svetoslav Всемирното Православие - Визии и Църква – Част втора
Автор: Светослав Ангелов
 
 
 (Sola gratiaНие не сме ангели)

 

Аз съм икуменист. Точно в смисъла, в който го дефинирах преди известно време в „Името на Розата”. Тогава това не беше провокация, а честна констатация. Та, значи, икуменист съм, защото много обичам срещите. Всяка среща за мене е предизвикателство, всяка другост е за мен събитие. Радвам се, намеря ли нещо, което ме допълва, още повече се радвам, ако мога да допълня сам някого. А разпозная ли пък свое alter ego (мое друго аз) формирано в различни условия, където са влияли други фактори, започнало се е с други въпроси, но в много отношения се е стигнало до същите отговори, нагласи и светоглед, тогава се чувствам истински щастлив. И не ме интересува етикета, името, марката. Наслаждавам се просто на общението и благодатния градеж, който го съпътства.

 

Не смятам, че ние православните най-добре разбираме християнството във всички отношения. Повече от това даже - множество бисери от нашето наследство ги откриват други и ни ги посочват. Понякога обвинително, друг път добронамерено. Те обаче са търсачи, рицари-скитници. Останат ли пък нека „...да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:32). Ние сме си у дома – пред богата, щедра Трапеза, освен, разбира се, ако не се намерят и такива, дето настояват да ни „сложат на диета”, обаче не бива да им обръщаме внимание – вкъщи сме си. Направим ли го, подходяща за нас в случая е по-скоро с поговорката „вода гази, жаден ходи”. Не, определено не сме ангели. Но нека бъде търсен и намиран Христос. Защото не сме и бакали, че да дирим ревниво все своята печалба, ами точно обратното - такива, които Го желаят всекиму. Аз съм православен и не наричам Българската православна църква по никой друг начин, освен Църквата (членувам думата). Какъв е тогава смисълът на моя икуменизъм, след като не съм склонен да призная на Друга и чертица, и сянка от красотата и достойнството Й, след като те (църквите) за мен са клубове, организации, движения, но нищичко повече от това и смятам непочтено, неразумно, глупаво и дори кощунствено да се оприличават на Нея? Именно в това се състои икуменизмът ми, че бих подкрепял и вървял до край с всекиго, който търси истината, устремен към Първоначалата, по следите на Божия Агнец – Христос. Бих се покланял и възхищавал пред доблестта и мъжеството му (понеже разбирам колко те ми липсват) бих му подражавал, бих го защитавал от хулите и подигравките с цената и на собствения си престиж от онези, умеещи само да доволстват и виртуално да съпреживяват реалии, които не ще дръзнат да приближат и дори помиришат... А има и друг вид икуменизъм...

 

 

Икуменизмът на предприемачите

 

Когато отците Афанасиев и Флоровски са започнали своето активно участие в икуменическия диалог (о. Георги Флоровски е един от основателите на икуменическото движение) вероятно са си мислили, че на всяка крачка ще се срещат с хора като римо-католическия богослов Луи Буйе. Не знам дали и кога са се разочаровали. Но знам за една емблематична реакция на о. Сергей Булгаков (също участник в срещите и диалога) който напуснал събранието, заедно с цялото православно представителство, след като поставил ултиматум: „Нашият разговор няма как да продължи, ако не се съгласите да приемете почитта към Пресвета Богородица!” (перифразирам). Как ли са го изгледали? Как ли са заклокочили? То е като да зашлевиш шамар на графинята в кулминацията на твърде представителен бал. По хусарски.

 

Не подценявайте Булгаков. Не конюнктурата и изискванията на църковната дипломация са тези, които са го отвели там. Човек като него едва ли би приел ролята на брадат източен йерей, седнал като бяла врана сред гъмжило от гладко обръснати „ерудити”, като провинциален гост, надяващ се да му завият в плик остатъците от  храната на софрата. В богословската традиция, която Булгаков следва, стои и името на Соловьов, автор на „Кратка повест за Антихриста”, който ни опиянява и кара да настръхваме радостно от видението му за възкресеното древно единство, когато проф. Паули, папа Петър и старецът Йоан щели да застанат рамо до рамо срещу Антихристовата подмяна – „Ти ни предлагаш всичко най-прекрасно, но в него го няма Христос. Изповядай Христа и ще те последваме”. Но там по тези конференции не е срещнал явно хора, приличащи и най-малко на героите от повестта на Соловьов. В друго време и с други участници комуникацията би престанала (не, че романтизираме миналото) би започнала, може би, религиозна война. Но това не се случило. Диалогът, основан на компромиси и затваряне на очи пред проблемите и различията продължил, за да залее днес с огромна сила Църквата. Духовните чада на онези участници сега преживяват истински реваншистки триумф. Те поставят своите ултиматуми: „Ако не си затворите устите, ще ви маргинализираме. Ще ви наречем зилоти и фанатици, ще ви осмеем”.

