svetoslav Всемирното Православие - "ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО" - МИР, БЕЗ БОГА; ЛЮБОВ, БЕЗ ЖЕРТВА; ЖИВОТ, БЕЗ ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Автор: Светослав Ангелов 

 

Дан Браун в книгата си "Шифърът на Леонардо" поставя под въпрос, а на моменти дори остро атакува, няколко основни разбирания на християнството, такова каквото ние го познаваме: разбиранията ни за Бога, за човека, за Църквата, за Божия Закон, за Светото Писание, за Традицията (Светото Предание) и времето. 

Показвайки "очевидната несъстоятелност" на нашата интерпретация, той смята, че посочва единствената възможна алтернатива – неоезичеството. Накрая, в духа на "добрите хуманистични традиции", ни предлага да поемем протегнатата за помирение ръка, стига да ревизираме своите архаични средновековни практики и представи. Дан Браун има своя визия за нашето място като християни и като Църква в един пост-християнски свят. Дан Браун е благосклонен към нас – склонен да прости и да забрави историческите ни грешки… 


…Но Дан Браун съвсем искрено се заблуждава, защото Дан Браун изобщо не ни познава. Защото не е разбрал най-важното – преди да обяви света за пост-християнски, трябва да предложи познавателна методология, която да предлага по-добри решения за проблемите на личността и обществото от християнската, трябва да отговори поне на два ключови въпроса, на които, засега, само последната дава задоволни отговори – какво е грях и какво правда; каква е целта и предназначението на човека, материята и времето. Иначе той ще продължава да се крие от светлината на Евангелието, без да успее да избяга от сянката му (по сполучливото сравнение на Честъртън), а света ще си остава пред-християнски – постъпателно и прогресивно разгръщане със сила и власт на християнските ценности и презумпции. С други думи – ще обявявя антитези на християнските тези, но няма да представи убедително нито едно позитивно твърдение, освен отвлечените понятия, с които ни залъгва – тайно познание, свещена женственост и прочие "митични числа". 

Не искам да акцентирам върху критиката на неговите отправни точки, доколкото въобще ги има, последователно разгърнати, в тази претенциозна книга, с която сякаш е убеден, че веднъж завинаги ще разреши всички проблеми на съвременната цивилизация. Ще опитам по друг начин – да предложа няколко различни виждания върху въпроса, затова какво е Църква, Закон Божий, Свето Писание, Свето Предание и какво е християнското разбиране за Бога, за човека и за историята. Ще ги сравня с неговите "възражения", за да покажа, че той оспорва правото на съществуване на въображаем противник, в лицето на "догмите", които предварително ни е вменил. …И може накрая да се окаже, че християнството винаги е имало отговори, значително по-свежи от тези и на най-напредничавия хуманист.

 

 


Църквата 
"И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове." (Евангелие от Матей 26:26-28) 
Църквата е събитие, а не сандък с реликви или информация, като този, който уж пази Орденът на Сион. Пак ще повторя, за да не пропуснете това определение, защото то ни дава ключ към много неща – Църквата е нещо, което се случва, тя е Тайнството на общението между нас и съчетаването ни в единение с Бога. 
Браун предполага, че ние имаме нужда на всяка цена да запазим Църквата като институция, че, за да успеем, сме готови дори да убиваме. Неговият герой Сила, монахът - фанатик, предизвиква целия свят: "Онези, които заплашват Господа с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоколебимо и твърдо" и после самия Браун продължава – "Цели две хилядолетия Христовите войни бяха бранили вярата си от онези, които се бяха опитвали да ги изместят. Тази нощ Сила беше призован на бой…" Един от най-убедителните образи в романа е Сила. Това е човек - призрак, без минало (или по-точно - с минало, което иска да изличи), без собствена идентичност и визия за себе си, а бъдещето му принадлежи на Opus Dei, които са го поробили чрез фикцията религия и са го направили зависим, възползвайки се от безпътицата му – чудовище, продукт на чудовищна институция. 

