въздвижение, разказва за проповедта на Господа Иисуса Христа на брега на Генисаретското езеро, когато поради голямата численост на събралото се множество поклонници, божественият Учител се качил на кораба на Симон, наречен от Него Петър, и проповядвал тъй – седнал върху рибарските принадлежности насред водите на езерото.

След като огласил поученията Си, Господ наредил на отколешните потомствени рибари да хвърлят мрежите навътре в езерото, където водата е дълбока. Това било много необичайно решение за тези, които добре познавали рибарския занаят. Рибата обикновено се лови добре нощем, когато не вижда риболовците и търси храната си в тъмните води по-непредпазливо. След като цяла нощ са се трудили и нищо не са могли да уловят, за рибарите е ясно, че хвърлянето на мрежите в дълбочините посред бял ден, според човешката логика, е осъдено на неуспех. Но не такъв е бил Божият промисъл. Мрежите на Ионините синове така се препълнили, че трябвало да повикат събратята си от другия кораб, за да могат да ги изтеглят, преди да са се разкъсали напълно! За честните и непресторени сърца на тези груби хора уловът, който заплашил за потопи с тежестта си корабите им посред бял ден, било ясно и еднозначно чудо. Рибарят повече от земеделеца и пастиря разбрал какво се случва и, ето, паднал Петър потресен и казал това, което имал в сърцето си: „Иди Си от мене, Господи, защото аз съм грешен човек!“

Малцина от нас са обръщали внимание на примера на това противопоставяне на нощта, в която живеели дотогава рибарите и, в която напразно се трудели за храната, която ще спаси телата им от глад, която е нищожно безсилна пред светлината на Христовото учение, което е изобилие на всякакви блага. Господ ясно показал на всички, че за тези, които следват спасителното учение, току-що проповядвано от Него, идва новият век на вечното блаженство не знаещо лишения, което не е по силата на някакъв природен закон, а е по волята на Всемилостивия Любещия Творец на всичко видимо и невидимо.

Апостолите Петър и Андрей били вече веднъж следовници на Господа, но постепенно се върнали към предишното си занятие, за да нахранят близките си със земните дарове на Бога. Бог вече ги бил призовал и те тръгнали след Него, но трябвало те да поискат да упражнят волята си в това следване, което един ден щяло да премине в апостолското им служение.

След като видели това, що Господ сторил, в душите им не останало никакво съмнение, че това е Господ, тъй както изповядал Камъкът на вярата в Христа – Симон, наречен Петър. От този ден борбата на немощната човешка природа с вражеските нападения не преставала в душите им, но те вече имали щита на вярата, която никога не ги оставила.

Тази вяра била семе, поникнало върху благодатната почва на сърдечната простота и смирение, свидетелство за което е вопълът на Петър: „Иди Си от мене, Господи, защото аз съм грешен човек!“

Колцина от нас, братя и сестри, намират сили да кажат, че грешат, а колко сред тези, които имат тези сили, са готови да кажат, че са грешни, като съзнателно и безжалостно разкриват греха си? Ето, това е примерът на апостолското служение, което започва в светлината на новия ден на Православието и което прави всеки православен християнин проповедник на вярата в Христа с примера на благочестивия живот, с постоянната воля да живее според Божията воля, с любовта към Създателя си, която е и любов към Неговия образ – нашият ближен!

Така братята рибари станали ловци на човеци в мрежите на спасението. Тези мрежи са истината на божествената проповед, която показва със светлината на ясен ден пътя към Небесното Царство.

Господ ни призова, братя и сестри, като ни даде скъпоценния дар на вярата, да проповядваме кротко неговата истина с делата на нашата вяра, с обичта и към този, който ни причинява зло, защото няма по-голяма радост на небесата от това още една човешка душа да се спаси.

Амин!