Източник: Монитор
В началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.
Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство".Тези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат. Наследствено вярващите бяха извън моето внимание, тъй като въпросът "как са повярвали" е ясен. Интересни ми бяха неофитите (новоповярвалите)…
Имаше поразителни случаи, някои - абсурдни и комични. Един например свидетелстваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване.
Друг пък в шести клас бил перспективен футболист
След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши Факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещеничеството, като приемат да носят неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание.
Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото - НАТФИЗ, биология, славянски филологии… Аз бях завършил семестриално българска филология.
Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е расъл в семейство на свещеник и пожелае да стане такъв, носи в себе си доста илюзорни представи… Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на своите заровени таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би просвещение, освещение… Навремето жителите на град Коринт спорели кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади, е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте…(1Кор. 3:6 - 9)
Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна… Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах." Хората в света имат протестантско отношение към нея - не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските църкви са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.
Ние обаче не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. ю
Малко са пресилени укорите към свещеничеството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова". Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по-спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и да вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси."
Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и повече схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да я приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и пречат суеверията. Суеверията на село са циментирани от авторитета на старите хора, които ги разпространяват.
Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него.
Но рискът си струва, още повече че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1Кор.3:10-14).
Суеверията, като едни духовни плевели… са доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника." Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме да изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По-вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те, впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат Киприянови молитви", които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия? Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си казвал на висок глас без особени реакции, като свещеник да ги прошепнеш само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична.
Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят у свещеника един съвършен в представите им образ, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави, и се успокояват в своята порочност. И разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше: „Дядо попе, ти той тука, а аз ще пия едно вино."
Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ!