Но тази атака срещу християните, които наистина вярват, че апостолите не лъжат, че Христос е живял в неволя и страдания, и честа самота, че е бил разпънат и е възкръснал от мъртвите, не улучва целта. Защото не позлатените катедрали са крепостта на нашата вяра, не институцията - църква е тази, която ни дава основание да се чувстваме християни и гаранции, че ще останем такива. На нас ни стигат един хляб и чаша вино, достатъчно ни е да можем да се събираме, за да разчупваме хляба и да пием от чашата заедно и ето – вече сме Църква. В нашето общение Църквата се случва – Христос е между нас, за да Го вкусим, да Го докоснем, да Му се поклоним и да Го прославим, да станем съучастници в живота, смъртта и възкресението Му. 
Какво ни предлага Браун в замяна? Сурогат. Понеже не е разбрал какво е Църква и се е отвратил от институционалната представа, той опитва да предложи алтернатива – в неговото "събрание около идеята" намираме двама професори по история на религиите, една криптографка, няколко велики художници, един офицер от специалните части на френската полиция, банкер, епископ и интересен монах-албинос. Тези хора той ги е събрал около нещо, което се нарича Чаша (потир), но не е. Те преследват база данни, информация, която ще ги издигне духовно или материално и започват да се надлъгват, да насочват един към друг смъртоносни оръжия, да стрелят един в друг и да се предават. 
Сравнете този "Свети Граал" с истинската Чаша Христова. Той трябва да бъде крит в подземия, защитаван посредством високи технологии, а за Чашата на Христа е достатъчна проста дървена маса. Качествена разлика, защото някак не върви да застреляш сътрапезника си. Трапезата е място на мир. Трапезата събира семействата. Времето на трапезата винаги стига. А в подземията човеците бягат от други човеци или воюват с времето, надвиснало като меч над главите им. 

В общата трапеза се случва Христовата Църква – изпълва се, добива плът и кръв и това са Христовите плът и кръв, които ние приемаме в себе си – ядем и пием Христовия Живот. Затова Църквата две хилядолетия не спира да се случва. Въпреки Инквизицията. Въпреки институционализацията. Въпреки фанатиците. Никоя от изброените язви не успява да компрометира истински Христа, защото и днес, както и преди две хилядолетия, човеците са също толкова жадни да седнат около трапеза, на която другия да е брат, а не хищник. 

 

Закон Божий 

"А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете. Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя? Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене". (Евангелие от Йоан 14:4-6) 
Един възможен превод на старо-еврейската дума Тора (Закон) е Осветен път (посока). Ние нямаме достатъчно добро съответствие днес при думите, които употребяваме за Закон. Нито гръцката nomos е добра, нито латинската lege. Защото юдео-християнското понятие за Закон не носи юридическия смисъл на последните две. За нас изискванията на Закона се изразяват в заповедта да обичаме хората и да възлюбим Бога, а всички правила, техники за самоусъвършенстване, напътствия или забрани имат основанието си в тази заповед на любовта – какво да направим, за да не се разминем с другия и неговата другост, как да влезем в съприкосновение с него, като не само не го нараним, но му и помогнем, как да се покланяме, да славим Бога и общуваме с него, като Му носим радост. Защото любовта не е просто чувство, но е последователен дисциплиниран път към другия, стремеж да го постигнем, да се приближим и повдигнем един към друг. Браун твърди, че ние воюваме със света и с хората, че осакатяваме и ощетяваме сами себе си, като си налагаме изкуствени правила на поведение, забрани дори в мисленето – "Някога свещения акт на хиерогамията – естествения сексуален съюз между мъжа и жената, при който те влизаха в духовно единство – беше обявен за срамен и дяволски. Светите мъже, които някога бяха влизали в сексуално сношение със своите партньорки, за да общуват с Бога, днес се бояха от естествените си сексуални желания и ги смятаха за внушени от дявола чрез неговата любима съучастница… жената." ("Шифърът на Леонардо", цитат). И след като ни е обявил за женомразци и мазохисти, Дан Браун бърза да раздели и науката от областта, в която, според него, паразитира стария християнски религиозен мироглед -"Имаше ли някакви основания за обединяване на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не може безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвърждение." ("Шифърът на Леонардо", цитат).

