На тези въпроси би следвало да се дадат отговори единствено и само през призмата на Православието и православния начин на живот, който се корени в Преданието на Църквата* и традициите й, благодарение на които българските народ и държава съществуват към днешна дата.

Това е така, защото днес невъзможността за безконфликтна експанзия на "либерализма" е очевидна, особено в онези сфери на обществения живот, в които най-дълбоко са вкоренени нравствените ценности, които са възпитавани от националната духовно-културна традиция. В този смисъл без да е явно за мнозина, но затова пък напълно реално е присъствието на военно-политическите, културно-религиозните, националните и други  противо-поставяния, чиито свидетели в посткомунистическата епоха сме ние (българите), и то се състои именно в съпротивата срещу консервативното начало и традиционния мироглед, предизвикано насилствено и утвърждавано от неолибералните ценности. Именно в това се заключава вътрешният аспект на идейната драма в наше време и на всички държави в света. Защото на вярващите хора е добре известно, че е извънредно сложно да следват религиозния начин на живот в съвременните условия, а православният човек често се оказва пред избор между представите, санкционируеми от светското общество (което е абсолютно мнозинство в наши дни) и обществено съзнание и повелите на неговата християнска съвест.

 

Как можем в такива условия да запазим и разгорим в себе си вярност към принципите на Вярата**? Отговорът на този въпрос ще отбележа, отново се крие в свещеното Предание на Църквата и Свещеното Писание, както и съгласуваното и прието от Църквата светоотеческо тълкувание на Писанието (СП). Така, че Преданието, както и всяко едно съгласувано мнение на светите отци, също може да бъде счетено за част от Свещеното Писание - това е своеобразен Светоотечески консенсус (Светоотеческо съгласие). Към него се отнасят основите на богоугодния и богослужебен начин на живот, валидни за много държави и народи в света.

Това е така, защото Преданието е съвкупност от вероучителни и нравоучителни истини, които чрез  светите апостоли са приети и се пазят в църквата, като се развиват съобразно с проблемите дори в 21 в., с които Църквата* се сблъсква и в отговор на предизвикателствата на времето.

Православният начин на живот не е само във видимите на света постъпки от човека в наши дни (21 век), не е само културните прояви на нашия исторически опит, но преди всичко е съдържание на нашето индивидуално битие. Единствено животът в съответствие с Преданието, като Норма на Вярата е истинно Православен начин на живот! Тук обаче веднага ще се противопоставят антихристиянските идеи на "либералната" идея в процеса на глобализация. Този процес е съпроводен от опити да бъде установено господство на богатия елит над останалите хора, на едни култури и мирогледи над други, което е особено нетърпимо в средите на Православието. Защото при криворазбрания либерализъм в крайна сметка се наблюдава стремеж с това да бъде представено качеството му на единствена възможност и универсална бездуховна култура, основана върху разбирането на свободата на нравствено падналия човек, който не ограничава себе си в нищо, като абсолютна ценност и мерило за истината. Такова развитие на глобализацията на цивилизацията се сравнява от мнозина в християнския свят с построяването на Вавилонската кула.

Поставянето на тези проблеми с оглед конкретика и специфика не е лесна работа, доколкото става дума за въпроси, чието решение е способно да определи до голяма степен бъдещия облик на цивилизацията в 21 век. Проблемът е обаче в това, че либерализмът не е само философска концепция за управление на държавите и на свободата на личността респ.еманципацията на човека. Тази фундаментална идея на практика се реализира и развива в съвременната икономика и политика, в обществения живот. Оттук – гражданските свободи, демократични институции, пазарната конкуренция, свободата на словото, свободата на съвестта са всичко онова, което е включено в обема на понятието “съвременна цивилизация”. Затова много хора, когато се запознаят с аргументите на възгледите на Православието против либералния стандарт, изпадат едва  ли не в мистичен ужас, съзирайки в критиката на либерализма посегателство срещу “принципите” на фундаменталните права и свободи на човека и подозират православните едва ли не в трайно отричане на демокрацията!?

Същевременно обаче именно Църквата е призвана да осъществи една широка и  свободна дискусия в обществото по всички въпроси на държавното, политическото социалното устройство в съвременната държава.

И в никакъв случай не бива да се прилага този принцип на диалог и взаимодействие в сферата на духовния живот, в областта на възпитанието на човешкия разум и сърце. Там наистина не може да има никакъв компромис. Ако пък либералните институции на отвореното общество в съвременните държави (през 21 век), включително и медиите биват използвани за разкрепостяване на човешките страсти, за  освобождаване от дълбините на човешкото естество на тъмни и разрушителни инстинкти, водещи до взривяване на плътските влечения на цял един народ, то ние бихме направили нашето общество едновременно заложник и слуга на човешкия грях, а живота на хората бихме превърнали в арена на разгул и пагубни страсти, което влиза в съществена колизия със спасението на душата – главните човешки цел и смисъл на живота на всеки един християнин.

Това е така, защото ние като българи е необходимо да се противопоставим на духовната и културна експанзия, която е заляла държавата ни, предизвикваща тотална унификация, чрез съвместните усилия на Църквата, държавните структури, гражданското общество и международните организации в името на утвърждаването на истински равноправен, взаимен културен и информационен обмен, съединен със защита на самобитността на нацията и другите човешки общества в света.

