Калоферското неделно училище към Девически манастир „Св. Въведение Богородично” съществува от началото на 1991 г. Оттогава досега през училището са преминали две поколения българчета. Стотици деца са имали и имат шанса да основат живота си върху непоклатната скала на Христовата вяра. Запознаването с красотата на християнството е главно по книгите за деца на игумения Валентина (Друмева), която с много доброта и любов отглежда в младите души прекрасните цветя на евангелските добродетели.
Майко Валентина, колко деца идват в Калоферското неделно училище?
Не зная колко ще дойдат тази година. Децата намаляват, бяха до 150, сега са към 70.
Как ги набирате?
Децата сами си идват. Преди повече от 20 години, когато започнахме, имаше обяви, че ще има такова училище, сега вече си знаят.
Има ли разлика между поколенията преди 20 години и сега?
Голяма разлика има. Децата бяха по-скромни, по-тихи, по-събрани в себе си, по-овладени, по-дисциплинирани. Сега са натоварени от телевизия, от компютри и трудно се събират в себе си за сериозно мислене, каквото изисква часът по вероучение, въпреки че аз им поднасям нещата в много достъпна форма, особено на по-малките.
Колко групи са?
Най-хубаво е да са три групи: най-малки, средни и по-големи. Зависи тази учебна година какви деца ще се съберат, с това се съобразявам. Миналата година ги направих на две: по-малки и по-големи.
Предполагам, че в неделното училище идват децата на някогашните ваши ученици?
Да, 10-15 са деца на първите деца в неделното училище.
Те различават ли се от другите?
Непременно. Личи си, че родителите им, майките най-вече, тъй като момичетата са повече, са ги възпитали още от мънички. Такива деца идват подготвени с молитвичка, с кръстния знак, с някои познания по отношение на вярата, а с тези, на които родителите не са учили вероучение, трябва да се започне от най-елементарното.
А защо казахте, че са повече момичетата. Разбрах, че и в курса за възрастни, който съществува от 4 години, повече жени идват.
За курса идват жени, а в училището в началото бяха 3-4 момчета, но сега има почти наполовина момчета и момичета.
Момичетата, като създадат семейства, те възпитават децата. Момчетата се пръскат, аз не ги виждам, изселват се от Калофер, отиват да търсят работа тук-там. Които момичета останат тук, тях мога да наблюдавам, и техните деца.
Поначало жената по-възприемчива ли е към вярата?
Жената има по-възприемчива душа и по-леко, по-бързо възприема духовното, което е по-високо мислене, по-надземно и по-далече от грубата действителност, практическата, която е присъща на мъжете. Това си е по природа, но, от друга страна, по природа всяка душа е християнка. Има много добри момчета, при тях пък вярата е по-осмислена, по-разумна, а при жените е по-емоционална.
Изисква ли се от децата, които учат тук, да постят, да се изповядват, да се причастяват?
Аз не налагам никакви норми на поведение, дори им казвам: „Аз не съм ви събрала да ви карам да вярвате, аз ви показвам вяра и неверие, добро и зло, хубаво и лошо, а вие имате разум и ще си изберете кое трябва”. Не се налага вярата, а по отношение на делата вече наблягам, защото вяра без дела е мъртва. Целта е възпитанието на тези деца в духа на християнската нравственост, която изгражда пълноценни личности.
Дори има случай с едно дете, чиято майка беше наша ученичка. Още на 6-годишна възраст то дойде на неделно училище. Не помня какво сме говорили, но като излиза оттук, среща го една жена, която после ми разказва. Питала го: „Йоане, къде ходи?” „В манастира” – отговорило детето. „Защо?” „На неделно училище.” „Ами какво учихте днес?” „Учихме за доброто и за лошото, но аз съм за доброто”.
