valentin%20velchev Всемирното Православие -  Валентин Велчев: КРИТИКА НА АДВЕНТНИТЕ ДОКТРИНИ  (Част първа)

Автор: Валентин Велчев

Из книгата Кратък исторически и библейски анализ на адвентизма

 

 

 І. Учението за съботата и неделята.

Адвентистите считат, че от Синайския кодекс остават валидни само десетте заповеди от каменните скрижали, които те наричат морални. Всички други разпоредби на закона се определят като церемониални, нямащи задължителна сила през новозаветното време. Четвъртата от нравствените заповеди се отнася до съботата и, според тях, ако не я почитаме вършим грях. Но "... който упази целия закон, а съгреши в едно нещо, виновен е във всичко" (Яков 2:10), т.е. християните няма да бъдат спасени, понеже систематично и целенасочено нарушават тази заповед (така както и онези, които престъпват някоя от останалите заповеди в Декалога: "идолопоклониците, крадците, лъжците, прелюбодейците ... няма да наследят Божието царство" – ІКор. 6:9, 10). Колкото и парадоксално да им прозвучи, след малко ще се уверят, че християните съвършено спазват новозаветната събота, докато тяхното учение не я съблюдава както трябва, защото предвижда само един ден за служение на Бога.

Неделята, според адвентното становище, започнала да измества съботата в периода от 70 до 135г. сл. Хр.[1] Те свързват утвърждаването на неделята като ден за поклонение на Бога с католическата църква, в която "действа духът на Антихриста, променящ времена и закони" (ІЙоан 4:3; Дан. 7:25).

Понеже в Новия завет въпросът за съботата и неделята не е изяснен пряко, ще използваме всички стихове свързани с него, за да видим какви изводи могат да се направят въз основа на тях.

 

 

1. Съвършеното изпълнение на съботата.

На теория християните допускат една много съществена грешка в разбирането си за новозаветната събота, поради което всичките им опити да повлияят на адвентистите в това отношение удрят на камък. Те смятат, че четвъртата заповед от Декалога била отпаднала. Повечето от тях не отчитат обаче, че това е станало само в буквален, но не и в духовен аспект.[i] Духовният закон е отражение на Божия свят характер, затова той е съвършен, непроменим и вечен. Христовият живот и учение са в пълно съгласие с този закон и са ни посочени за пример, който трябва да следваме. Божият закон е даден, за да извади на показ човешкия грях, да ни помогне да разберем, че със собствени сили не можем да задоволим неговите изисквания и да ни доведе до безусловно покаяние. Единствено Христос изпълни закона и на кръста понесе вината за нашите прегрешения. Бог ни вменява Неговата праведност по благодат (незаслужена милост) поради вярата, която сме приели да следваме. От всичко споменато дотук заключаваме, че евангелието ни освобождава от наказанието на закона, но не и от задължението да живеем в съгласие с него.[ii]

Нека да обърнем внимание на думите на Исус в Матея 5:17-19: "Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди и научи така човеците най-малък ще се нарече в небесното царство, а който ги изпълни и научи така човеците, ще се нарече велик в небесното царство." Той заявява, че не е дошъл да отмени, а да изпълни всички постановления на закона и предсказанията на пророците. Ние също сме призовани да съблюдаваме дори най-малките заповеди в целия Мойсеев закон. На друго място Исус казва: "По лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да падне" (Лука 16:17). В новото небе и земя ще царува правдата, т.е. Божията справедливост, основаваща се на съвършения "закон" на любовта, под който и сега живеят християните (ІІПетр. 3:13).

Но Исус говори за едно съвършено изпълнение на закона. Нека първо разгледаме двете заповеди от Декалога, които са споменати на това място: "Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай"; и "Който убие излага се на съд". А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си (без причина) се излага на съд, и който рече на брат си: "Рака (безделниче)" се излага на Синедриона, а който му рече: "Бунтовни безумецо" се излага на огнения пъкъл." И още: "Чули сте, че е било казано: "Не прелюбодействай". Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си" (Мат. 5:21-22; 27-28). Явно тук Исус ни поучава не само физически да не извършваме тези деяния, но и духовно (като последното дори е по-важно).

От цялостния контекст на Новия завет можем да си направим извод по какъв начин сме длъжни да спазваме и сега в духовен аспект Божиите заповеди (Изх. 20:1-17). Първата заповед е: "Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведох от египетската земя, из дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене". Дякон Стефан обвини израилтяните, че макар да са носели скинията на Бога в пустинята, в сърцата си те са следвали други богове (Д.А. 7:42-43; Ам. 5:25-27). (За това нещо Бог ги е упреквал постоянно чрез устата на старозаветните пророци.) Исус казва, че ще рече на някои Свои последователи, които твърдят, че са сторили велики дела в Неговото име: "Аз никога не съм ви познавал. Идете си от Мене вие, които вършите беззаконие" (Мат. 7:22-23). Също така на фарисеите, които са били лицемери, но са смятали, че единствено Бог е техният Отец, Той е отговорил: "Вие сте от баща дявола...", който е "човекоубиец и ... лъжец" (Йоан 8:41, 44). Ап. Павел заявява на всеки, който изопачава благовестието, че се е отлъчил от Христос (Гал. 1:6-9). Т.е. човек може да бъде в храма (църквата), да се моли на Бога, да чете Неговото слово, но ако прави някои от горепосочените неща, в действителност служи на един друг бог. Но както Бог изведе израилтяните от Египет, така и Исус ни освободи от робството на греха и на дявола, за да не следваме вече плътските страсти, а да вършим Неговата воля (Римл. 8:2; Евр. 2:14-15; ІПетр. 4:2). На втората заповед: "Не си прави кумир или каквото и да е подобие на нещо, което е горе на небето, или което е на земята долу, или което е във водите под земята: да не им се поклониш, нито да им послужиш ...", също е обърнато внимание. В Откровение 9:20 е посочено, че до края ще има хора, които ще се прекланят пред идолите. Е. Тоузър има интересни разсъждения по този въпрос: "Нека внимаваме в своята гордост да не би да възприемем погрешното понятие, че идолопоклонството се състои само в коленичене пред видими обекти на почит и че цивилизованите хора са свободни от него. Същността на идолопоклонството е в съхраняване на мисли за Бога, които са недостойни за Него. То започва в ума и може да се появи там, кьдето няма явно поклонение. "Защото като познаха Бога - писа Павел, - не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи" (Римл. 1:21). После дойде поклонението на идоли, изработени по подобие на човеци, птици, зверове и влечуги. Но тази серия на деградиращи действия започна в ума. Погрешните идеи за Бога са не само изворът, от който изтичат замърсените идеи на идолопоклонството; те самите са идолопоклоннически."[2] Ако поставяме нещо по-високо от Бога – баща, майка, жена, деца, дори собствения си живот (Мат. 10:37), ако считаме парите за всесилни (Кол. 3:5) и т.н., също се превръщаме в идолопоклонници.[iii] Третата заповед гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен оногова, който изговаря напразно името Му". Исус допълва, че "за всяка празна дума, която кажат човеците ще отговарят в съдния ден" (Мат. 12:36). Не можем по повод и без повод да произнасяме Господното име, нито да се подиграваме, защото "каквото посее човек, това ще и да пожъне" (един превод гласи: "Бог поруган не бива") (Гал. 6:7). Някои дори напусто проповядват Божието слово, защото с делата си повече допринасят да се хули Неговото име между невярващите (Римл. 2:24). Четвъртата заповед е: "Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дена да работиш и да вършиш всичките си работи, седмият ден е събота на Господа , твоя Бог. Да не вършиш в него никаква работа, нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито слугата ти, нито слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре портите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що е в тях, а на седмия ден си почина. Затова Господ благослови съботния ден и го освети." В книгата на пророк Исая 58:13-14 е изяснено как трябва се да изпълнява тази заповед: "Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден; и наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема; и я честваш като не следваш в нея своите си пътища, и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа ...". Заповядано ни е да не угаждаме на прищевките си през този ден, а да го отдадем на Бога. В Новия завет е казано: "Първо търсете Божието царство, а всичко останало ще ви се прибави" (Лука 12:31). Т.е. тук сме призовани изцяло да се посветим на служение пред Бога във всичко, което вършим. (Въпроса с новозаветната събота ще бъде изяснен по-подробно след малко.) Петата заповед се отнася до отношението към близките ни: "Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог". И сега сме длъжни да уважаваме родителите си и да се грижим за тях: "... деца, покорявайте се на родителите си в Господа" (Еф. 6:1-3; Кол. 3:20), "...но, ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и от безверник е по-лош" (ІТим. 5:8). Чрез вниманието, което им оказваме ние засвидетелствуваме и преклонението си пред Бога "... имали сме бащи по плът, които са ни наказвали и сме ги почитали, не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем?" (Евр. 12:9). Шестата заповед е: "Не убивай". Можем да убием някого не само физически, но и духовно, като го нараним с думите и постъпките си и съдействаме за неговото отпадане от вярата. Това е много по-сериозно, защото по такъв начин се стига до неговата духовна смърт, т.е. до отделянето му от Бога. Който върши такива неща сам се излага на "огнения пъкъл" (Мат. 5:21-22). При това ние доведохме Божия Син до злочеста смърт "... и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни" (Ис. 53:6). Както много точно се е изразил някой: "не пироните държаха Исус на кръста, а нашите грехове". Седмата заповед е: "Не прелюбодействай". Исус недвусмислено е пояснил, че не само всяка сексуална връзка извън семейството е грях, но и въображаемото пожелание за тези неща (Мат. 5:27-28). В старозаветно време Бог много пъти е обвинявал израилтяните в духовно прелюбодейство, т.е. че те са Му изневерявали като са следвали други богове (виж Еремия, Езекиил, Осия и др.). В своето послание Яков ни заявява: "Прелюбодейци, не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?" (Як. 4:4). Осмата заповед повелява: "Не кради". Кражбата може да се изразява не само в присвояване на чужди ценности – предмети и идеи (плагиатство), но и в ограбване на труда на работниците (физически или интелектуален), като не им се заплаща пълния размер възнаграждение за това, което са изработили: "Дойдете сега вие, богатите, плачете и ридайте поради бедствията, които идат върху вас ... Ето, заплатата на работниците, които са жънали нивите ви, от която ги лишихте вика, и виковете на жетварите влязоха в ушите на Господа на Силите" (Як. 4:4). Ние крадем и Бога, когато не отдаваме необходимите за служение време, труд и средства, вършим Неговата работа през пръсти и т.н. "Ще краде ли човек Бога? Вие обаче, Ме крадете. А думате: В какво Те крадем? В десятъците и приносите ..." (Мал. 3:8). "Проклет да бъде оня, който върши делото Господно небрежно" (Ер. 48:10). Деветата заповед е: "Не лъжесвидетелствай". Лъжа е всяко невярно представяне на нещата от действителността, с което съзнателно се цели въвеждането на другите в заблуда. По такъв начин можем да се стремим да ги манипулираме, да извлечем някаква изгода, да представим себе си в невярна светлина и т.н., но лъжците няма да влязат в небесното царство (Откр. 21:27; 22:15). Ние можем да се опитваме да измамим и Бога относно истинските мотиви за постъпките ни като си мислим, че Той не вижда скритите ни намерения и дела. Апостол Петър отговори на Ананий и Сапфира: "не сте излъгали човеци, но Бога" (Д.А. 5:1-10). Десетата заповед се стреми да ни предпази от съблазните още в техния зародиш. Тя гласи: "Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да било нещо, което е на ближния ти". Пожеланието често пъти прераства в завист за материалните неща, служебното положение, таланта, почитта и т.н., които са притежание на някой друг. Тайно в сърцето си ние искаме да му ги отнемем, за да бъдат наши. Всеки, който се стреми към неограничена власт, узурпира Божието суверено владичество над света. Антихристът, който ще е човек, ще поиска да бъде признат за Бог, т.е. да управлява всички и всичко. (Вижда се, че и последните шест заповеди също могат да бъдат отнесени до взаимовръзките ни с Бога.) От казаното дотук можем да направим извод, че буквалното спазване на десетте заповеди не е достатъчно, а трябва да се стремим към тяхното съвършено духовно изпълнение.