 

...Но аз съм и ще бъда, не подлежа на класификация, тъй че моята уста трудно ще затворят. Днес съм зилот, утре икуменист, колкото са ми убежденията старокалендарни, толкова съм и антиномист (смятам, че личността превъзхожда и има предимство пред всеки закон). Аз съм свободен.

 

Да, освен че, съм икуменист, аз съм и зилот. Несъвместимо, нали? Как така ще съм и двете заедно, след като това са светогледни идентификации, вкопчени в борба на живот  и смърт?! Може би, защото моето дълбоко и същностно „съм” не е свързано с нито едното от двете. Слушам внимателно еретиците, опитвайки се да ги разбера, а същевременно настоявам да постигна онази религиозна бистрота, така характерна за древните християни, която с течение на времето се губи и оплита в дебрите на претенциозен академизъм и превзет естетизъм. Такъв академизъм, който ползва Евангелието, за да легитимира себе си пред себе си, а не такъв, който търси в постигането на евангелските идеи и ценности своята легитимност и венец. Така, освен зилот – противник на садукейската прелест, съм и гносеомах – противник на обожествения гносис, на познанието, превърнато в идол и средство за професионална и личностна реализация. Защото знанието е средство за общение. Защото Евангелието конституира и възсъздава чудото на Аз-а. Човекът има истинско битие в съзнанието за това битие и в свободата просто да бъде. Всяко определение затваря в граници битието и го унищожава, още повече, ако е бъдене чрез някой –изъм. И тъй, в свят, който се е школувал до ужас в това да се идентифицира, посредством визии и –изми, сам и доброволно избирам да бъда всичко едновременно, според ситуацията и контекста, според нуждата (не принудата) та да съхраня себе си и моето „просто съм”, в свободата да се отричам чрез често твърде необходимото „не съм (еди какво си)”. Та да съм свободен да изричам: „Търся”, „Познавам”, „Обичам”.

 

В евангелското и библейско „Аз Съм”, употребено за пръв път от Бога на Авраам, Исаак и Иаков пред горящата (и неизгаряща) къпина и повторено от Богочовекът Христос, е оново високо богословие на личността, за което само понякога се осмеляваме да говорим и което се губи с всяка една прибавка към тази манифестация на битието, откриваща се в израза, завършващ с едното и кратичко „съм”. Какво би станало, ако Господ беше прибавил нещо още към Своето Съм (Съществувам)? Тутак-си би се смесил с пъстрата сбирщина измислени богове, който имат свои специфични, описателни имена, свързващи ги с фрагменти, с места и събития. Но Той се открива, без да позволи да бъде поробен, сведен до случка, до понятие. О, славен мой Господ! Търсещ общение и осъществяващ Се (познаваем) в общението, но всякога независим! И всякога, когато позволява да Му се прибави епитет, понятие, определение, Той запазва Чудното Свое име свободно и непознато (Битие 32:29), наричайки се Бога на войнствата (Саваот) където научаваме нещо за израилевите и ангелски войнства като несъкрушими и славни, но почти нищичко за Него, освен че благоволи в тях или Се разкрива, описващ действието, но не и същността Си – Яхве ире (Господ ще промисли).

 

...Академията...

 

Платон, нейния основател, създал определение за човек – „животно на два крака, без козина и перушина”. Диоген Кучето хванал един петел, оскубал го и го занесал пред Академията – „Ето, човекът на Платон!”. Но не бил Платон от тези, дето лесно си оставяли магарето в калта. Добавил – „...и без ципи между пръстите”. „Какво е общото между Йерусалим и Атина, между Божия храм и идолите, между Църквата и Академията?” (Тертулиан)... Икуменизмът, Велики Тертулиане, икуменизмът. Само той е в състояние да събере несъвместимото, той е хоросанът между тухлите на Вавилон, той подменя иконичността със сухи определения и клишета.