Малките деца попиват и така се поставя една здрава духовна основа. И тези деца, които минават през неделното училище, първо никога няма да отидат в секти, после никога няма да отидат при болната мистика: леене на куршуми, екстрасенси – сегашната мода, която е демонична. Моята работа е не да ги правя богослови или монаси, или свещеници, а да ги предпазя от болестите на съвремието: секти, болна мистика и нездрави нрави. Върху тези неща почти винаги наблягам и всички уроци са акцентувани на тази тема.
Има полза, защото като тръгнем сега на екскурзия, децата имат друго поведение и даже последния път тази година, като пътувахме до Соколския манастир, група посетители попитаха: „Ама тези деца от България ли са?” Т.е. различават се от общата маса, която нищо не знае и върви по лекото съпротивление, водена от телевизори, от дискотеки, от всичко, което е отрицателно и което се лее, лее сред нашето общество, и те подражават - по-лесно е, по-забавно, по-интересно - и така се увреждат духовно.
При нашите деца има изповед два пъти в годината: през Коледния и през Великия пост, което означава, че мислят, върху доброто и злото, върху греха и доброто. Имат си тефтерчета, в които записват какво добро и какво лошо са направили и като дойде изповедта, са готови. Дори тази година на Рождественското тържество имаше конкурс кой е направил най-много добрини преди тържеството. И едно дете от първи клас спечели с петдесет добрини за един месец. Аз пазя тетрадките, това е бисер! Много хубави неща е писало, детето е умно. Майка му беше наша ученичка, на тържеството беше конферансие, но сега го грабнаха, отидоха в Англия, там ще учи втори клас. Разпръскват се нашите хубави деца...
Кое е новото във вашата дългогодишна работа с децата?
Най-новото е, че създадох въздържателно дружество. Такива дружества съществуваха преди 9 септември, когато имаше активна дейност от страна на свещениците в училищата, вероучение. Тези въздържателни дружества се отнасят най-вече до употребата на алкохол, а сега и за цигарите, естествено. Именно такова въздържателно дружество направих, обаче не всички се записаха, главно по-малките. Големите не могат, питат не се ли разрешава „поне бира”. Абе, като речеш, воля като имаш, и без алкохол може да се живее. Сега са научени хората на богата трапеза, с мазнини, тлъстини, отгоре алкохол. Гледам нашите деца от малки трупат мазнини, пълнеят, дебелеят, което не е естествено и не е хубаво. В дружеството се записаха около тридесет деца на първо време, обещах им да ги възнаградя и сега си мисля, като тръгнем на училище, какво да направя, някаква награда трябва да има, някъде да ги изведем, да ги разходим, за поощрение.
Полезно е, защото още от мънички започват да пушат, в Калофер има „Дом за деца и юноши”, оттам вземат модела. Родителите пък си пийват, покрай тях и децата опитват. Това ми направи впечатление и го въведох, което е може би уникален случай. Кой се е заел в училища да въвежда въздържателно дружество?
Някога колко хубаво е било: въздържателно дружество, вероучение, младежко дружество, все с цел да се посяват добродетели в душите на младите хора и да излиза една здрава, чиста младеж. А сега е твърде трагично положението с децата и с младежите. Всички го виждат, всички вдигат ръце, а никой нищо не прави.
Ето 21-ва година вече имаме неделно училище, стотици деца са излезли оттук, беше време, когато идваха от съседните села, от Карлово дори. И от всички тези деца, които са минали през неделното училище, нито едно не е в секта, нито едно не се е отклонило към болна мистика. По отношение на греха някои залитат, защото животът е много сложен, но се завръщат, идват, искат изповед. Това какво говори? Че човек може да сгреши, но после има покаяние. Къде го разбират другите деца това нещо?! Не, без християнско възпитание в духа на евангелската нравственост не може да има здраво общество нито пълноценни личности, защото започват дефекти, естествено.
Как действат тези въздържателни дружества, какъв е обхватът им?