Исус посочи и примери от обрядите, които израилтяните са вършели: "И тъй като принасяш дара си (жертвата) на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брат си, тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24). Церемониите всъщност трябваше да ги водят към някакви духовни истини. В случая кои са жертвата, олтара, свещениците, храма според новозаветното учение? "И тъй моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си като жертва жива, света и благоугодна на Бога, като ваше духовно служение" (Римл. 12:1). Старият човек в нас трябва да умре (да бъде "принесен в жертва"), а да възкръсне новият, т.е. да се откажем от своя си живот, за да вършим Божията воля. В края на житейския си път ап. Павел говори: "... аз вече ставам принос" (ІІТим. 4:6). Нашето духовно служение в попрището, което Бог ни е определил, е като благоуханен принос върху Неговия олтар. Ние всички сме свещеници на Бога (ІПетр. 2:9) и работата, която вършим, е определена като свещенодействие (Римл. 15:16). Йерусалимският храм вече не съществува, но ние като живи камъни се вграждаме в църквата – Христовото тяло, което е Божият храм (ІПетр. 2:5; Откр. 21-22). С други думи и ритуалните заповеди остават валидни, само че в техния съвършен духовен аспект.[iv]

Исус припомни и ония заповеди, които бяха предназначени да установят справедливост: "Чули сте, че е било казано: "Око за око, зъб за зъб" (Мат. 5:38). Това са юридическите норми в Мойсеевия закон, които са свързани с гражданското, съдебното, наказателното, наследственото, облигационното право и др. Този ред между хората в обществото също ще съществува винаги, макар че в Божието царство няма да се основава на наказанието, а на взаимопомощта и любовта към ближния.

Някои смятат, че след като се оправдаваме само чрез вяра, това ни освобождава от закона. По времето на апостол Павел е имало една група "християни" (т. нар. "антономиани"), които са считали, че колкото повече съгрешават, толкова в по-голяма степен се изявява Божията благодат спрямо тях. Те са тълкували погрешно неговите думи: "... а гдето се преумножи грехът, преумножи се и благодатта" (Римл. 5:20). Но той им отговаря: "Обаче, казваш ти, ако с моята невярност Божията вярност стане по явна за Негова слава, то защо и аз въпреки това да бъда осъждан като грешник? И защо да не вършим зло, за да дойде добро? (както някои клеветнически твърдят, че ние така говорим.) На такива осъждането е справедливо ..." (Римл. 3-8). И накрая завършва разсъжденията си така: "Тогава чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона" (Римл. 3-31).

Също и ап. Йоан ни заявява, че който люби Бога, той се стреми да пази заповедите Му и който обича ближния си, няма да извърши никакво престъпление спрямо него (ІЙоан. 2:4-5; 3:10-11). "Следователно любовта изпълнява закона" обобщава ап. Павел (Римл. 13:10). Както много точно се е изразил нашият юрист В. Вълчанов: "Духовният закон е Божие изявление на онзи ред на отношения, който се основава на любовта".[3]

Накрая заключаваме, че в Новия завет се говори за един съвършен духовен закон, който изпълняваме като следствие от вярата ни и който изхожда от любовта. Той създава прекрасен ред и хармония в отношенията между Бога и хората.

Но за кой закон тогава се казва, че е преминал и е бил "прикован на кръста"? "Законът и пророците бяха до Йоана" (Мат. 11:13; Лука 16:16), "... умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона" (Римл. 7:6), "... в плътта Си унищожи враждата, сиреч закона със заповедите му изразени в постановления" (Ефес. 2:15), "... и като изличи противния нам в постановленията му закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста" (Кол. 2:14). От всички тези цитати се разбира, че е снета (премахната) старата буквална форма на Мойсеевият закон – Синайският завет.