 

Тази фрагментация на познанието, резултат от демистификацията му, кощунствена дисекция в постигането му, нарушаваща необходимата цялост, превръща  философията и богословието в произволно сборуване на детайли. Отказът от презумптивната апологетика и анализ на проблемите чрез наблюдение и вслушване в Гласа Божий, а не чрез манипулация, отваря пътя за модерния икуменизъм. Последният е безпринципен и безидеен. Защото е среща на факти и фрагменти (еклектично смесване), а не уеднаквяване на принципи и презумпции, обмен на детайли, не на идеи. Икуменизмът е слепва като някакъв нов д-р Франкенщайн и вдъхва изкуствен живот на тяло, което е отдавна мъртво – идеята за една религия с външен израз - една империя. И не е това вече Imperia Christiana с два центъра на власт-служение: духовна и светска, ами е Глобалната империя с псевдорелигията Светски хуманизъм, където философите са платени жреци на тираничната олигархия.

 

Но старата Византия не се е родила от нечий стремеж да събере в едно духовната власт и материалните ресурси, а като решимост на човеците да живеят заедно, солидарни срещу един хаотичен и враждебен свят – стихиите и варварите. Днес хрситиянството е свършило огромна част от своята работа, според притчата за Царството Божие, което Христос сравнява с квас, сложен от някаква жена в „три мери тесто”, който постепенно оквасил всичко. Днес е почти невъзможно да се изгради и просъществува къде да е някакво общество, основано на антихристиянски принципи и да бъде истинска заплаха за Евангелието и Църквата, защото то (ако и да е възникнало така) рано или късно, малко или много, капитулира пред християнските културни и цивилизационни парадигми (няма тяхна истинска алтернатива) - послушайте малко ислямски проповеди. Ислямските фундаменталисти непрестанно се стремят да уверят слушателите си в своята демократичност, уважение на човешката свобода и достойнство – исконно християнски ценности. Защото и ислямът е „дете на християнството” (макар незаконно – синтез от аврамизъм и еретически докетизъм). Така и Империята (извън, която стои хаос и заплаха) става ненужна, самата тази Империя, когато е съществувала на истинска православно-християнска основа, е предпоставила днешното положение на нещата – византийските мисионери създават за славяните собствена азбука, признават (понякога малко насила) българска държавност, Българската църква получава статут на Патриаршия. Т.е Божествената цел на Империята е мисиониране, създаване на общества, които й приличат, макар и в по-малък мащаб, еманципацията им, която цел е изпълнила, а не е целта собственото деспотично и егоистично укрепване и увековечаване. Затова краят на Византия не е катстрофа, ами съвсем закономерно явление. Може ли в Една Вселена да съществуват двама Самодържци – византийския и св. цар Петър - български? Не означава ли това, че ни един от двамата не смята себе си равноценен или изместващ Христос – Пантократора. В Една църква може ли да има пет (даже шест с българския) Патриарси? Разбира се, че може – ако е християнска. Православно-християнска обаче, плуралистична, с различни центрове, а не по римски универсалистка. Затова православната култура оцелява – унищожението на Константинопол не е нищо, никаква катастрофа не е, защото функциите му се поемат от Москва – Третия Рим. Напълно в духа на древната традиция. Епископът на Православен Рим се именувал папа, но „папа... съдия на Вселената и пр.” се е именувал и Антиохийския епископ. Унищожете (или компроментирайте) Римската курия и Ватикана и ето ви края на римо-католицизма. Тази последната институция, трайно компроментирана и много пъти маргинализирана – и от немци, и от французи, и от англичани (поради различни мотиви) сега се опитва да представи краха си и логичната катастрофа, към която столетия наред неотклонно е вървяла, като заплаха срещу устоите на Християнската Вселена. Оставете Рим да се срути. Християнската Вселена е утвърдена върху основи, значително по-стабилни от авторитета, пък и изобщо от съществуването на Папската власт – квасът на Евангелието е този темел, реалното и действено присъствие на Христос – „Христос помежду ни”. Не ние се нуждаем от Рим, а Рим се нуждае неистово от нас. Само че, не за да се промени и отново православизира, а за да продължи да съществува като вместо-християнски, деспотичен и едничък център на антихристиянска власт над съвести и ресурси. Не давайте бисери на свините и свято нещо на кучета. Това е люлката на всяка човекоубийствена утопия, затова и съвременния икуменизъм фаворизира Рим.

 

Конфликтът е неизбежен. Войната е задължителна.

 

Преобладаващата част от академичното богословие обаче остава в онзи „западен/вавилонски плен”, за който е говорил много о. Александър Шмеман.