Някога почти всички деца и младежи са участвали. Но имало християнски дружества със своя дейност: милосърдна, помагали са примерно на бедни. Наскоро попаднах на удивителен случай. Като търсех регистрите в църквата на село Гецово, сега квартал на Разград, открих един тефтер с лилави корици и вътре беше написано почти на църковнославянски език, че през 1873 г. в това село се основава към църквата младежко дружество. И това е било през робството, представяте ли си? И то било нещо като спомагателна каса, защото е записано кой колко гроша е внесъл. Събира се известна сума и се употребявали за църковни нужди, например за купуване на свещник, на икона, или за подпомагане на крайно бедни деца или семейства. Това е прототип на всички по-нататъшни младежки дружества с такава цел.
А сега, като му паднат пари на младия човек, отива да ги изяде и да ги изпие, не помисля да даде, да помогне. Ние като ходихме с децата на екскурзия до Бачковския манастир миналата година, имаше там един човек без ръце, сложил паничка пред себе си и децата питат колко да пуснат. Казвам им, че може и две стотинки да пуснат, но да дадат. И всички деца пуснаха – кое десет, кое пет стотинки, важното е да се учат да проявяват милосърдие.
Изглежда само в неделните училища се работи духовно с децата, това ли е засега верният път?
Действително има резултат, хубаво е да се работи, защото в училищата няма вероучение. И да има, няма подготвени кадри за преподаване, ще влезе някой протестантски учител и ще ги учи на крива вяра.Тук трябват подготвени православни учители, със съответна педагогическа подготовка. Така че засега, те няма да го въведат, както се вижда, но засега остава тази работа, с която много малко се занимават в неделните училище, тук-там, като капки в морето. Но е необходимо, много ценно и полезно е, защото една човешка душа е по-ценна от съкровищата на целия свят, колко повече една детска душа. Те са чисти мъничките, попиват, те плачат, когато им говоря как разпънали Иисус Христос.Това, което е чуло и видяло, си остава вече в него следа за цял живот. Дори вече големи деца казват: „Едно време, като идвахме на неделно училище, и вие тъй и тъй ни казвахте.” Аз не помня какво съм казала, но те го помнят дума по дума, и това остава в тях като правило в живота. Значи е необходимо. И аз ги приемам още от 5-годишна възраст. Те запомнят най-много. Даже аз се изненадвам, те помнят наизуст текстовете, пък големите ги мързи, научени от телевизията да получават наготово информацията, не им се чете, не им се запаметява. Сложно е, но в това сложно време, който работи, спасява човешки души, а това не е малка работа.
Нашето е традиция. Казват, че първото неделно училище в страната е било нашето, 21 година вече, не знам, може и така да е.
Хубавото е, че училището обхваща желаещите деца от целия град.
Почти всички деца идват. Напоследък намаляват децата, защото родителите се изселват в големите градове, нямат работа, отиват в чужбина. И като намаляват децата, аз си мислех, че интересът към неделното училище е намалял, обаче като отидохме миналата година да откриваме учебната година с водосвет в училището в града, се оказа, че те са толкова децата. Може да има 10-15 деца, които не идват при нас, но все пак са стъпили от любопитство в неделното училище.
Как възникна идеята за неделно училище за възрастни?
Децата, като ги учим тук, казват на майките си, на бабите си: „няма да ходите да си леете куршум, няма да ходите при екстрасенси”, и те се чудят, идват да ме питат дали това е вярно. Като им кажа, че е вярно, отговарят, че не знаят. Като не знаете, елате, каквото можем, ще ви кажем, ще ви помогнем. И така се роди идеята, вече четири години има такъв курс. И се промениха големите, започнаха пост, изповед, причастие. Значи трябва просвета, това е основното. Защото съзнанието на хората е замърсено и от греха, и от заблуди всякакви. Виждате, крещят на улицата отвсякъде сектанти, и докъде се стига. Така започнах с големите. Те идват в неделя в 15 часа, за един астрономически час, както е с големите деца, а при малките часът е по-кратък, те не могат да издържат, уморяват се.
