В края на осемдесетте години ние не просто отивахме в манастир, а бягахме. Мисля, че ни приемаха за леко луди. А понякога и не само „леко“. Пристигаха нещастни родители, безутешни невести, разгневени професори от институтите, в които учехме. За един от монасите (който беше избягал, след като вече се беше пенсионирал и отгледал до пълнолетие последното от децата си) идваха синове и дъщери и крещяха из целия манастир, как веднага ще си приберат татенцето у дома.
Криехме го зад големите кошници в стария хамбар. Децата ни убеждаваха как баща им – заслужил миньор, бил изкуфял. А той, тридесет години денонощно мечтаел кога най-сетне ще може да се оттегли в манастир. Разбирахме го прекрасно. Ние също бягахме от станалия за нас безсмислен свят, за да търсим внезапно открилия ни се Бог.
Беше почти като по-раншното бягство на момчета, поискали да станат корабни юнги и да се впуснат в далечно плаване. Само че Божият зов беше несравнимо по-силен. Нямаше как да не се отзовем, или по-точно, ние безпогрешно усещахме, че ако не отликнем, безвъзвратно ще загубим себе си. И дори да придобием целия свят, с всичките му радости и успехи, той няма да ни бъде нужен и мил.
На първо място, ни беше ужасно мъчно за нашите родители – объркани от нашата твърдост и нищо неразбиращи. След това, разбира се - за приятелите и приятелките, за любимите ни университетски професори, които, без да жалят сили и време пристигаха в Печори да ни „спасяват“. Толкова ни беше мъчно, че можехме да жертваме живота си за тях. Но не и манастира.
За близките ни всичко това изглеждаше диво и необяснимо.
Помня, че от няколко месеца живеех в манастира, когато пристигна Саша Швецов. Беше неделя – единственият свободен ден в манастира за цялата седмица. След чудесната неделна служба и манастирския обяд, ние, младите послушници лежахме, блажено отпуснати на леглата си в нашата голяма и слънчева послушническа килия. Изведнъж вратата се отвори широко и на прага се появи висок младеж, наш връстник – на около 22 години, облечен в маркови дънки и скъпо яке.
- Всъщност, тук ми харесва! Аз май ще остана! – обяви той, без дори да поздрави.
„Като те сложат утре в краварника или като те накарат да изгребваш канализацията, тогава ще те видим дали ще останеш“ – прозявайки се, помислих аз. Вероятно горе-долу същото е минало през главите на всички останали, които подобно на мен разглеждаха с интерес внезапно нахлулото в древния манастир столичанче.
Саша се оказа син на богат бизнесмен, живял с родителите си в Пекин, Лондон и Ню Йорк и съвсем наскоро завърнал се в Русия, за да учи в института. Познал Бога преди половин година. Научил немного, но явно – най-важното, защото от тогава започнал да се измъчва от пълното безсмислие на всичко заобикалящо го и от непрекъснато безпокойство, докато накрая не дошъл в манастира. Веднага почувствал, че е намерил това, което търсел, затова дори не сметнал за необходимо да уведомява за новото си обитание своите родители. Когато ние го упрекнахме в жестокост, той каза, че родителите му със сигурност няма да го разберат, а баща му така или иначе ще го открие с цената на всичко. Така и стана.
Бащата на Саша пристигна в Печори с черна „Волга“ и направи големи скандали - с милиция, КГБ, с приятели от училището и приятелки от института, въобще – с всички познати за нас „инструменти“ за извеждане от манастир. Това продължи достатъчно дълго, докато накрая баща му с ужас проумя, че всичко е напразно и Сашка няма да отиде никъде другаде.
Ковчежникът на манастира, отец Натанаил, в опит да утеши московския гостенин, ласкаво му каза:
- Ето, ще дарите сина си в жертва на Бога. Ще стане печерски йеромонах, ще се гордеете с него...
Още помня дивия вой, който в отговор огласи манастира:
- Никога!!! - крещеше бащата на Саша. Той просто още не знаеше, че отец Натанаил е прозорлив, иначе не би си изпуснал нервите.
Понастоящем Саша наистина е йеромонах и е единственият, останал да служи в Псково-Печерския манастир от всички, които в онзи първи ден от пристигането му в Печори бяхме в слънчевата послушническа килия. А бащата на Саша – Александър Михайлович, десет години по-късно започна да работи с мен в Донския манастир, после – в Сретенския, като отговорник за книжния склад. На тази именно църковна длъжност той си замина при Господа, след като беше станал търсещ Бога искрен молитвеник.