Този човек наясно ли е за какво точно ни укорява?! Първо ни обяснява, че сме се отчуждили от света около нас и от самите себе си, като на нормални физиологични и душевни потребности гледаме с недоверие, а после се подиграва с Ватикана, че са построили свръх-модерна обсерватория??

Всъщност да – той ни обвинява в непоследователност. Апропо, като си говорим за непоследователност, как така се получи, че Ренесансовите хуманистични добродетели и устрема на някои да отхвърлят освобождаващия път на Евангелието и да го подменят с "по-освобождаващ закон", доведе света пред гилотината и лагерите на смъртта. Или самозаконието на езичниците винаги ги е изправяло пред обществена и екзистенциална криза? Защото, ако не гледаш на света през Божиите очи, за да виждаш човеците като сътрапезници, ще гледаш на света през очите на глада и страха, за да ги виждаш като хищници и конкуренти. 

Истинските християни не воюват срещу света. Те не го отричат, изгарят, не бягат от него. Християните поднасят света на Бога, за да го благослови и претвори Бог, да му вдъхне от Своя траен живот. Това е смисъла на Закона ни – чрез него Бог ни учи как да използваме нещата, знаейки, че сме ги получили живи от него, да им се радваме, без да ги унищожаваме, даже да ги умножаваме и да ги правим по-качествени – и сексуалността, и науката, и потомството - с правилна мяра и предназначение – в Бога, чрез Бога и пред Бога. 

 

Бог 
"Понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти - всичко чрез Него и за Него е създадено…"(Послание на св. ап. Павел до Колосяните 1:16) Християнството не ни дава идея за Бога, която да се вплита и съгласува с процесите, течащи извън Него. Християнството не подчинява Бога на някакъв естествен и всесилен закон, с когото Сам Господ да е принуден да се съобразява. Не само материята не е преди Бога, но и законите, които я движат, нямат битие и сила вън от Него. Говорим ли за начина, по който световете се движат, ние използваме термина космически персонализъм. С това нашите богослови казват нещо наистина важно, което сега, чрез пример, ще преведем на понятен език – Земята не се върти, само защото в нея има сила, която да я върти и която сила да продължи да я върти дори, ако Бог се отдръпне, Земята се върти, защото Бог я… върти със Своята сила. Това прави Божиите действия реално присъстващи във всяко нещо и във всеки един от процесите, течащи около нас. Така ние радикално преосмисляме и определението за чудо. Чудото не е външна свръхестествена намеса. Чудото е напълно в реда и вътрешната логика на нещата. Защото Божията дума е Закон, начало, среда и край. Изразенo образно, това ще рече – Бог е Суверен.

 

Не е така при езичниците. За тях хаоса е сила и ентропията е властен закон, на който дори боговете им рядко успяват да се противопоставят: 

"В пълна противоположност на библейския персонализъм стои езическият възглед за имперсонализма на вселената. Падналият човек винаги е настоявал да вярва, че цялата реалност е безличностна, че няма личностен Бог, който лично да управлява вселената съобразно Своята лична воля. Езическите митове за началото в древността се повтарят в основната си тема: светът според тях е възникнал от хаос, безличностен и несъздаден, без вътрешна подреденост и предназначение, от който по някакъв начин са се оформили (еволюирали?) боговете, след което цялата история се схваща като разказ за епичната битка на боговете и хората с първоначалния хаос в опит да внесат подреденост във вселената… Няма личностна реалност, няма вложено личностно предназначение във вселената, няма и личностно управлявани природни процеси и закони. Няма съществена разлика между боговете и хората: всички са еднакво подвластни на неумолимите обективни закони на безличностната реалност. Боговете са просто по-умели в справянето с хаоса, но те не са над него и не притежават върховен контрол над реалността." (Божидар Маринов, "За или против свободния пазар: Икономическата логика на космическия персонализъм") 

 

Толкова по схемата, която несръчно рисува Дан Браун – пазителите на Светия Граал с огромен риск се противопоставят на християнската Църква, която всячески се стреми да го унищожи и не веднъж или два пъти нещата са на косъм от възможността той да бъде или разкрит пред света, или унищожен от християнските фанатици. Да, Светия Граал може и да има нужда от човешка протекция, но Христовата Църква няма нужда от телохранители, защото Бог цени кръвта на Христа, която Христос е пролял, за да придобие Църквата. Цени я достатъчно. 