Следователно Старият завет е преминал в Христос (ІІКор. 3:14) и е заменен с един Нов вечен завет (Евр. 13:20), в който е изявена самата същност на нещата. "Защото, ако първият завет беше без недостатък, Бог не би търсил място за втори" (Евр. 8:7), с други думи всичко в Стария завет (включително и съботната заповед) е било с някакъв недостатък, сиреч непълно. Но: "Старото премина – ето всичко стана ново" (ІІКор. 5:17). Писано е още, че старото вино се държи в стари мехове, а новото – в нови, т.е. двата завета са разделени (самостоятелни), макар че тяхното духовно съдържание е в единство (Мат. 9:17; Лука 5:37-38).[v]

В тази връзка трябва да търсим какво означава съвършеното съблюдаване на съботата според новозаветното учение. (Щом като "всичко е станало ново" следва, че и четвъртата заповед трябва да се разглежда по един нов начин. Не е възможно другите заповеди да имат по-разширено и по-задълбочено духовно тълкуване, а тази да остава в буквалната си форма.) Съботната заповед в Мойсеевият закон съдържа два аспекта: Първо, съботата е ден за служение на Бога. Второ, тя е ежеседмичен празник, в който се извършват специални жертвоприношения в храма. Сега ще разгледаме как тези две направления свързани с нейното изпълнение са отразени в християнството.

Първо, съботата като служение. Бог беше заповядал на израилтяните през шестте дни от седмицата да вършат всичките си работи, а в седмия ден (който е събота), да не ходят в своите си пътища и да не следват желанията на сърцата си, но да имат свято събрание, т.е. да посветят този ден за служение на Господа (Изх. 20:8-11; Ис. 58:13).

Авторът на посланието до еврейските християни (който най-вероятно е апостол Павел) им е разяснил по какъв начин трябва да се изпълнява сега съвършено тази заповед. Той посочва един пример от тяхната история: "Защото, ако Исус Навиев беше им дал почивка, Бог не би говорил след това за друг ден" (Евр. 4:8). При обсадата на Йерихон, Бог беше заповядал на израилевите войски седем дена да обикалят града, като посред тях вървят свещениците с ковчега на завета и с тръби от овнешки рог. Последният ден те трябваше да направят седем обиколки, да изсвирят гръмко с тръбите и като паднат стените да превземат града (Ис. Нав. 6 гл.). Не се казва в кой ден е започнала обсадата, нито в кой е завършила. Фактът, че са обикаляли седем дена, обаче показва, че са го направили и в събота. Ако Исус Навиев беше им дал почивка в този ден, щеше да си остане съботата като такава и Бог не би говорил след това за друг ден. Но в Давидовите псалми Той определя един ден – "днес", като казва чрез Св. Дух: "Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си" (Евр. 4:7; Пс. 95:7-8). Но "днес" може да бъде всеки ден и ако човек слуша Неговия глас, трябва незабавно да откликне, независимо кога ще бъде призован. Точно това ни внушава и старозаветният пример с превземането на Йерихон – Бог заповяда на израилтяните да обикалят (т.е. да служат) и седемте дни. Неговият народ по всяко време е бил длъжен да Му се покорява във всичко и да изпълнява разпоредбите Му. Неслучайно още при влизането в обетованата земя Исус Навиев е получил указание: "Тази книга на закона да не се отдалечава от устата ти; но да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко каквото е написано в нея ..." (Ис. Нав. 1:8).[vi]

Нека да видим как този призив за служение е изпълнен в живота на Исус Христос, Който ни е даден за пример във всяко отношение: "Ето Моят Служител, Когото избрах, Моят възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми; ще положа Духа Си на Него и Той ще възвести съдба на народите" (Мат.12:18; Ис. 42:1-4). Исус непрестанно обикаляше и проповядваше благовестието, без да има почивен ден. През дните от седмицата говореше по градовете, селата и сред природата, а в съботен ден влизаше в синагогите, където беше събран целият народ. Той изцеляваше болни, изгонваше бесове, вършеше чудеса и знамения всеки ден, включително и в събота. (Същото правеха и апостолите, дори след Неговото заминаване. Нека да си припомним по-късно и деянията на Павел.) Но нашият Спасител във всичко се покоряваше на Своя Отец, затова каза: "... слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил" (Йоан 6:38).

Ще се спрем на случая, когато Исус оздрави немощния човек, който беше лежал цели тридесет и осем години в къпалнята Витесда (Йоан 5:1-20). На обвинението на юдеите, че нарушава съботата, Той отговори: "Отец Ми работи до сега и Аз работя".[vii] Когато Бог е създал света – невидимия (небето) и видимия (земята и вселената), в него е царял съвършен ред – любов, мир и красота. Всичко се е движело в чудесна хармония, според физическите и духовните закони. Творението е било "твърде добро" – завършено и съвършено (Бит. 1:31). Неговата намеса не е била необходима повече и Той си е почивал (Бит. 1:2-3).[viii] Грехът първо е навлязал в небесните селения, чрез бунта на Люцифер (Езек. 28:15), а после и в материалния свят при съгрешаването на Адам (Бит. 3гл.). Поради греха цялото създание физически и духовно е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението) и немощта (Римл. 8:19-22). Във вселената астрономите съобщават за сблъскващи се галактики, разпадащи се звездни ансамбли, избухващи звезди. В заобикалящата ни природа на земята се наблюдават всякакви катаклизми – бури, наводнения, земетресения, вулканична дейност и др. В света цари злото – насилия, грабежи, болести и смърт. Затова след грехопадението Бог отново е започнал "да работи" по осъществяването на великия Си план за спасението на човечеството чрез кръстната жертва на нашия Господ – Исус Христос (Бит. 3:14-15). Но Той също ежедневно ни помага да преодолеем своите духовни и физически немощи, за да станем съобразни с образа на Сина Му и да наследим Неговото царство (Филип. 2:13; Римл. 8:29; Кол. 1:13). Накрая Бог ще премахне злото (нечестивите ще бъдат съдени и хвърлени в огненото езеро), ще унищожи това творение и ще създаде ново небе и земя, в които ще живеят праведните. Тогава Той ще влезе в Своята вечна почивка (ІКор. 24:28; Откр. 20:10-15; 21 и 22гл.).

Когато Исус лекуваше, това беше творческа дейност – поправяне структурата на увредените органи в човешкото тяло, за да могат да функционират нормално.[ix] Посоченият пример не беше инцидентен (изолиран) случай на изцеление в събота – нека да си припомним сгърбената жена (Лука 13:10-17), човека с изсъхналата ръка (Мат. 12:9-14), слепородения (Йоан 9 гл.), а вероятно е имало и още много други, които не са описани в евангелията (Йоан 21:25). Болестите, за които става въпрос, не са изисквали спешна намеса. Могло е да се изчака, за да не се нарушава съботата, ако Бог наистина си е почивал този ден. Но Исус казва: "Пребъдващият в Мене Отец върши Свойте дела" и още "... каквото върши Той подобно и Сина го върши" (Йоан 14:10; 5:19). Писано е още, че и Св. Дух е участвал в Неговите действия: "... понеже Той (Бог) не Му дава Духа с мярка" (Йоан 3:34). Исус чрез Божия Дух е изгонвал бесовете (а също е вършел чудеса и знамения) (Мат. 12:28).[x]

Верните на Бога небесните същества също непрекъснато Му служат. Серафимите денем и нощем не престават да викат: "Свят, свят, свят Господ Бог Всемогъщий ..." (Откр. 4:8; Ис. 6:3), а херувимите стоят винаги пред Неговия престол (Езек. 1 и 10 гл.). Архангелите и техните войски постоянно воюват със Сатана и поднебесните сили (Юда 1:9; Откр. 12:7-9). (Великият княз Михаил двадесет и един дена без почивка се биеше с демоничния княз на Персийското царство – Дан. 10:13). Ангелите, като служебни духове, безспирно са изпращани да помагат на тия, които ще наследят спасение (Евр. 1:14). (Те едва ли си почиват в събота и ни оставят без закрила, защото "дяволът като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне" (ІПетр. 5:8) – той със сигурност не зачита никакви законови разпоредби за отдих през този ден.)