Как успявате да задържате детския интерес толкова години?
Подготвяме тържества, драматизации, имаме хор, екскурзии, изяви, театър и това въздейства силно върху съзнанието на детето, защото една драматизация - това е жив урок за цял живот. Миналата година представихме разказа „Серафим” от Йордан Йовков. Сега децата са по-малки, а когато имахме много деца от горния курс, поставяхме класика: „Престъпление и наказание”, „Братя Карамазови” от Достоевски, „Грехът на Калоян” от Фани Попова -Мутафова, „Не от този свят”, „Евгения Гранде” от Балзак, „Козет” от Виктор Юго, а от българските автори най-много поставяме разказите на Йордан Йовков.
Децата много обичат да се изявят на сцена. На нашите тържества почти всяко дете иска да участва и затова на дете, което не се включва в драматизация, в хор, давам стихотворение, по двадесет стихотворения има на всяко тържество. Всеки трябва да излезе и да се покаже, а това, което го каже, го помни цял живот.
Присъствах на едно ваше заключително тържество в читалището – залата беше пълна, видях, че е истински празник за града.
До миналата година заключителното тържество в края на учебната година беше в читалището, но сега си направихме салон в манастира, добре уреден, със сцена, завеса. Тук е по-лесно, не носим вече надолу реквизит, на място си е най-хубаво и по-друга е атмосферата. Там е по-светско, а тук и родителите като дойдат на тържеството, и те се потопяват в духовна атмосфера, и става по-друго, и за тях има полза. Най-много децата обичат Рождественското тържество, има подаръци и изява за всеки.
С децата е нужен подход, който може би се нарича любов.
Подходът е доброто, защото децата сега са буйни и като започнеш да им се караш, става още по-лошо. Понеже едно дете, като сгреши, аз казвам за всички, за да не го засрамя, а то се сеща. Много деликатна работа е това с детски души да се работи.
Помага ли ви някой – със средства или с умения?
Една българка от Манхайм само ни изпраща пари за Коледа и Великден, да се почерпим. За драматизациите ми помага един учител, прави постановките, хорчето го ръководи учителка по пеене в училището. Повече на доброволни начала работят, но са добри специалисти и нещата стават на ниво. Представяли сме с успех драматизации в Руския информационен център в София, в големи градове в страната.
Работи се, сестри има тук, които биха могли да ме заместят, но засега не ме пускат децата.
Не, не зная кой ще ви замести.
Знания има, обаче необходим е много специален подход. Обичам децата, те го усещат, и те ме обичат. Това е основата на цялата работа. Трябва търпение. Първите часове са много трудни, идват нови деца и правят това, което се прави навсякъде в училище. Три-четири часа ми е много трудно.
Наши деца, по-големичките момичета започнаха да идват модерни, като излезе тая мода, голотията... И аз почнах не с това да кажа „махай се оттук” или да се караш, да викаш „къде се намирате”, няма такова нещо. Почвам една беседа за достойнството на момичето и постепенно, дори още докато говорих, едно дете започна да свива блузката си отгоре, да не се вижда голотата му, и не дойде вече така облечено. Трябва много подход. То не е виновно, това вижда, това прави, и родителите го правят същото. Сложно е, но е много благородно, да им се отварят очите на тези дечица за духовното. Правя им например и стихотворения, и монтажи, озаглавени „Не само с хляб се живее” - това да го осмислиш, е голяма работа. Или на тема „Душата е по-ценна от всички съкровища” - и това много помага.
Трябва да убедя децата, че се намират на свято място и че не се прави това, че това е грях и още на тази тема, докато в тях се изгради съзнанието, че идват в храм и поведението им трябва да бъде подобаващо.
Засега, слава Богу, вървят нещата, да видим тази година какво ще бъде.