Човек 
"Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му…" (Псалтир 8:4-7)

 

Божият Образ в човека е в неговата способност да твори, да претворява и да владее. Защо говоря за Образ Божий, когато представям част от християнското виждане за целта, естеството и предназначението на човека? Защото, без Бога, като отправна точка на такова разглеждане, ние никога не бихме излезли истински от това, което се нарича културологични детерминанти. Не изместим ли погледа си към Него, като Творец и Пазител на личността и живота, за да разберем себе си и своя свят, тогава личността (ликът) става маска, а светът се превръща в затвор.

 

Платон се молил така: "Благодаря ви, богове, че не съм се родил жена, роб или варварин…" И добре благодарил, защото как иначе щял да се занимава с философия, ако принадлежал към някоя от споменатите три презрени групи хора. Робът, жената, варваринът имали определено място в античния свят. Те не можели да се измъкнат от "предназначението си", защото над тях тежала отсъдата на кръвта, на произхода, възпитанието, социалната група. Не случайно египтянинът Синухе, от едноименния роман на финландския писател Мика Валтари, трябва да се измъкне рязко и окончателно от останалите членове на неговото общество, излизайки радикално "вън от закона", за да може да обиколи света и да се докосне до други култури и религиозни традиции. Само че, едва ли е възможен такъв египтянин. По-скоро писателят облича дрехите му, за да се разходи из древния свят - писателят, възпитан и закърмен в ценностите на юдео-християнския познавателен синтез стои в определен смисъл над времена, закони и култури – синтез, който може да се опитва да отхвърли, но не и да избяга истински от него. 

 

Свещеното Писание на Стария Завет е пълно с човеци, които от овчари стават роби, от роби – управници на царства, от слуги – царе, от езичници – пълководци в армията на Израил - Йосиф в Египет, св. пророк и цар Давид, цар Саул, Урия Хетееца… А какво да кажем за Свещеното Писание на Новия Завет, където човек е задължен да подобрява и умножава своите дадености (като в притчата за талантите) или да излиза от кожата си, отричайки се често от всичко, в което е възпитан (като в случая с гонителя на християните Савел от Тарс, който се преобразява в св. ап. Павел).

 

За Браун светът е по езически детерминиран: слугата Реми си остава слуга, който и пред смъртта мечтае за пари и за Ривиерата; епископ Арингароса и монахът Сила до край остават католици – ще защитават институцията по един или друг начин; Лий Тибинг – фанатичен противник на християнството и радетел за популяризирането на истината за Граала… Начинът да се постигне мир между тези хора е паритета – всеки да остави другия да живее и диша в своята област, светът да остане разкъсан на своите фрагменти, които не могат да се съчетаят истински, но могат разумно да се търпят в името на някаква идея за щастие, която остава непостижима. За такъв свят познанието и духовността като самоцел (сами за себе си, а не като предпоставка за общуване с личностен Бог и с динамични човешки личности), хедонизмът и животът за удоволствието, остават единствени мотиви.

 

Ние знаем – човек се осъществява като личност в общение с другия, в приближаването към него с цената на рискове, жертви и болка. Дан Браун ни убеждава, че от това няма нужда, защото всеки опит да постигнеш истински другия е утопична мечта. Това най-силно си проличава в коментара на проф. Лангдън за естеството на религията – "Всяка вяра на света, Софи, се основава на измислици. Такава е дефиницията за вярата – приемане на нещо, което смятаме за вярно, но не можем да докажем. Всяка религия описва Бог чрез метафори, алегории и преувеличения, още от древните египтяни, та до модерното неделно училище. Метафорите са начин да помогнем на ума да осмисли непонятното. Проблемът възниква, когато повярваме буквално в собствените си метафори.. Религиозната алегория се е превърнала в част от тъканта на действителността. И животът в такава реалност помага на милиони хора да се справят по-добре и да стават по-добри човеци." А след като е объркал събеседничката си със софистика, авторът самодоволно констатира – "Винаги действа безотказно." ("Шифърът на Леонардо", цитат).