А що се отнася до християните, как те трябва да спазват новозаветната събота във връзка с тяхното служение пред Бога? В евангелията има описан един много показателен пример в това отношение (Мат. 12:1-8; Марк 2:23-28; Лука 6:1-5). Една събота, когато Исус върви с учениците си през посевите, те започват да късат класове, да ги стриват в ръцете си и да ядат. Те вършат нещо, което не е позволено от закона да се прави този ден, защото първото действие представлява всъщност жънене, второто – вършитба, а третото – мелене на зърното.[xi] Фарисеите не пропуснаха да ги обвинят поради това нарушение. Исус не опроверга тяхното твърдение, че не се спазва буквата на закона, но им отговори като припомни случая с Давид и неговите мъже, които ядоха от присъствените хлябове (ІЦаре 21:1-6). Само свещениците имаха право да се хранят с тях, защото те се употребяваха с ритуално значение. На първо място обаче ролята на хляба е да поддържа живота. Ако Давид и войниците му не бяха яли от тях, щяха да умрат от глад (или поради изтощението си да бъдат заловени от преследвачите си и убити). Те употребиха хляба като животоспасяващ, защото първо закона е даден за благоденствието на човека и на второ място има обрядно, т.е. преобразно значение.[xii] Така също и съботата е за доброто на хората "съботата е направена за човека, а не човека за съботата", защото ние сме създадени за Бога. Затова Исус каза, че като Човешки Син е господар и на съботата, т.е. може да постъпва в този ден според това, което е най-полезно за народа.[xiii]

По този повод нашият Господ отбеляза още нещо много важно: "Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и пак не са виновни? Но казвам ви, че тук има повече от храма." През всичките дни от седмицата (включително и в събота), свещениците колеха и приготвяха животните, палеха огън и ги пренасяха в жертва.[xiv] Вече споменахме, че според Новия завет всички християни са свещеници, които трябва като тях денонощно да служат на Бога в Неговия храм – Христовото тяло, т.е. църквата. На друго място Исус отново напомни на израилтяните, че служението на Бога, дори по закона, трябва да бъде непрестанно. Когато се налага обрязването на младенеца да стане в съботен ден (ако той е осмият след раждането), те отнасят детето при свещениците, за да бъде извършен този обряд независимо, че така нарушават заповедта да не се прави нищо в този ден (Йоан 7:22-24).[xv]

Откакто Исус призова учениците Си, те бяха постоянно с Него (и Той с тях "до свършека на света" – Мат. 28:20). Веднъж един богат младеж заяви, че е спазвал заповедите за любов към ближния и Го попита, какво още не му достига, за да наследи вечен живот. А Той му отговори: "Продай всичко, което имаш и раздай на сиромасите и ще имаш съкровище на небето; и дойди та ме следвай" (Мат. 19:16-22; Лука 18:18-24). Тези думи се отнасят и до нас (макар че не всякога е необходимо да продадем имота си), но ние не трябва да сме привързани в сърцето си към това, което имаме, за да бъдем винаги на Негово разположение: "... които имат жени, нека бъдат като че нямат, ... които купуват, като че нищо не притежават и които си служат със света, като че не са предадени на него" (ІКор. 7:31). Непрестанното следване на Господа представлява всъщност изискването за съвършеното новозаветно съблюдаване на четвъртата заповед, което не всеки е готов да изпълни. Ап. Павел е отразил много добре това положение с думите: "Който пази деня  за Господа го пази, а който не пази деня, за Господа го не пази" (Римл. 14:6). Който пази всеки един ден от седмицата го пази, за да служи на Бога, а който не го пази ходи в свойте си пътища, т.е. върши намеренията на сърцето си. (В тази връзка, дали някои адвентисти ще бъдат безкрайно учудени, ако Бог им заяви, че неспазват съботата както трябва.) Един неизвестен автор е казал: "Не е малко да умреш за Христа, но още повече е да живееш всеки ден за Него".

Исус не упрекна апостолите, че вършеха работа през почивния ден, когато късаха класове, стриваха ги и ги ядяха. (Той като свят Бог пръв трябваше да ги обвини, че престъпват закона). Посоченото говори, че ако ние се трудим за снабдяването на нуждите си, но всичко това е в контекста на служението ни пред Бога, по такъв начин не нарушаваме съботата. Но, ако чрез действията си се стремим да се обогатим неимоверно и да живеем добре на този свят, а не се задоволяваме с "потребното за храната и облеклото", ние вече не служим на Бога, а на себе си и в крайна сметка ще отпаднем от вярата (ІТим. 6:8-10). Апостолът на езичниците също ни е дал пример в това отношение: "... тия мои ръце послужиха за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене" (Д.А. 20:34). Той и спътниците му неуморно са се трудили, за да обезпечат служението си с всичко, което е необходимо: "нито даром ядохме хляб у някого, но с труд и усилие работихме ноща и деня, за да не отегчим никого от вас" (ІІСол. 3:8). Като християни всеки труд, който вършим е нужно да е за Бога: "Не работете само за пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля" (Ефес. 6:6). По примера на нашия велик Първосвещеник и ние трябва да посветим и отдадем целия си живот в служение на Бога – всичко, което вършим да бъде за изпълниние на волята Му и за Негова прослава: "Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небето" (Мат.5:16).

Накрая Господ укори фарисеите за коравосърдечието им: "Но ако бяхте знаели, що значи тая дума: "Милост искам, а не жертви", не бихте осъдили невинните". Израилтяните са били закоравили сърцата си и са правили жертвоприношения без действително да разбират, че всички наредби в закона са само проекции на повеленията за любов към Бога и ближния. Четвъртата заповед разкрива своята същност в любовта към Бога, която произвежда в нас желанието да бъдем винаги с Него и да Му се покоряваме във всичко и в обичта към ближния, правеща ни състрадателни и готови да му помогнем по всяко време.[xvi]

Но, ако със собствени сили не успяваме да спазим дори Мойсеевия закон (който е само сянка на това, което е в Христос), тогава възможно ли е да изпълним този съвършен духовен закон, написан на "плочи от плът", т.е. в сърцата ни (Езек. 11:19-20; ІІКор. 3:3)? Апостолът казва: "За всичко имам сила чрез Оногова, Който ме подкрепя" (Фил. 4:13). Затова ние трябва винаги да се ръководим от Св. Дух "понеже, които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове" (Римл. 8:14). Той е, Който произвежда в нас Своите плодове – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, верност и ни прави способни да "ходим по Бога" (Гал. 5:22; Бит. 5:24).

Мойсей направи скинията по образеца, който му беше показан на планината (Изх. 25:40). Тази палатка беше построена като модел на небесния храм (Евр. 8:4-5), за който се говори в Пс. 8:6, Ис. 6:1, Откр. 11:19; 15:5-8. С други думи, старозаветната форма на служение беше сянка на нещата в сегашното небе, което ще съществува до края на този свят. Новозаветното служение обаче е вечно и ще продължи в бъдещите небе и земя. Апостол Йоан говори за светия град Йерусалим, който слиза от небето: "И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщий и Агнето. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява; защото Божията слава го осветяваше, и негово светило е Агнето. И народите ще ходят по неговата светлина: земните царе ще донасят в него своите славни неща; портите му не ще се затварят деня (а нощ не ще има там); па и народите ще донасят в него славните си и ценни неща. И в него никак няма да влезе нещо нечисто, нито оня, който върши мерзост и който лъже, а само записаните в книгата на живота на Агнето" (Откр. 21:27).[xvii] От тези стихове научаваме, че портите на новия Йерусалим винаги ще бъдат отворени и земните народи постоянно ще донасят най-прекрасните си дарове в него. Старозаветната четвърта заповед е преобраз на новозаветната "събота", която ще пребъде като непрестанно поклонение и служение на Бога.

Второ, съботата като празник. В 23 глава на Левит съботата е посочена като първия от Господните празници: "Господ още говори на Мойсея казвайки: ... Мои празници са следните.

Шест дена да се работи, а седмия ден е събота за тържествена почивка, за свето събрание; в нея да не работите никаква работа; във всичките ви жилища е събота на Господа" (Лев. 23:1-3).