 

Но Западът не е еднородно понятие, не е монолитна сграда. И както обикновено, ставаме жертва на рекламата – взимаме от там онова, което ни се вижда най-интересно и лъскаво. Другояче казано, обираме мръсната пяна от един нееднозначен кипеж, защото е добре ароматизирана и гребем ли гребем (ще прощавате образността) с големите лъжици, че се и облизваме. Били сме безкултурни, повърхностно цивилизовани, нетърпими. Те били постигнали много в общественото устройство и социалната философия, докато ние сме „спали в мъртвата хватка на източния деспотизъм – първо византийски, а сетне и турски”. Но ние сме добри ученици на Византия – приехме и заживяхме културата й, а сетне и цивилизовахме (вчовечихме) турците, без насилие, чрез любов и търпение. Нека ви кажа какво са постигнали пък те – прехвалените носители на „нов цивилизационен избор”. Облекли са в академизъм бунта срещу вярата. И на нейния празен престол са се покатерили утопиите. Европа на Лутер и Калвин се отличава с една страшна жажда за християнска автентичност, за ортодоксия. Европа на Русо не е същата – човекът нарича страстите и предразсъдъците си „здрав разум” и в жертва му принася цялото творение, всичко, което докосва. Разумът заживява в себе си и за себе си. Това не е плод от протестантизмът, но е поражение за него в битката за умовете на хората. На вътрешни предпоставки или на външни обстоятелства това се дължи, е съвсем различен въпрос. Ние знаем за Хус и Йероним Пражки, нали? А знаем ли, че са канонизирани от Константинополски православен събор като свещеноизповедници? Постигната ортодоксия, с други думи. Как е наричал Жан Калвин юдеите пък?? Остроноси кучета. А днес целия арсенал на западното либерално и неохаризматично богословие е ангажиран в това да възхвалява народа на съвременен Израел (по римокатолически почин, впрочем) и огромни ресурси отиват в подкрепа на модерния ционизъм. Човекоцентричните утопии се срещат и си помагат т.е. – разпознават се като посестрими. Каква е причината за това извращаване ние не знаем. Бихме могли да разберем, ако разполагахме с достатъчно източници и 10-20 години в излишък. Само се питаме какво би станало, в какъв свят бихме живели днес, ако наследниците на д-р Мартин Лутер бяха завършили успешно диалога си с Константинополския патриарх Йеремия Втори – не бяха попаднали писмата между тях в ръцете на полски католик и диалогът прекъснат чрез дипломатически скандал. И ако внуците на реформаторите се бяха постарали да опознаят Византия и нейната преработка на античната мъдрост, вместо да се вторачват в епикурейството и купидончетата.

 

Днес една Богоборческа линия в европейската философска и социална мисъл (френската секуларистична) се утвърждава все по-осезателно. И повече от това – неразрешила още собствените си проблеми докрай, „изнася революции” и извън териториите на Стара Европа. Като се замислим, не е само настоящата Глобализационна утопия за целите, на която се използват изтощените от предходните тоталитарни утопии общества от европейския изток. Въпросните утопии са инкубирани и отгледани именно в западно-европейски, постхристиянски контекст и сетне им е намерено „експериментално поле” в лицето на същите тези източни общества. Откога Западът доби авторитет да ни учи на толерантност, на това да приемаме другия?! Ние много столетия живеем върху истински барутен погреб. Живеем заедно с турците, осъществявали петвековен геноцид над нашата култура и етнос. И не ги мразим. Има ли омраза към тях в разказите на Йовков или в програмните фрази на дяк. Игнатий (Васил Левски). Отец Матей Преображенски (Миткалото) е събарял протестантски молитвени домове, но турски джамии не е събарял. Напротив – една дълбока положителна оценка на добродетелите им храним, една любов, която „на всичко се надява, на всичко хваща вяра, всичко търпи” (1 Коринтяни 13 гл.). А западният утопизъм настоява да унищожи другостта в рамките на собствената си цивилизация, групите и светогледните системи са се хванали за гушите. Пресягат се и към нашите вратове, с кадифените си ръкавици – искат да оперират самобитността и автентичността на нашата православност, за да ни спасят, да ни предпазят от нас самите... Противостоим! Тогава ще тръгнем в път на истинско развитие, когато спрем да „внасяме” чуждестранната помия. Защото секуларизмът и икуменизмът са близнаци в много отношения и още повече – икуменизмът е начин да се кастрира и омаломощи християнската проповед, така че да се освободи поле за действие на секуларизма. Икуменическият синтез, повтарям, не е никакъв синтез, а е еклектика. Безразборно смесване на философски и богословски фрагменти. Презумптивната основа е мътна и колеблива. Една Икуменна общохристиянска църква не може да се противопостави на модерните антихристиянските тенденции, защото тя е създадена, така че да не се противопоставя, но напротив – за да ги легитимира. Активистите й ще „воюват” срещу гей-паради „заедно срещу Содом”, но когато опрат нещата до светогледна конфронтация, винаги ще отстъпват място за решенията на неоезичниците. Както по въпроса за религиозното образование. Сега уж подкрепят последното. Но питайте ги какво да бъде – разбира се, неконфесионално, неиндоктриниращо, за да могат „меценатите им” по-спокойно и без конкуренция да индоктринират в секуларистичен светоглед.