 

Само дето не "действа безотказно", защото такава философия разлъчва човеците и ги лишава от възможността за истинско съприкосновение – от динамиката на творчеството и претворяването, от възможността да се осъществяват пълноценно като личности, откривайки световете си и завладявайки. Не действа безотказно, защото слепият протест на осакатения човек срещу тази осивяваща философия е… тероризма...

 

Божието време (история)

 

"И пак: "в начало Ти, Господи, си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат. Ти пребъдваш; всички ще овехтеят като дреха; ще ги свиеш като наметало, и те ще се изменят: но Ти си все Същият, и Твоите години няма да се свършат". (Евреи 1:10-12)

 

Сега се опитват да ни убедят, че християнството ще остане жизнено и само с Името и Личността на своя Основател. Само че, с едно особено разбиране за име и личност. Христовата идентичност се определя, според тях, от топографията на Палестина, идеите му се оценяват и ситуират според религиозния климат, създаден от социалния месианизъм на есеите, философските търсения на садукеите и конфликтите около казуистиката на фарисеите.

 

Така Бог си тръгва от историята. Отива си от сурогата, който приемаме за време, пространство и реалност, защото ние сме се разминали с Божията идея за време, пространство и реалност. Остава ни някаква идея за Бог, един "труп на Бога", в който се опитваме да влеем от нашия половинчат живот. Защото изхвърляме от времето не просто бог Иисус, а Бог и Човек, събрани в Господ Иисус Христос и воюваме срещу тяхното сътрудничество в претворяването на цялостния образ на нещата и времето.

 

Ето ви една добра презумпция – "Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме" (Васил Левски). Тя е добра не за друго, а защото кореспондира с този библейски текст - "Също, кога въвежда Първородния във вселената, казва: "да Му се поклонят всички Ангели Божии" (Евреи 1:6). Кореспондира с него ползотворно – претворява и надгражда. Какво означава, че Бог е "въвел Първородния във Вселената"? Означава, че Бог е влязъл в историята, влязъл е във времето. И така времето вече не е мъчително очакване на нещо, което има да се случи, което ни заплашва или ни залъгва с несигурни надежди. Христос е влязъл във времето, приел Го е в Себе Си, първо му се е покорил, а сетне го е подчинил, като го е преобразил.

 

Времето на Дан Браун е друго. Иисус Христос е изхвърлен от идеята му за време. Бог е пренебрегнат в неговото време. Да, Иисус бил наистина велик човек, дори пророк, но времето го е стопило… Това не е нашия Христос, така че не дължим на Браун нищо, дори за уважението, което е показал към него.

 

Нещо повече, времето на Браун е фрагментирано. Култът към Свещената женственост е прекъснат от ерата на Църквата (ера Риби), но той ще продължи през новата ера – тази на Водолея. Вековете между късната античност и Ренесанса се наричат Средновековие – сиреч междинен период, а след него Дан Браун предвижда даже не възродена античност, а нещо съвсем ново и непознато, какво е то – времето ще покаже, време без истинска логика, непредвидимо – епископ Арингароса започва с въпрос, без отговор: "А сега накъде?" и завършва пак със същия въпрос…

 

Ние християните можем да дадем отговора, с който Дан Браун не иска да се ангажира. "Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век" (Никео-Цариградски Символ на Вярата). Можем да дадем този отговор за целта на историята, защото имаме достатъчно добри презумпции, изпитани на практика, които жалонират пътя. Дадохме определения за правда и за грях, с които всеки днес се съобразява и даже да твърди, че не ги приема, пак не може да даде свои тези, но паразитира върху нашите чрез антитези. Зададохме критерий за любов, която е "любов до смърт". Ако Браун иска правото да "отмени края", нека първо даде отговори добри, поне колкото нашите… 

 

Библия и Традиция

 

А ето, че сега стигаме до няколко изтъркани клишета, които авторът на "Шифърът на Леонардо" драматично изважда от чекмеджето и ги развява като "факти, пред които и боговете трябва да замълчат": 

 

"Библията е дело на човек, мила моя. Не на Бог. Библията не е паднала чудотворно от облаците. Човекът я е създал като исторически документ за бурни времена и тя се е развила в безчет преводи, добавки и ревизии. Никога не е съществувал окончателен вариант на тази книга."("Шифърът на Леонардо", цитат).