Но всички празници са имали обреден характер, чиито смисъл е разкрит в Новия завет. Пасхата например е символизирала проливането на кръвта на Божия Агнец за очистването на греховете ни (Лев. 23:4-8; ІКор. 5:7; Евр. 9:22). Първите плодове се принасят в деня след събота. Христос възкръсна в този ден, затова е казано, че Той е първият плод на починалите, а при пришествието Му по същия начин ще оживеят и тия, които са Негови (Лев. 23:9-14; ІКор. 15:20-23). Петдесетница е празникът на седмиците. Подробностите в неговото описание се отнасят преобразно до изливането на благодатните дарове на Св. Дух над християните (Лев. 23:15-22; Йоил 2:28-32; Д.А. 2:1-4). Празникът на тръбите вероятно говори за възкресението и грабването на вярващите (Лев.23:23-25; ІКор. 15:51-52; ІСол. 4:16-17). Ден на умилостивението – денят, в който евреите трябва да изповядат греховете си. Това пророчество се отнася до Голямата скръб, когато ще има общонационално покаяние на Израил (Лев. 23:26-32; Зах. 12:10; Откр. 1:7). Празник на колибите, след прибирането на реколтата – посочва към крайната цел, когато Божият народ ще почива и ще се радва на спасението си в Господа (Лев. 23:33-44; Пс. 16:11; Евр. 4:10; Откр. 21 и 22 гл.).

Съботата сьщо има церемониално значение, защото е свързана със служението в храма. В нея е ставала смяната на присъствените хлябове: "И да вземеш пшеничено брашно и да опечеш от него дванадесет пити; ... И да ги сложиш на два реда, по шест на всеки ред, върху масата от чисто злато ... Всеки съботен ден свещеникът да слага това пред Господа ..." (Лев. 24:5-8). За този празник са определени и специални жертвоприношения: "А в съботен ден да принасяш две едногодишни агнета, без недостатък, и две десети от ефа чисто брашно смесено с дървено масло за хлебен принос, с възлиянията му. Това е всеизгарянето за всяка събота, освен ежедневното всеизгаряне с възлиянията му" (Чис. 28:9-10).[xviii]

Какво означава почивката в празничния съботен ден? В посланието към Евреите 4:9-10 ни е разкрит и този аспект от нейната духовна същност: "Следователно за Божиите люде остава една съботна почивка. Защото оня, който е влязал (чрез вяра – б.а. В.В.) в Неговата почивка, Той си е починал от своите дела както и Бог от Неговите Си".

"Бог е светлина и в Него няма Никаква тьмнина" – Той е абсолютно свят (ІЙоан 1:5). Святостта е отсъствие на греховност, поради което Бог има съвършен мир, т.е. по отношение на Себе Си, Той е в състояние на почивка. Но в света цари злото – физическият и духовен ред в него е дестабилизиран. Затова от грехопадението до окончателната победа на доброто Бог по отношение на света е в активна деятелност, която ще завърши с унищожаването на старото и създаването на новото мироздание.

Поради нашата греховност вътрешната ни хармония е нарушена, както е писано: "няма покой за нечестивите" (Ис. 48:22; 57:21). Но, ако чрез вяра сме очистени в кръвта на Сина Му, Бог ни вменява Неговата праведност (святост) и ние имаме съвършен мир в Христос (Ефес. 2:14-22; Филип. 4:7). Затова когато повярваме влизаме в Неговата духовна почивка (Евр. 4:3).

Някой обаче ще запита: "Нали сме съработници Божий и участваме в Неговата дейност (ІКор. 3:9). Тогава нямаме ли необходимост и от телесна отмора?" В духа ние не отслабваме, защото сме едно с Бога (ІКор. 6:17) и Неговата благодат действа в нас (ІКор. 15:10), но физическата ни плът, в която владее греховния закон (Римл. 7:23) има нужда от почивка. Както е казал нашият Господ на изтощените Си ученици: "духът е бодър, а тялото немощно" (Мат. 26:41). [xix] Кога обаче да бъде тази почивка? Още в Стария завет е писано, че "има време за всяко нещо" (Екл. 3:1). Ако човек е под ръководството на Св. Дух, Той не само ще му дава сили за всяка работа, но ще му осигурява време и за телесен отдих. Но, понеже ни е заповядано непрестанно да благовестваме на невярващите: "проповядвай Словото, настоявай на време и без време ..." (ІІТим. 4:2), т.е. да съдействаме (да "работим" заедно с Бога) за спасението им трябва, както отбелязахме, винаги да сме в служение. В такъв случай и телесната почивка, която Св. Дух ни дава може да бъде по всяко време, а не само в събота. В този ден ние като свещеници на Бога можем да Му служим или да почиваме, според Неговата воля, както и през всичките други дни. (Ако адвентистите не са съгласни с този извод нека да си зададат въпроса: "Кога са почивали старозаветните свещеници?".)

Новозаветното значение на съботната почивка е много добре разяснено от редица християнски автори, затова не е нужно отново да "преоткриваме Америка". Ще дадем думата на Димитър Христов, който може би най-изчерпателно е разгледал този въпрос в своята книга "Съботната проблема":

"1. Извод за съботната проблема от евангелския стих Евр. 4:9.

Този стих гласи: "Следователно за Божиите люде остава една съботна почивка".

Общоизвестно е, че всеки библейски стих не трябва да се разглежда самостоятелно, изолирано, сам за себе си, а заедно със свързаните с него предходящи и следващи стихове (в контекст), както и да се преценява в светлината на цялата Библия. Даденото по-долу обяснение върху стих Евр. 4:9 е в съгласие с немалко библейски текстове, имащи връзка със съботната проблема, разгледани по-нататък в монографията.

Като проследим мисълта на апостола, изложена последователно от стих 1 до стих 11 (включително) на Евр. 4 глава, разбираме, че:

- Бог е дал обещание на човеците да влязат в Неговата почивка; не всички обаче ще достигнат до нея (1 ст.).

- За да влезем в Божията почивка, е необходимо Божието Слово и благовестието, което сме чули, да се съедини чрез вяра в нас (ст. 2).

- В Божията почивка влизат повярвалите (ст. 3).

- Божията почивка е започнала след като Бог е свършил делата Си още при основаването (сътворението) на света (ст. 3). Следователно, днес всеки ден е ден от тази Божия почивка, тъй като сътворението е завършено дело – то не продължава и сега. ...

- Времето, в което Бог си е починал от всичките Си дела, е наречено "седми ден" (ст. 4). ...

- Божията почивка, т.е. седмият ден, е не само един период от време, но още и състояние, в което човеците могат да влязат или да не влязат (ст. 5).

- Бог е предоставил на човеците възможността да влязат в Неговата почивка и някои действително ще влязат в нея. Онези, на които по-напред се благовести, т.е. еврейте, не са влезли в Божията почивка (с изключение на верните – Второзак. 1:35, 36, 38; ІІІЦаре 19:18 и др. и много повярвали в Исуса евреи) поради неверието си (ст. 6). И тъй, понеже остава да влязат някои в Божията почивка, тези някои могат да произхождат от която и да е народност; Божията почивка е достъпна за човеци от всички народи! (Мат. 22:1-10; Римл. 11:11, 15, 25).

- За тези други люде, т.е. за всички народи по лицето на земята, Бог е определил като ден за почивка всеки ден – "днес". Всеки ден те могат да влязат в Божията почивка, щом не закоравяват сърцата си, когато чуят благовестието, а като повярват в него (ст. 7).

- Следователно всеки ден може да стане за човека този "друг ден" (ст. 8), който Бог е определил, за да влизат повярвалите в Неговата почивка.

- Ето защо за Божиите люде, т.е. за повярвалите в Божието Слово и в благовестието на Новия завет "остава една съботна почивка" (ст. 9).

- В какво се състои тази Божия съботна почивка за новозаветните вярващи? – Вярващият си почива от своите дела, като влиза в състояние, подобно на Божието (ст. 10). А Божието състояние е състояние на святост. Следователно светостта или свободата от грях е, която дава истинска почивка на човека. Тя е, която го въвежда в "Божията почивка". "Без святост никой няма да види Господа" (Евр. 12:14).

- Как можем да влезем в тази почивка? – Още веднъж разбираме, че това става само чрез вяра (ст. 11).Чрез вяра, а не чрез дела се оправдаваме и спасяваме, т.е. влизаме в Божията почивка (ІІКор. 5:21; Римл. 4:5; Фил. 3:9; Гал. 3:11; Евр. 10:38). Вярата ни, която е условие и предпоставка за това, се основава на изкупителното дело на Христа. То е завършено дело, както е завършено дело сътворението, на което се основава Божията почивка (Бит. 2:2; Изх. 20:11). Аналогията е очевидна.

