23649.p Всемирното Православие - ДА ОТКРИЕШ БОГА В СЕБЕ СИ

Автор:  Архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Виталий Чеботар 

Източник: Православие.ру 

 

       

Да се спасиш - означава да намериш Бога и себе си. Всеки човек е неповторимо явление, в това са  изразени мъдростта и красотата на Създателя. Някои смятат за спасение отказа от себе си като личност и индивидуалност, разтварянето в някаква обща, абстрактна идея. Това, както изглежда, е заблуждение.

           Човек е длъжен да се освободи  не от себе си, а от чуждото в себе си, запазвайки своята личност и индивидуалност, като дар от Бога. Ако целта на творението е обобщение и унификация, то Господ би могъл да ни сътвори във вид на еднакви геометрични фигури. Всеки човек има неповторима телесна структура. Това е знак на онова, че всеки човек има и единствена в цялата вселена душа. И в това, като че ли се преоткрива  пред нас Божията красота, отразена не е в еднообразието, а в разнообразието на Своето творение.

            Човек трябва да намери себе си сред чуждото, нахлулото в него, обкръжило го от всички страни. А чуждото - това е грях, страст и е от света. Но на духовния път често се срещна именно тази грешка: за да се освободи от чуждото и външното, човек пречупва не само греха, но и  унищожава дадената му от Бога неповторимост   на своята си личност, т. е лицето на  душа си. Той прилича на реставратор, който вместо изчисти картината от сажди и мръсотия, той я грунтова и рисува на същото платно друга картина, при това доста  по неумело.  

 

            Ние смятаме, че има две опасности в духовния път, когато човекът осакатява себе си, живота си, като певец, който пее с чужд  глас, това е принуждаване, т.е насилие, и подражаване. Човекът може да имитира по примери от книгите, да имитира хора, с които се е  срещал, техния абстрактен и идеален образ, създаден в мечтите му, забравяйки, че този пример е живот на друг човек,  отражение на друга личност и друга индивидуалност - абстрактен образ, който винаги е свързан с разгорещена мечтателност и няма  към нас определена реалност без каквото и да е отношение. Ние винаги оставаме себе си, друга личност никога няма да станем, но своето си „аз” ние можем да развалим и осакатим, тоест да изгубим пътя си. Ние трябва да намерим своето, защото човекът, вземайки предвид опита и примера на другите, не трябва да идентифицира себе си с тях, а да изхожда от самия себе си, да различава кое е свое и кое е чуждо, кое е присъщо на душата му, а кое е външно. Той трябва да реши задачата - да намери в пресичащите се линии своя, а не чуждия път. В служението на Бога, в духовния живот е важно да не загубиш своята личност, но не това, което се смята за личност в света – концентрация на прекалена гордост и тщеславие, а своята вътрешна неповторимост, каквато е широчината на пръстите или тембъра на човешкия глас. Ако това не бъде намерено в духовния живот, човекът ще лицемери, ще се преструва на някого – на персонажите  на прочетените  книги, на окръжаващите го хора или на своя собствена мечта. Но в същото време е много важно в никакъв случай да не се отъждествяваме със своите страсти, привързаността си към гордостта , а също така и към някаква своя болест.  

           Човек намира себе си, борейки се само с греха: той сякаш изкопава и измъква себе си от почвата на своите страсти. Как да различиш гласа на греха и страстите от гласа на душата? На гласа на греха сърцето откликва с тревожно чувство, то се скрива, мълчи, или образно казано, стене. Грехът свива човешкото сърце,  прави го малко, тясно и сиво. Някаква сянка пада върху човека - сянката на идващето възмездие. Гласът на страстта се съпровожда от чувството на наслаждение, при това като че ли човек затваря очите си, потъва в тъмнина, а вниманието се слива с чувство на наслаждение,  пие като от чаша със сладка опияняваща напитка. По своята същност наслаждението  - това е приспиване, потопяване в подсъзнанието, процес, който няма цел, т.е в цел се превръща самия процес, или една помрачена радост на нервите и кръвта, приличаща на странно удоволствие, каквото изпитва човека, разчесвайки на тялото си  лишеи или рана. Признак на страстта – е угасването на ума (било то гняв или похот), чужда на душата прекомерна привързаност към някого или нещо, идеята, че ние не можем да живеем без това („другото”). Повече от това, подсъзнателно за нас страстта придобива значение на Божество.

           Следването на свой собствен път поражда у човека чувство на мир, а при действието на благодатта, когато са отстранени всички противоречия, се постига истински мир и вътрешна свобода, като че ли се разширява сърцето (на духа не му е тясно в сърцето). И още - чувство на радост. Чуждият път рядко носи  радост. Духовна радост може да присъства при дълбоко покаяние на човека. Това не е емоционална земна радост, а мир на сърцето, озарен от топла светлина. Когато благодатта в душата казва: „Това е мое” – там няма съмнение, но когато духът на страстта, говори: „Това е мое” - то съмнения и смущения възникнат в сърцето, разколебават го и го тревожат. Но страстта с агресивната си  енергия, подтиска тревогата, прогонва съзнанието на сърцето, като куче от чужд двор, и  кара ума да лъже себе си.