 

Това "прозрение" изсвистява с такава сила над главата ми, а пък не ми е ясно защо трябва да съм скандализиран или притеснен. Разбира се, че Библията е дело на човек, мили мой, мистър Браун и не е паднала от небето или поне никой не е чул, ако това е станало. А, че човекът я е създал "като исторически документ за бурни времена" е повече от очевидно – огромна част от текстовете й са отговори на въпроси, които човеците са си задавали, когато са стояли объркани пред сложни екзистенциални проблеми или природни и обществени катаклизми.

 

Какво ли го е накарало да смята, че ние вярваме, че Библията е пристигнала по факса от небето? Може би, в родината на Дан Браун има религиозни секти, подвизаващи се някъде из гетото на протестантския свят, които щяха да настръхнат от гняв при това негово "революционно твърдение". Но, ако беше прегледал всеки учебник по общо или частно въведение в библейските книги, по който се преподава богословие във Висшите богословски институти и семинариите, едва ли би вложил толкова патос. За съжаление по тези въпроси пишат повече критиците ни, които не ни познават, защото онези, които ни познават по-добре, знаят, че още в първите векове от нашата история сме отговорили на почти всички въпроси, които могат да им хрумнат. 

 

Ние християните добре знаем, че авторите на библейските книги са хора от плът и кръв. Нещо повече (и то вероятно доста би изненадало Дан Браун) - не са работили като някакви Божествени диктофони. Библейските писатели са общували с Бога, както общува личност с друга личност и сетне са ни предавали, посредством несъвършения човешки език онова, което са събирали в своя несъвършен човешки ум, като опит от това общуване. Една от главните цели на Светото Писание е именно тази – да ни даде някои насоки в нашия стремеж да се научим да общуваме с Бога. 

Колкото до преводите и добавките, аз не мога да коментирам това твърдение. Не знам какво има предвид, но, ако е това, което подозирам, вероятно Браун в случая прилича на човек, който открива "крещящо несъответствие" между две снимки, на които един и същ мъж е ту обръснат, ту с мустаци… 

 

"За Новия Завет били обсъдени над осемдесет евангелия, и все пак били избрани сравнително малко – тези на Матей, Марк, Лука и Йоан." ("Шифърът на Леонардо", цитат). 

Ако нашите критици бяха по-умни, щяха да работят с безпринципни християнски богослови, които да им казват кога да спрат, за да не прехвърлят мярката на правдоподобността. Браун обаче май не се е сетил и затова продължава. На въпроса на Софи Нево кой е решил кои книги да влизат в списъка на книгите от Новия Завет, Лий Тибинг отговаря:

 

"Аха! Най-голямата ирония в християнската история! Каквато я познаваме днес, Библията е съставена от езическия император Константин Велики." ("Шифърът на Леонардо", цитат). 

 

В продължение на няколко столетия Църквата е свидетелствала привързаността си към определни писания. Тези, които са определили от кои точно книги да се състои Новия Завет, такъв какъвто го познаваме днес, са се обърнали към литургичните традиции на отделните поместни християнски църкви, погледнали са кои евангелия и послания са предпочитали да цитират уважаваните епископи и християнски автори от първите векове и така са решили, един вид "пост-фактум", какво да включва корпусът от писания, които Църквата да продължи да използва. Така именно стоят нещата, а твърдението на Лий Тибинг е, меко казано, изсмукано от пръсти. Книгите, които са "пренебрегнати" не са били отхвърлени от Канона като опасни или лоши книги (изключения, разбира се, правят гностическите евангелия и затова едно такова Евангелие на Филип Дан Браун радостно развява). Просто за най-подходящи за литургична (богослужебна) употреба Църквата е избрала тези Евангелия и Апостолски Послания, в които има най-ясни и най-много практически насоки и съвети, за това как най-успешно да се живее общ (литургичен) живот.