И тук възниква въпросът, от чието решаване до голяма степен зависи бъдещето на Църквата (през 21 в.), може да бъде формулиран така – ще успеем ли да въплътим това виждане за живота, което се ражда от Вярата в значимите обществени дела и в убедителен отговор на проблемите на съвремието?! Отговорът се крие в това, че най-важна богословска задача, свързана с казаното дотук, е развиването на социалните учения и мисия на Православната Църква.

Същевременно трябва да си даваме сметка за съществуващите граници на компетентността на държавата респ. държавната власт.

Християните трябва да се пазят от абсолютизиране на властта, от това да не признават границите на нейната чисто земна, временна и преходна ценност, обусловена от съществуването на греха в света и необходимостта от неговото удържане. Държавата в никой случай не бива да се превръща в самодостатъчна институция. Ние знаем, че тази тенденция нееднократно се е проявявала в историята, знаем и до какви опасни последствия може тя да доведе (визирам гоненията срещу Хр.Църкви, "Св.Инквизиция", Кр.походи, революции и др.).

Относно болезнения интерес на есхатологичната проблематика, може да се каже че към белезите за края на света, се отразява безусловно известно духовно безпокойство на църковния народ, известна духовна неустойчивост, влияние на духовната съблазън, ако щете склонност към изпадане в един вид прелест (визирам този проблем, който вълнува всички хора през 21 в., - за Апокалипсис, Армагодон, Потоп и др.).

Появата на есхатологични настроения в края на хилядолетието, а и дори през 21 век е явление, добре познато от църковната история и може да се каже присъщо на слабото човешко естество. В голяма степен то се обяснява с повишения емоционален тонус, присъщ на някои хора, или с остатъци от езическото съзнание, привнесени в християнството. Когато става дума за тълкуване на числа или да се даде някакъв мистичен съдбоносен смисъл, възможно е да имаме работа със суеверни отгласи на гностически ереси или кабалистични учения. Според мен, Църквата не споделя неоправдания оптимизъм на онези, които смятат, че техническият прогрес и другите достижения на цивилизацията през 21 век могат да обезпечат на хората охолно бъдеще, да създадат надежден световен ред.  Невъзможно е да се построи Царството Божие на земята, където дяволът се бори против Бога. Но считам, че Православната Църква не би могла да споделя и апокалиптичните страхове и предчувствия, усещането за безпомощна пасивност пред уж близката световна катастрофа, които възникват у мнозина през новата ера – 21 век.

Това е така, защото ние, православните християни, сме встъпили в третото хилядолетие с твърда надежда и упование на Божията милост, като имаме обещанието на Спасителя, че вратите адови няма да надвият Църквата. Никой не е запрограмирал нашето бъдеще, като народ и държава: то (бъдещето ни) зависи в голяма степен от това, дали ще съумеем да направим избор между доброто и злото, между пътя на живота и път на смъртта (Втор.30:19-20).  Бъдещето ни зависи и от това, доколко активна ще бъде онази духовно-нравствена сила, която неведнъж е спасявала благочестивите ни предци в най-трудните периоди от историята на Държавата и Църквата ни. Това спасение винаги е било предшествано от пробуждане на духовните сили на народа (който е съществена част от субекта-държава), от неговото възвръщане към християнските идеали.

 

 

 

 

 

 

Използвана литература:

 

1.    “Държавата” – 1974, София, Платон

2.    “Закони” – 2008, София, Платон

3.    “Учение за държавата” – 2000, ВСУ, М. Хаджолян

4.    “Диалогът от Сократ до днес” – 2001, ВТУ, М. Ботева

5.  “Право на ЕС” – 2008, София, Ж. Попова

 

 

 

 

 

 

 

 

 



*   За да живее християнинът по християнски и да не угасне съвсем духовния му живот, са му нужни домашна и обществена молитва, т.е. необходимо е да се посещава църковното Богослужение с Вяра, разум и усърдие - така, както е необходимо да се долива елей в кандилото, за да гори и да не угасне - от кн."Отец Йоан Кронщадски", митрополит Вениамин (Федченков).

**  Както е близка за теб твоята мисъл, както е близка вярата за твоето сърце, така Бог е близо до теб. Колкото по-жива и непоколебима е мисълта за Бога, колкото по-жива е Вярата и познанието на собствената ни немощ и нищожество и чувството на необходимост от Бога, толкова Той е по-близо. Както въздухът е близо до тялото, така и Бог е близо до душата. Защото Бог е мисловния въздух, който дишат всички Ангели, душите на светиите и душите на хората, живеещи особено благочестиво. Нито за миг човек не може да живее без Бога и действително  всеки миг човек живее чрез Него: понеже в Него живеем и се движим, и съществуваме.

- от кн. на Св.Пр.Йоан Кронщадский "В мире молитвы".

* Църквата е Богочовешки организъм, като съдържание, характер и понятие, тя (Църквата) не се обуславя само от храма и синода. Еклисия (Църква) е събрание и съвкупност от народа, храма и свещенослужителите - Тяло Господне.