 

И така, едно богословстване, продуцирано в тъмни и тихи (да речем масонски) „академични квартири”, има претенцията да настоява за икуменическа безалтернативност. Да извива ръце, да заплашва, да подиграва и мачка... В Кипър режели от заплатите на свещеници, изказали се срещу компромисите с Рим... Нали, нали – към демокрация чрез терор (същински неофашизъм). Руските православни, отказващи да се сдобият с ЕГН-та, носещи стария афинитет към православното богословие на името – „раб Божи (...)и питаещи ужас пред насилственото уеднаквяване и подреждане на човеците в редица от цифри, били луди, прегрели религиозно... Ех, машина за убиване! Ех, интелигенти наши родни, дето настояват да откриват красота навсякъде, където я няма, а всичко здраво и хубаво да подминават с отвращение!...

 

Не, ние не сме ангели, но тези хора със сигурност се държат като бесове, като демони. Защото тая точно изкуствена, подострена до невъзможност, префиненост е характерна за „морала” и „мъдростта” на бесовете. На този етап икуменизмът е невъзможен. На този етап най-доброто решение е да се затворят Дверите на Църквата, докато отмине и настоящия Глобален потоп. Ангели едва ли ще станем, но можем поне да останем човеци, което в някои отношения е повече от ангели – свободни и динамични, съименни на Христос.

 

Икуменизмът като еклесиологична ерес

 

Съвременният икуменизъм е еретичен. Първо той изисква видим център за едно явление като Църквата, което, ако въобще можем да оприличим на някаква фигура, то ще е елипса – елипсата е геометрична фигура с два центъра. Тази относителност на центровете в учителната и законодателна власт в Църквата свидетелства не за друго, а именно за Едноличната власт в Нея на Самия Христос, Който е Невидим с очите на плътската религиозност, Чиято власт се преживява единствено чрез съборно общение в Светия Дух. Това е нашия харизматизъм – признаваме на Бога правото да действа както и чрез когото прецени, на Дух Свети да „духа, където си ще” (Йоан 3-та гл.) затова и за практикуването на духовните дарове в Църквата не е необходима „папска була”, институционална санкция. И така, границите на Църквата очертава Законната Евхаристия (кулминацията на съборност и Богообщение) служена в духа и смисъла на Светото Предание, с чисто догматическо послание и изрядна каноничност. Служената от каноничен епископ, верен на Богооткритите истини, Света Евхаристия, е достатъчно условие дадена църква да е самостоятелна и съборна в апостолския смисъл на думата. Поместната църква (оглавявана от епископа) съдържа цялата пълнота на Вселенската църква. Твърдението, че не е пълноценна, понеже на глобално ниво имало християнско разделение и настояването това разделение да се премахне (да се създаде един световен център) е еретическо, то се разминава с Първоначалата, поставени от Господ Иисус Христос и Светите Апостоли.  Икуменизмът размива тези граници, те за него почти нищичко не значат. Акцент и приоритет е глобалната социална и културна мисия на църквите (тя ги събира и узаконява в едно човекоцентрично единство, очертавайки границите) защото за нея (а не за Евхаристията) е в пълна сила валидно условието за един и безспорен център.

 

И не на последно място само ще припомним, без да го повтаряме: За икуменизмът църквата (религиозността) е средство да се спои една Империя, налагаща Универсалистка утопия. Сиреч – Събранието в църква не е цел, ами е средство.

 

Икуменизмът като Христологична ерес

 

Съвременният икуменизъм е еретичен. Пред света се афишира видим глава на Църквата – папата. Приемаме стандартите на мира сего в Царство, което би трябвало да е съвсем различно – Царството на Отца, Сина и Светия Дух. Но ние нямаме лидери, не се нуждаем от спасители. Наша Владичица е Пресвета Богородица и Христос Единствен Цар, помазан от Бог-Отец със Светия Дух и съединени така с Христа Бога всички сме царе и свещеници пред Престола на Всевишния.