Следващата теза, която авторът прокарва чрез думите на своя лирически герой, би ме озадачила истински, ако и преди не се бях сблъсквал с подобна спекулация: 
"До този момент в историята, мила моя, Иисус бил смятан от своите последователи за смъртен пророк… велик и могъщ човек, но въпреки това човек. Смъртен… 
Обявяването на Иисус за "Син Божий" било официално предложено и гласувано на Никейския събор…

 

Мнозина учени твърдят, че Църквата буквално откраднала Иисус от неговите първоначални последователи, отмъкнала неговото човешко послание, забулила го в непробиваема божественост и го използвала, за да разшири собствената си власт." ("Шифърът на Леонардо", цитат).

 

Не. Има запазени Апостолски символи на вярата много отпреди Първия Вселенски Събор в Никея, в които Иисус Христос е ясно и недвусмислено наречен Син Божий. Но, тъй като непрекъснато течал един процес на християнизация на гръцкото мислене и философски понятия, Църквата се изправила пред сериозен проблем – как това, което за източния човек, свикнал да мисли в картини - да си представи Един Бог в Три Лица – Отец, Син и Дух Свети, не представлявало затруднение, тя сега да го предаде с категориите на гръцката философска мисъл, работата, с които била неизбежна. Християнските богослови трябвало да заговорят за мерки и съотношения, което, предвид сложността на предмета, било повече от трудно. Но въпреки опозицията, колебанията и рискованите ходове, успели. Само че, това е тема на една много по-сериозна и обстойна разработка. 
Два странни аргумента:

 

1) Иисус не може да е бил безбрачен, защото това е била неприемлива практика за тогавашния патриархален свят.

2) Св. Петър вероломно е изместил и прокудил законната съпруга на Иисус Мария Магдалина, защото в Древната Църква се развило екстремално женомразство. 

Безбрачието по времето на събитията, описани в Евангелията, е често срещана практика. Безбрачен е бил не само Иисус Христос, но също и св. ап. Павел, например. Срещало се е безбрачие и сред есеите - религиозна секта, която го е насърчавала, макар да не е задължавала членовете си да го следват.

Църквата Христова никога не е била ръководена еднолично от някой апостол. Първенството на римския епископ в Западната църква, особено след Голямата схизма през 1058 г. сл. Хр. е друг въпрос, който изисква повече внимание, отколкото можем да му отделим тук. Ако някой желае да научи повече за положението на жената в Христовата Църква или в Древния Израил, нека прочете внимателно и непреднамерено Библията. Това положение не може да се представи, както го представят съвременните крайни феминисти, особено тези, които се опитват да ни убедят, че християнството е унизило жената и закрепостило в статут на робиня. Жената не е в положението на "втора ръка човек", а практиките на ранните християни и на евреите от времето на Израилската теокрация ни представят точно обратното – женското достойнство и активна роля в обществото, а не само в домакинството и отглеждането на децата – водачи в Израилското общество (съдии) като Девора, пророчици, сътрудници като Мариам – сестрата на Моисей… 

Но в крайна сметка, всеки вярва в каквото иска и ако някой е решил да търси отговорност от Църквата за всичко, никой факт или разумен аргумент няма да му попречи, дори това, че св. Богородица е жена и в Светата Литургия й дадено доста място и внимание.

 

Заключение 

Нашата традиция и историческо наследство не са компилация от черни лъжи, съшити с бели конци. Те са опит в Богопознанието, общението с Бога, поклонението пред Него и причастност на Иисус Христос, "Който е Същия вчера днес и завинаги". Не може да се каже същото за представената философска система (доколкото изобщо може да бъде наречена система) в книгата на Дан Браун "Шифърът на Леонардо", която се основава на полуистини и откровени лъжи, от гледна точка на фактологията и на несръчни спекулации с философски и религиозни идеи, от гледна точка на семантиката.

Единствения начин авторът да излезе от неудобното положения, в което се е поставил, пред хората, имащи някаква обща култура, е да се скрие зад твърдението, че всичко това е художествена измислица, един вид историческа фантастика. Но той едва ли ще го направи, защото за огромната част негови читатели книгата му е пръв досег с проблемите, които третира и затова "последен вик на авангардните исторически изследвания".

 

… Настана лошо време – всички пишем, никой не чете…