         И така, първо, като ни изглежда зло – това е подражание, в което присъстват елементи на артистична игра. Дори, ако тази игра е съпроводена с труд, имащ характера на подвиг, то такъв подвиг ще се окаже външен за душата. Второ, това е насилието:  насилието на света [според аскетите, обичаите на света (в смисъл навиците в следствие на възпитанието – В. Ч.) - това са горящи страсти], насилие от страна на нашите близки, които искат от нас да бъдем като тях. Родителите, дали живот на децата си, често на подсъзнателно ниво искат да живеят в техните деца, затова насилват личността на детето си, което е не само копие на родителите си, а е друго същество. Против това насилие е нужно мъжество и смирение: впрочем, мъжеството и смирението, ако са правилно разбрани, са едно и също. Смирението без мъжество се превръща в страхливост и капитулация пред външната сила, мъжеството без смирение се превръща в дързост, желание да се отвърне на удара.

         Още един вид насилие идва от неопитни религиозни ръководители. В духовното ръководство трябва да има способност да чувства чуждата душа. Духовните ръководители, не се „назначават”, количеството на прочетената литература не прави човека духовен наставник. Тук са необходими способности, интуиция, благодат на Светия Дух, за да види душата на всеки човек, за да я чувства, да помогне на човека да намери себе си и своя път.  Духовник, който действа по шаблон и схема като психолог, ще осакатява чедата си. Човешката душа е по-дълбока от всичките системи и теории.

         Духовният отец, трябва да притежава  онова зрение, с което да вижда на лицето на душата, да умее да влиза в друга личност, да я вижда отвътре, да я приема в себе си. В две еднакви ситуации за двама различни човека той да може да посочи противоположни решения, на един и същ въпрос да даде различни отговори. Неопитният ръководител ще си спомня, че той бил чел у този или онзи  Св. Отец, като че ли взема на сляпо лекарство от полицата и го дава на човек, без да знае от какво е болен. Духовният ръководител не може да бъде направен по поръчка, като е невъзможно да стане поет, който се е начел с поезия - това е дар от Бога, това е древна харизма, която може би е в по-слаб и прикрит вид, но все още действа в нашия съвременен църковен живот.

         Ще посочим един пример: един неопитен духовен ръководител може да прилича на лекар, който е заобиколен от справочници  изписва рецепта, без дори да е прегледал  пациента и неговото заболяване. Случва се и така: „духовният ръководител” смята, че след като е ръкоположен за свещеник, той получава заедно с това и безусловна правилност на всички давани от него съвети и решения: затова съветите си и указания на паството си той оценява като църковно тайнство. Той обикновено не чете никакви духовни книги, приемайки, че с ръкополагането вече са осветени неговите мисли. Има „духовни ръководители”, които играят със страстите и желанията на духовните си чеда от тщеславие или за да предизвикат у тях привързаност към себе си. Човекът  обича онзи, който оправдава неговите страсти. Има „старци”, които набират духовни чеда само, за да ги изпратят в своята си градина.

         Ако духовния ръководител не успява интуитивно да чувства душите на своите духовни чеда, то той най-често ще попада в две крайности - или ще проявява излишна предпазливост, предоставяйки на болестта спокойно да развива, язвите да гноясват или - което е характерно за неопитните, но решителни лекари – няма да използват всички средства, но веднага ще извършат шокова терапия и ампутация.

         Господ е дал на всеки човек някакъв талант. Това е много подходяща дума: талант – това е мярка за злато. Бог, като родител,  даде на всеки човек в наследство особени способности и определено призвание. Необходимо само да ги намерим, да не грешим, да не променяме присъщото на душата с нещо чуждо, което ще бъде за  човека външно и безжизнено. Човек не трябва да се заменя с други. Евангелието - това е Личността на Самия Христос Спасител: то е божествено и в същото време, дълбоко човечно. Ето защо, всеки човек ще намери в него себе си. Евангелските заповеди дават  широчина и свободата на вътрешния живот. Христос е предупреждавал учениците Си, да не заменят заповедите с някакви външни регламенти, с формули на живота, когато личността и индивидуалността не е ориентирана към идеала на Евангелието, а се потиска от формални закони. В това е принципиална разлика между християнството, възраждащо личността в Бога, и талмунизма, заключващ човека за цял живот в железен корсет на правила, законите, разрешения и забрани, за да разработи обобщен тип на един иудеин. Евангелието в своя си  универсализъм е насочено към личността, а талмудата е насочена към етноса като към самостоятелен субект и висша ценност. В ислямския фатализъм личността е обусловена, предопределена; тук е законът  на необходимостта. В индуизма и будизма личността като реалия изобщо не съществува, тя е само мимолетна формата на общото безкачествено битие.

            Понятията на личността и свободата са неразривно свързани. Христос ни откри неограничени вътрешни пространства на свободата, като че ли нови сменящи един друг хоризонти, при възкачването нагоре. Това е една възможност да живеем в съответствие с образа и подобието Божие, което е подарено на човека. Това е възможност, с Божията благодат, да се избавим от робството на греха, за да се върнем към себе си, а от себе си към Бога да се превърнем отново в духовна интелектуална амеба на богоподобна личност.