 

На второ място икуменизмът извращава догмата за Богочовечеството. Благодатта става външна санкция, абстрактна и насилствено пришивана. Обожествява се институцията, а не личностите. Пълнотата на Църквата се създава чрез закон, чрез администриране. И православността от приоритет и път пред личността се преобразува във въпрос на лоялност пред външна, институционална власт. Така „Христос посред нас” се превръща в обязаност за Бога да благославя и ръководи едно бездушно тяло, една машина, един сбор от идеали. Светът вече не е Тяло Божие, а деистично движена сиситема, часовник, а Христос часовникар, а не такъв, който мистично и цялостно се съединява с нас чрез Плътта и Кръвта Си в Чашата на Предложението на Трапезата Господня.

 

Икуменизмът като сотериологична ерес

 

Съвременният икуменизъм е еретичен. Той дава друг път, различен от евангелския, за спасение и освещение. Секуларистичните добродетели – филантропия, толерантност, конформизъм, пацифизъм, краен плурализъм и философски релативизъм, са приоритетни, единствено истински ценени.

 

Християнинът е посочен за верен чрез лъжичката за Причастието. Критерий за добродетелност и благочестие е дали можеш да се причастиш в мир с другия човек в Събранието. Да обичаш врага си не означава да признаваш право в твърденията и решенията на друговерците и еретиците. Означава да се молиш за тях. Любов е и да се конфронтираш с възгледите им, когато ги намираш вредни за тях самите и за обществото. Да благотвориш не е да изпращаш благотворителни sms-и за добра кауза или да даваш парите си на фондации, а да поемеш грижата за някого конкретно, за човека до тебе, когото виждаш, когото срещаш, смирение е да не настояваш да си прав винаги, плурализъм е да слушаш/чуваш другия. Тези последните произтичат директно от Евхаристията, защото това е и смисъла на Евхаристията, неотстъпно общение лице в лице. А първите са плод на човешката себеправедност, искаща да е невинна, вместо жертвена и действена.

 

 

* * * * * * *

 

Конфликтът е неизбежен. Войната е задължителна.

 

А ние не сме подготвени за нея. Не сме въоръжени истински с „меча на Духа – Словото Божие”. На един емоционален и първичен план осъзнаваме опасността, противостоим. Но без богословско вдълбочаване и осмисляне на цялото наше наследство, сме обречени. Както и другаде сме писали – войната е за умовете на хората.

 

Първо нека обаче спечелим тая за нашите умове.

.

Алтернативата – Заветна теология

 

Чрез пример към принцип

 

Как се утвърждава православното учение за необходимото кръщаване на младенци? С обрязването на новородените в Древен Израил. Дяк. Андрей Кураев е малко по-убедителен – разгръща някаква плодотворна идейна аргументация т.е., като се впуска в обяснения на това как благодатта всъщност действа, че сектантските контра-аргументи са в последна сметка основани на краен рационализъм. Но основно доказателство е първото, втората посока не е още никак популярна. И когато го изтъкнем, насреща възразяват – „Това е в Стария Завет”. Те сектантите въобще го имат туй като някакъв пенкилер – и в споровете помежду им често съм го чувал – „Това е в Стария Завет, онова е в Новия Завет”. Тая граница между двата Завета за тях е както вълшебен ключ. „Защо кадите с тамян, това е старозаветно?”, „Ами вие пък защо се събирате в затворени помещения, където четете дълги сказки/омилии – това не е ли „старозаветно”? Апостолската проповед обикновено се е произнасяла на площада, а в горниците и катакомбите се е служила Света Евхаристия? Прочетете на глас най-дългата проповед – тази на св. Архидякон Стефан и ще видите колко време продължава. А сега размислете какво е необходимо и колко трае подготовкта за Господнята Трапеза. Да вземем първата, на Велики Четвъртък – приготовление на стаята, на агнето, на хляба и виното, умиването на нозете... Ако пък очаквате дълга проповед от Спасителя, ще трябва да се разочаровате – „Вземете и яжте, пийте от Чашата всички” – кратки изречения, които повече приличат на формули... Абе вие наистина ли си четете библиите, както твърдите?!? И тъй, кой от нас е „по-новозаветен” – вие ли, които копирате учителните методи на старите синагоги или ние, които акцентираме в Богослужението върху Духа на християнската традиция?” Симулират методичност в мисленето, според нас лично, но сега няма да се дъвчем много-много с тях, че са обидчиви инак и гледат злобно, щом ги понастъпиш.