Искреността на вярата ни обаче се потвърждава и доказва чрез дела (Яков 2:17, 21, 25). А дали буквалното изпълняване на старозаветната съботна заповед е дело, което потвърждава нашата вяра и послушанието ни на Божието слово? – Не! По-скоро то е израз на маловерие и непослушание – не вярваме на ясните и категорични думи на Светото Писание, че Старият завет е преминал и изчезнал и е бил заменен изцяло и напълно от Новия завет (Евр. 8:6, 7, 13; ІІКор. 3:6, 14); също не вярваме на ясните и категорични думи на Светото Писание, че съботата е белег на Стария завет (Изх. 31:13, 16, 17; Йезек. 20:12, 20). Стремежът да се спазва буквално старозаветната съботна заповед представлява частично възвръщане към изискванията на Стария синайски завет, даден на потомците по плът на Авраам, Исаак и Яков (Изх. 19:8; 20:1, 2; 24:3, 7; Лев. 26:42, 46). Да се твърди, че съботната заповед от Синай е задължителна за християните, противоречи още и на думите на Господа Исуса Христа от Лука 5:38, че "трябва да се налива ново вино в нови мехове". Изобщо това твърдение на защитниците на съботата е противно изцяло на буквата и духа на новозаветните книги.

Заключение: Божието слово ни учи, че "Праведният чрез вяра ще живее" (Римл. 1:17). Когато повярваме в Господа Исуса Христа, ще възложим на Него греховния си товар и земните си грижи (Мат. 6:30-34; 11:28, 29; ІПетр. 5:7; Ефес. 2:14-22; Фил. 4:7) и така ще получим живот на Божествен мир и жадувано успокоение ("съботна почивка") – Исус дава всеки ден на повярвалите в Него мир, успокоение, почивка. Тази "духовна почивка" на новозаветните вярващи ("духовния Израил") има своя старозаветен преобраз или сянка в юдейската телесна седмична съботна почивка (Кол. 2:16, 17). Истинската превъзходна добрина за човека (Евр. 10:1) е духовната, а не телесната почивка. Тя се постига чрез вяра, която го води към свят живот, към святост. В този духовен смисъл, а не в буквален смисъл, съботната заповед има сила и валидност за християните. За да влязат в Божията почивка на небето, т.е. да достигнат до спасението на душите си и вечния живот, те трябва да живеят в Христовия мир всеки ден чрез Божията благодат, да се управляват от Божия дух (Римл. 8:14). В новозаветна светлина съботната заповед не изисква вече празнуването на един определен ден, а постоянен живот в Господа по дух, по благодат. "Съботната почивка" е не седмична телесна почивка, а ежедневна духовна почивка.

В допълнение на казаното дотук ще дадем обяснението на стих Евр. 4:9, което намираме в книгата "Нашата любов" от архимандрит Серафим, Синодално издателство, София 1958 год., стр. 116. Там е показано, въз основа на гръцкия оригинал, за каква всъщност "съботна почивка" се говори в стих Евр. 4:9. Ето и самото обяснение:

"... Но ако видим, как е това място (Евр. 4:9 – б.а. Д.Х.) в гръцкия оригинал, ще се убедим, че там съвсем не става реч за съботата в обикновения смисъл на думата, понеже там не е употребено съществителното събота (на гръцки "сабат" – б.а. В.В.), а съвсем друга дума – "сьботство" (на гръцки "сабатизмос"). Съботство пък не значи почивка в седмия ден от седмицата, а нещо съвсем друго – почивка в небесното Христово царство. Тълковниците, даже и от протестанското вероизповедание, са единни по това, че тук под съботство се разбира онзи духовен покой, който Иисус Христос е донесъл за душата на повярвалите, като им е казал: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си!" (Мат. 11:28, 29). Ето за каква съботна почивка става дума в Евр. 4:9, за почивка във висок духовен смисъл! Към достигане на този благодатен покой се призовават повярвалите измежду евреите в посочената глава от посланието към евреите! Съботната почивка от Вехтия Завет е била само блед предобраз на този благодатен духовен покой на Новия Завет, който се дава на осветените и изкупените чрез кръстния подвиг на Спасителя."[xx]

Както е известно доста много личности, постановления, събития, обреди, неща и пр. от старозаветното време представляват предобрази или сенки на Исуса и на Неговото изкупително дело, на неща от новозаветното време. Така например за Исуса Христа могат да се посочат твърде много старозаветни предобрази. Един от тези предобрази е пасхалното агне (Изх. 12:3). Обрезанието на плътта е предобраз на обрезанието на сърцето (Римл. 2:29). Египет е предобраз на света с неговите греховни похоти. Извеждането на евреите от египетското робство е предобраз на извеждането на новозаветните вярващи от света, от робството на греха. Агар и Сара са предобрази на Стария и Новия завети (Гал. 4:24), а Исмаил и Исаак – на старозаветните юдеи и на новозаветните вярващи – християните (Гал. 4:28). Ноевият ковчег е предобраз на спасението чрез вяра, а потопът – на унищожението на земята чрез огън (ІІПетр. 3:6, 7). Счупването на първите оригинални "плочи на завета" (Изх. 32:19; Второзак. 9:9, 11, 17) е предобраз на преходността на старозаветния закон (Евр. 7:12). Старозаветният закон е предобраз или "сянка на бъдещите добрини" (Евр. 10:1). Една от тези бъдещи, т. е. новозаветни добрини, е душевният покой, който човеците получават, като се отзовават на поканата на Исуса Христа от Мат. 11:28, 29: "Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си." Чудно и необяснимо би било, ако душевният покой от и в Христа, наречен още "Божият мир" или "Христовият мир" (Йоан 14:27; Римл. 5:1; Фил. 4:7; Кол. 3:15) не би имал свой старозаветен предобраз или старозаветна сянка. Като изследваме старозаветните книги не можем да намерим по-подходящ предобраз или сянка на новозаветния Божи или Христов мир за човешката душа от старозаветната съботна телесна почивка (Кол. 2:16, 17). Който не е съгласен с това наше мнение нека да посочи друг по-подходящ и по-убедителен старозаветен предобраз за душевния мир, който християните получават чрез вяра в Христа.

2.Извод за съботната проблема от евангелския стих Римл. 14:15.

Този стих гласи: "Някой уважава един ден повече от друг ден, а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум."

Безспорно тук става въпрос за уважаване на един седмичен ден повече от друг седмичен ден или за уважаване всички седмични дни еднакво. Този евангелски принцип може да се разпростре и по отношение на дни, които се празнуват веднъж годишно – един човек може да уважава някой ден през годината по особен начин като годишен празник – църковен, обществен и личен, например рожден и имен ден. Явно е, че този евангелски принцип говори за свободата, която християните имат кои седмични дни и годишни празници да уважават повече от другите дни през седмицата и годината. Този принцип е в пълно противоречие с буквата на старозаветния закон – Изх. 20:8-11; Лев. 23 глава. Ако съботната заповед от Синай е задължителна в буквален смисъл през новозаветното време, ап. Павел не би дръзнал да пише този стих.

Стих Римл. 14:5 дава право на християнина да избере който седмичен ден желае за почивка и Богопоклонение. Той може да избере и съботния ден – не обаче поради съботната заповед от Синай, а по собствен избор, напълно свободно. Той трябва "да бъде напълно уверен в своя ум" защо прави това, да постъпва с пълна вяра и цялостно убеждение (Римл. 14:22, 23). Когато е избрал доброволно (а не по заповед) съботния или кой да е друг ден от седмицата за почивен, на него няма да тежат строгите изисквания на старозаветната съботна заповед. ...

(В римската църква е имало и не малко юдеи християни, което личи от поздравите на ап. Павел до неговите сънародници – Римл. 16 гл. След идването на Христос постановленията на закона са загубили своята валидност, но спазването на съботите, новомесечията, религиозните празници и пр., са свиделствали за тяхната принадлежност към еврейската нация. За да не се опитват последните да се налагат или пък езичниците да им забраняват да следват традициите си, е била дадена свобода на всички да тачат своите народностни и лични празници, които не са накърнявали устоите на християнската вяра. Тези, които са почитали всичките дни еднакво, също са били насърчени, че постъпват правилно, защото всякога е необходимо да стоим както трябва пред Бога. Посоченото говори съвсем ясно, че не е действала никаква задължителна наредба някой ден да бъде уважаван повече от другите дни. – б.а. В.В.)

3. Извод за съботната проблема от евангелския текст Гал. 4:9-11.

Този текст има следното съдържание: "А сега, когато познахте Бога или по-добре когато станахте познати на Бога, как се връщате назад към слабите и сиромашки първоначални учения, на които изново желаете да робувате? Вие пазите дните, месеците, времената и годините. Боя се за вас да не би напусто да съм се трудил помежду ви."

Текст Гал. 4:9-11 показва, че ученията да се пазят дни, месеци и пр. представляват "първоначални учения" – от преди християнската ера (диспенсация). Апостолът ги характеризира като "слаби и сиромашки". Такива учения за пазене на дни (съботата), месеци (новолуния – Чис. 10:10; 28:11-15), времена (празници – Лев. 23 глава) и години (съботна година и юбилей – Лев. 25:2-13) са били задължителни за старозаветните вярващи. Ап. Павел порицава новозаветните вярващи от Галатия, че се връщат назад към тези учения, на които изново желаят да робуват (ст. 9). Те са обредни, плътски постановления. Тези учения не са присъщи на Евангелското слово. Те са противни на свободата, за която Христос ни освободи (Йоан 8:32; Гал. 5:1).

 



[1] "Четвъртата заповед валидна ли е за християните" стр. 11

[2] "Познаването на святия Бог" стр.12

[3] "Библия и право. Божият закон" стр. 53



БЕЛЕЖКИ

[i] Наредбата за съботата е била една от десетте лично написани от Бога заповеди, които са основни в Мойсеевия закон. Първите четири от тях регламентират правилните отношения между човека и Бога, а другите шест – нравствените отношения между хората. В нашето изследване ще покажем, че в Новия завет съвсем ясно е разкрита както духовната същност на всички заповеди от Синайския кодекс, така и на съботата. (Има две много важни духовни измерения на четвъртата заповед, които продължават да са в сила за християните).

[ii] Природните закони са създадени и предназначени да поддържат структурата на Вселената. Тяхното нарушаване би довело до хаос и дезорганизация в материалния свят. Същото важи и за Божиите заповеди, но в духовната сфера. Те във вертикален план определят правилните взаимоотношения между Бога и човека, а в хоризонтален – тези между хората. Какво ще стане, ако някоя заповед, от Декалога например, бъде нарушена? Да речем, първата допусне поклонение на много богове. Всеки от тях ще има различни (често напълно противоречащи си) изисквания към човека, които няма да може да се изпълнят. Или деветата се промени в "лъжесвидетелствай". Ако си предаваме заблудителна и невярна информация, никакво целенасочено действие или работа няма да е възможно да бъдат извършени. А заповед "убивай" ще доведе до унищожаването на човечеството – хората ще се избият помежду си (дори накрая да остане един от тях, той ще трябва да умре без да има потомство). Читателят може и сам да си направи изводи до какви последствия би водило нарушаването на останалите заповеди. С други думи престъпването на закона носи само зло, а изпълнението му съдейства изключително за благото на човека. Вижда се, че без него не е възможно установяването на някакъв духовен ред в обществото и съзидание на онова, което е добро, прекрасно и справедливо. (В текста по-нататък ще изясним, че казаното касае духовната същност не само на заповедите от двата каменни скрижала, но и на целия Божий закон.)

[iii] Когато обаче някой създава картини, скулптури и др., които изобразяват сцени от небесния или земния живот, като произведения на изкуството, това още не е идолопоклонство. Бог заповяда на Мойсея да извезе на завесата в храма небесни херувими, а така също да постави два херувима от чисто злато на умилостивилището, което стоеше върху ковчега на завета. Но ако човек започне да оказва особена почит на такива изображения или предмети, да ги счита като обект на поклонение, да им приписва чудодейни свойства, това вече го прави престъпник на заповедта.

[iv] За заповедите свързани с различните ритуали също е казано, че са вечни (виж книгите Изход, Левит, Второзаконие и др.). Церемониите в духовен план изявяваха справедливостта и милостта Божия – престъпление, наказание, изкупление и опрощение. Техните картини и символи трябваше да помогнат на старите вярващи да разберат спасението чрез жертвения "Агнец". В този смисъл те са сянка, която преминава, но остава тяхната неизменна същност – Христос (Евр. 10:1-10). Изобщо за целия Мойсеев закон е писано, че е "вечен завет" (Второзак. 5:29), но непреходното в него е не "буквата" – постановленията, а "духа" – принципите на любов към Бога и ближния.

[v] Адвентистите разделят старозаветния закон на "морален" (нравствен) – десетте заповеди върху каменните скрижали и "церемониален" – всички останали. Според нас това е неправилно – никъде в Библията не се среща такова разграничение. Но нека за момент приемем тази гледна точка. Те твърдят, че "моралният" закон остава в сила, а "церемониалният" е отпаднал. Тогава свещеника и левита не са извършили нищо лошо като са заобиколили наранения човек и не са му оказали помощ (притчата за добрия самарянин), защото не са нарушили никоя от десетте заповеди (Лука 10:30-35). Така също Исус няма пълно основание да отлъчи "овците" от "козите", тъй като последните може да не са направили никакво добро на тия, които са Негови, но да не са съгрешили според "моралните" заповеди (Мат. 25:31-46). Такива грехове като егоизъм, гордост, предателство, безсърдечност, неблагодарност, невъздържаност, сребролюбие, пиянство и др., също не се санкционират от Декалога, но се осъждат в Новия завет (ІІТим. 3:2-5). Двата призива за любов към Бога и ближния са дадени към "церемониалните" заповеди и следователно трябва да са отпаднали или да са само преобразни (Второзак. 6:5; Лев.19:18). Всичко това ясно показва, че горното деление, даже да го счетем само като условно, е неприемливо.

От библейска гледна точка моралът може да се дефинира като: "норми, определящи поведението на човека към Бога и в обществото". Сьздателят на всемира е постановил дадени нравствени принципи с цел поддържане на ред и справедливост. Всяко съзнателно същество носи отговорност пред Него за това как ги изпълнява в своя живот.

Церемониите (ритуалите и обредите), които извършваха свещениците в храма – принасянето на жертви върху олтара, каденето на тамян, очистванията, омиванията и т.н., бяха свързани със служението на Бога, затова могат да бъдат отнесени към първите четири заповеди. Всички граждански, правни, етични, санитарно-хигиенни и други норми са дадени за доброто на хората и обуславят нормалния живот в обществото – те спадат към вторите шест заповеди. Вътрешното съдържание на тези две основни групи разпоредби изкристализира във вечните духовни заповеди: "Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичката си сила" и "да обичаш ближния си като себе си" (Второзак. 6:5; Лев.19:18). Мойсеевият закон обаче е цялостен (единен и неделим) – това е "завета", който Бог е сключил с израилтяните на планината Синай. "Новият завет", в кръвта на Христос, също е цялостен (единен и неделим).

По такъв начин цялата старозаветна буквална форма на закона е отпаднала (а не само "церемониалните заповеди") и е заменена с една нова съвършена форма, която представлява неговата духовна същност и остава във вечността. Сам ап. Павел заявява, че не е под ("юдейския" – б.а. В.В.) закон, но не е и без ("духовен" – б.а. В.В.) закон спрямо Христос (ІКор. 9:20-21). На друго място казва: "... Бог, Който ни направи способни като служители на един Нов завет, – не на буквата, но на духа; защото буквата убива, а духът оживотворява" (ІІКор. 3:5, 6).

[vi] Ако проследим внимателно съдържанието на Стария завет ще се уверим, че разкриването на по-дълбокото духовно съдържание на заповедите е започнало още там (а и на спасението само чрез вяра). В Новия завет всичко това е систематизирано и обобщено, като е изведена напълно и цялостно самата духовна същност на нещата (Сравни Бит. 15:6 – Гал. 3:8/ Бит. 17:10; Второзак. 10:16 – Римл. 2:28, 29; Кол. 2:11/ Второзак. 6:5; Лев. 19:18 – Лука 10:27/ Ис. Нав. 6 гл. – Евр. 4:8/; виж още разясненията, които дадохме за духовното значение на Декалога, ритуалните заповеди и т.н.).