Патовата ситуация настъпва обаче изненадващо. На „Това е в Стария Завет” малцина православни знаят какво да отговорят и предпочитат да се държат сякаш нещо неуместно са чули (не, че не е неуместно) или капитулират (не е рядкост). Защото не е осмислена истинската разлика между Нов и Стар Завет. Оставаме със сентенцията на бл. Августин: „Новият Завет е скрит в Стария, а Старият е открит в Новия”, а извън нея продължава да доминира протестантския схоластичен поглед, който разделя нещата на валидни и девалидизирани, според някакви критерии, свързани с това какво се разглежда като обредно, сянково, предобразно и какво с вечна валидност. Ако размислим обаче повече върху Августиновата мисъл, ще видим един друг подход към нещата за него, пък и за мноина сред Светите отци на Църквата. Старият и Новият Завет не могат да бъдат разделяни и обособявани крайно. Нека оставим настрана факта, че през първите изключително динамични десетилетия от историята на Църквата корпусът с книги „свещена литература”, предмет на изучаване и ползван в Богослужението, е съставен от Старозаветни такива (че даже от някои книги, които по-късно са избягвани и определяни като апокрифи). Когато св. ап. Павел пише на ученика си Тимотей – ...ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.” (1 Тимотей 3:15-17) няма какво друго той да е имал предвид, освен познатите и употребявани от юдеите книги. Повече от това – на собствените си послания Апостолът не гледа нито като добавка към Старозаветния канон (сформиран, между другото, едва след 70 г. сл. Хр. на юдейски събор в град Ямния) нито като на носещи нещо коренно различно като смисъл и послание – непрестанно той се обляга върху Закона, аргументирайки се, търсейки неговия исконен и вътрешен смисъл, а не с претенция, че го анулира, с каквото впечатление оставаме на места при повърхностен прочит. Отменени са само обрязването и съботянстването, както и ритуалните диетични изисквания като нещо, свързано с особеното място на народа на Израил като пръв адресат на Божествената проповед. При все това не са забранени. В Деяния на Светите Апостоли – 2:46,47 четем за първите християни от еврейски произход, че:

„...всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха”

Също в 6:7  -

„И тъй, словото Божие растеше, и броят на учениците се уголемяваше твърде много в Йерусалим; и голямо множество свещеници се покоряваха на вярата.”

На друго място сме подчертавали, че св. Иаков, брат Господен и пръв епископ на Йерусалимската православна църква, се е ползвал с изключителен престиж сред юдеите, те именно, а не юдео-християните, са го наричали Иаков Праведния (справка у Йосиф Флавий). Това едва ли би било възможно, ако той или пък йерусалимските презвитери са проповядвали срещу обрязването и останалите специфични религиозни юдейски практики. Тяхната излишност, като правила с недостатъчно добра учителна функция, смесени с някои езически възгледи („стихиите световни”) и непригодни в много отношения в живота и некасаещи истински благочестието за елинистичните християни, е проповядвал най-безкомпромисно св. Павел (Апостолът на езичниците) – Колосяни 2:15-17, Послание до Галатяните; и то основно между християните от гръко-римски произход и все пак в Послание до Римляните (14 гл.) той е умерен и в това, предвид множеството новоприобщени към Христовата вяра юдеи, пришълци в Рим. А и виждаме, колко е бил недоразбиран неговия радикализъм сред останалите апостоли –

И като ги поздрави Павел, разказа им едно по едно всичко, що Бог бе сторил между езичниците чрез неговата служба. А те, като чуха, славеха Бога; и рекоха му: виждаш, брате, колко десетки хиляди са повярвалите иудеи, и те всички са ревнители на Закона. А за тебе много им е говорено, че учиш всички иудеи, които са между езичниците, да отстъпят от Моисея, като казваш да не обрязват чедата си, нито да постъпват по обичаите.  И тъй, какво да се прави? Бездруго ще се стече много народ, защото ще чуят, че си дошъл. Направи, прочее, що ти казваме: у нас има четирима мъже, които са си дали оброк.  Вземи ги, очисти се с тях и тегли им разноските да си острижат главата, и всички да узнаят, че, каквото са чули за тебе, не е нищо, но че и ти сам следваш да пазиш Закона.” Деяния на Светите Апостоли  21:19-24