[vii] Нарушаваше ли Исус съботата когато накара този човек да вдигне постелката си (Ерем. 17:21-22)? Под стените на Йерихон свещениците носеха ковчега на завета и в събота, като по този начин изявяваха Божието славно присъствие. Болният също вдигна одъра си за Негова слава – да покаже пред всички чудното си изцеление.

[viii] Почивката тук не е свързана с умора, а с прекратяване на творческата дейност: "... вечният Бог Йеова, Създателят на земните крайща, не отслабва и не се уморява" (Ис. 40:28).

[ix] В началото на книгата Битие творческата дейност на Бога е изразена в две направления. Първо, сътворяване на земята (а по-късно и на вселената) от нищо. Второ, подреждане на пустата и неустроена земя и създаване на високоорганизираните системи на живите същества – растенията, животните и човека. Повечето вярващи смятат, че Бог може би е направил фигури от глина, на които е вдъхнал живот (а на съществата сътворени от водата трябва да е създал модели от тази течност). Такава представа обаче е погрешна, защото процентният състав на химичните елементи, които изграждат живите организми не съвпада с този на елементите, които влизат в състава на почвата и водата. Посоченото говори, че Бог е "вземал" само атомите на необходимите елементи и ги е "подреждал" в сложните молекули на неорганичните и органичните вещества, като едновременно от тях е "образувал" тялото на организмите. (По-точно е да се каже, че Той е заповядвал и това е ставало – Бит. 1:3, 6, 9, 14, 20, 24, 26; Пс. 33:9).

Когато е изцелявал Исус също е "подреждал" правилно биологичната структура на повредените клетки, тъкани, органи и системи, за да могат да изпълняват своята функция, т.е. да оздравеят. В случая със слепородения – Йоан 9:1-7, дори е възможно да е липсвала някоя част от зрителната система и Господ да я е "направил" от кал (иначе защо ще използва "строителен материал"). Следователно когато е правел чудеса Той всеки ден е вършел същата дейност ("трудел се е", "работел е") както при сътворението.

[x] Ако учението на адвентистите за съботата беше вярно, Исус би трябвало да каже на хронично болните следното: "Бог Си почива през този ден и Аз също не работя. Затова послушайте думите Ми, които ще ви донесат вечен живот, а като отмине съботата ще ви изцеля."

[xi] Бог беше разрешил да се яде от лозето или нивата на ближния, колкото човек да насити глада си (Второзак. 22:24-25). Но в събота не бяха позволени каквито и да било дейности свързани със сеитбата и жетвата, затова формално погледнато действията на учениците изглеждаха като вършене на работа през този ден, поради което противниците им ги упрекваха (Изх. 34:21).

[xii] Бог гледа и мотивите, с които вършим едно нещо. В случая, Давид и хората му желаеха да опазят живота си, за да Му служат. Във ІІЛет. 26:16-23 е описан един друг случай на нарушаване на закона. Цар Озия искаше да бъде и свещеник, т.е. да приеме служение, което не му е дадено. Неговото действие много прилича на желанието на Люцифер да бъде нещо повече от "херувим помазан да засенява" (Езек. 28:14; Ис. 14:12-15). Затова Озия е бил наказан за възгордяването си с проказа и отнемане на трона, както и Сатана е бил низвергнат и свален от небето (Ис. 14:15; Лука 10:8; Откр. 12:9).

[xiii] Щом като нещо е направено за човека, значи той му е господар. Например земята беше създадена за човека и той трябваше да владее над всичко, що има по нея (Бит. 1:28). (Строго погледнато Бог е Създател и суверен Господар над цялото творение, а ние сме само настойници над онова, което ни е поверено.)

[xiv] В събота е било забранено и приготвянето на храна (печенето, варенето), кладенето на огън, събирането на дърва, превозването на всякакви стоки, търгуването, пренасянето на товари и изобщо вършенето на каквато и да било работа (Изх. 16:21-30; 35:3; Чис. 15:32-36; Неем 13:15; Амос 8:5; Ерем. 17:21-22).

[xv] Исус не съблюдаваше съботата според разбиранията на свещениците, книжниците и фарисеите, поради което те говореха помежду си: "Този Човек не е от Бога, защото не пази съботата" и желаеха да Го убият за това нещо "юдеите искаха още повече да Го убият, защото ... нарушаваше съботата..." "И тъй, от оня ден те се съветваха да Го умъртвят" (Йоан 9:16; 5:18; 11:53). Но ако Той беше нарушил дори една точка от закона, щеше да е виновен за грях и нямаше да може да бъде наш Изкупител "защото заплатата на греха е смърт" (Римл. 6:23). А щом собственият Му живот не Му принадлежеше (т.е. ако беше осъден на смърт) нямаше да може да го предложи като откуп за нашето спасение. Знаем обаче, че не е така. Той запита юдейте: "Кой от вас доказва и Ме провинява в грях" (Йоан 8:46). Даже най-големите Му противници не можеха да представят някакво доказателство, че Той е извършил нещо нередно. Неговите апостоли също свидетелствуват: "В Него няма грях", "... Агнец без недостатък и пречист", "... не е знел грях" (ІЙоан 3:5; ІПетр. 1:19; ІІКор. 5:21). Следователно Исус като Първосвещеник според Мелхиседековият чин изпълняваше съботата съвършено, по един нов начин. Не по старозаветната буква, както някои и досега се опитват да я спазват, а в духа на новозаветното време, като служеше на Бога непрестанно (да си припомним действията на израилтяните под стените на Йерихон). И ние като Божии свещеници трябва да правим същото, защото ни е дал пример за подражание.

[xvi] Ако древните евреи са имали правото да поят, да хранят и да се грижат за животните всеки ден (нещо повече – дори да полагат всякакви усилия, за да ги спасят даже в събота), колко в по-голяма степен ние сме длъжни винаги да помагаме на нашите ближни. Добре е да помислят върху това адвентистите, защото и те като тях са готови да извадят животното си от ямата, но не и да се притекат на помощ на съседа си през този ден. "Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко по-скъп е човек от овца! Затова позволено е да се прави добро в съботен ден." (Мат. 12:11-12). Щом оставим Бог според волята Си да работи в нас онова, което вършим ежедневно ще съдейства единствено за добро – да води всички към покаяние (Ефес. 2:13; Яков 1:17; Римл. 2:4).

[xvii] Защо небесният храм (с ковчега на завета) ще стои до "Страшния съд", след като на земята старозаветното служение е преминало (Откр. 11:19)? От Писанието се разбира, че всички невярващи ще бъдат възкресени тогава и ще бъдат съдени по закона, според делата си (Откр. 20:11-15). Но християните не са "под закон, а под благодат", защото греховете им са простени и "няма да дойдат на съд, но са преминали от смъртта в живота" (Римл. 6:14; Йоан 5:24). Те ще участват в този съд, но заедно с Христос ще бъдат съдии (Йоан 5:22; Мат. 19:28; ІКор. 6:3). В новия Йерусалим няма да съществува храм, защото всички, които живеят в него, ще бъдат праведни, а съвършеният "закон" на любовта ще бъде написан в сърцата им.

[xviii] Преобразите на тези два ритуала са следните:

Исус рече на евреите: "Истина, истина ви казвам, не Мойсей ви даде хляб от небето, а Моят Отец ви дава истинския хляб от небето ... и хлябът, който Аз ще дам е Моята плът" (Йоан 6:32, 51).

Смяната на двата завета, както и на одушевеното с духовното тяло (ІКор. 15:42-49), т.е. на стария с новия хляб е станала, когато Той е бил в гроба през съботния ден.

Приноса на агнетата посочва на жертвата на "Божия Агнец", а хляба – на Неговото тяло.

[xix] Когато се облечем в духовно тяло може би вече няма да се уморяваме.

[xx] Целият контекст на пасажа Евр. 3:7-19; 4:1-11 ни говори, че за християните "остава една съботна почивка" в небесното царство. Евреите са пазели многото седмични съботи, но въпреки това, поради неверието си, не са влезли в Божията почивка. Вярата ни се вменява за правда, на чиято основа влизаме в почивката на спасението.