Така виждаме, че двете традиции, в самото начало, не само се търпят взаимно, но се и толерират. Често се изтъква убийството на св. арх. Стефан като признак на юдейска нетърпимост. Но случая е епизодичен. А когато еврейските религиозни лидери пък убиват и св. Иаков, брата Господен, се надига същинско недоволство от страна на обикновените вярващи, които, както казахме по-горе, го наричат Праведния. Самият Йосиф Флавий в „За юдейските войни”, явно споделяйки общото мнение, заявява че катастрофата, сполетяла Йерусалим в 70 г. сл. Хр., вероятно се дължи на свещеническия произвол, като Божие възмездие за направедния съд над св. Иаков. Римската власт също не е нетолерантна към християнството. Изключвайки масираните репресии на Нерон, когато гоненията са повече резултат от политически причини и опит да прехвърли отговорността за подпалването на Рим върху християните, чак в 90 г. сл. Хр имаме екзекуция на римски патриций по чисто религиозни причини (младият християнин Климент) и от историческа гледна точка това е първия мъченик.

Мнозина предполагат, че разлома е настъпил сред разоряването на Йерусалим. В стремежа си да се дистанцират от християните, твърде безкомпромисни и радикални в единобожието си и отказа да признаят „друг цар, освен Христос”, което е всъщност същинското единобожие – практическо утвърждение на Божия Суверенитет, юдеите, свикнали да се ползват с множество облаги от римската власт (Попея Сабина, съпруга на Нерон, е прозелитка – римлянка, приела юдейската вяра, както и доста влиятелни римляни също) те се опитват да прехвърлят върху християните омразата на властта. В техни свещенни текстове по-късно срещаме проклятия срещу последователите на Назарянина, а християнския отговор на тази агресия пък се изразява в съборните анатеми против „юдействането”, забраната да се празнува Възкресение Христово в дата, съвпадаща с тази на юдейската Пасха, съботянстването. И все пак светите отци не отиват в крайности, макар събора в Лаодикия да предупреждава срещу пазенето на съботния ден по юдейски, отците отхвърлят практиката да се пости в събота, отдавайки уважение на „празника на старозаветния Божий народ”. Въпросните старозаветни заповеди носят същия смисъл и преследват същата цел (с по-бледа и надвишена от евангелските учителна стойност) като някои новозаветни. Едно на ръка е яркия паралел между заповедта за съботна почивка (шабат) на евреите, обоснована като възпоменание за Изхода им от Египет (Второзаконие 5:12-15) и неделния ден като празник на Христовото Възкресение от седмичния Богослужебен кръг за християните. Още повече, че целия празничнен Богослужебен кръг в Църквата общо взето следва старозаветния – месечни, седмични и годишни празници (всеки ден от седмицата е възпоменание на събитие или личност, както и през църковната година). И след това имаме обрязването – обред, извършван върху всяко новородено израилтянче, който го посочва като част от Божия народ, давайки му и превилегии, и отговорности, поставяйки го под Божията специална грижа, осъществявана чрез неговите родители, близки и народа като цяло. В множество отношения му съответства кръщението, с тази разлика (съществена) че второто е Тайнство, при което се преподава по надсетивен начин Божията благодат, а не само алегория като първото (Йеремия 4:4) или обикновен обред.

Но нас сега повече ни интересува на какво се дължи взаимното доверие между юдеи и християни през голямата част на Първи век. Кажем ли, че ги е събирала общата вяра в Месия (едните го очаквали с нетърпение, а другите проповядвали, че вече е дошъл в лицето на Иисус от Назарет) ще кажем нещо безспорно вярно, но не напълно. Защото самите техни очаквания от това какво носи Месията на народа си са се разминавали и при по-тясна комуникация тази общосподеляна вяра би била по-скоро причина за конфронтация, а не за „единодушно престояване в храма”.

Събирал ги е, според мен, техния общ светоглед и подход. Именно това, че целта на Бога е да конституира и води народ, да създава общество от вярващи и следващи Неговия Закон. И двете групи са отхвърляли езическия възглед за „религиозността като частно дело” – както е при Дионисиевите и египетски мистерии или разбирането, че немите бездушни идоли и измислени божества гарантират благополучието и мира в обществото. Дотолкова ги е събирал и те са осъзнавали това, че св. ап. Павел посочва паралели между християнското Тайнство на тайнствата – Светата Евхаристия с Изхода на евреите от Египет, а в проповедта си св. арх. Стефан нарича народа на Древен Израил по време на неговото странстване между Египет и Ханаан „църква/събрание в пустинята”.

„Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички под облака бяха и всички през морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос. (1 Коринтяни 10:1-4)

Следва