Съвременни текстове на православна тематика

С древногръцкия мислител Платон (427 - 347 г. пр.Р.Хр.) философската мисъл влиза в решителен етап на своето вътрешно обогатяване и разностранно разгръщане. С положителните страни на неговото  творчество духовният живот на древна Гърция достига до съвършено нови хоризонти и пред него се откриват нови "територии" на теологичния анализ в ретроспекция на античната философия. Показателно е, че неговите многобройни трудове оцеляват почти изцяло. Това изключително обстоятелство се обяснява не толкова с щастлива случайност, колкото с широко разпространеното убеждение, че произведенията на Платон наред с Омировите поеми представляват най-висшата изява на гръцкия дух.

Платон е наричан от своите съвременници "Божествения". Неговите произведения се отличават със своя силно въздействащ език и изящество на стила. Той е безспорен авторитет, неоспорван в историята на европейската и световната философия. Многобройните му диалози и трудове, като не се смятат апокрифните, са класирани хронологически от учените въз основа на стилистични критерии, които, обаче, понякога са спорни!?

Може също така да се отбележи, че Платон е най-видният представител на идеализма в гръцката философия и един от най-големите мислители в  историята на философията*.

В цялата история на философската мисъл Платон**е свързан с динамичната ориентация на интелекта, която се простира отвъд тесните рамки, отвъд ограниченото в копнежа си за "Царството за вечното". Това го обективира, като един от учителите - философи на човечеството, защото Платон следва Сократовия метод и неговите идеи, които той разширява и усъвършенства.

Това е така, защото според Платон човекът живее в една междинна област, която е поле на напрежение между противоположностите: между живота и Бог, между смърт и безсмъртие, между видимия, променлив космос и умозрителния свят на неизменното съществуващо, между свободата и необходимостта, между изолацията, към която тласка егоизмът му, и щастието, породено от една праведна общност. Защото там където днес говорим за човек, Платон използва думата душа. А душата е междинността, в която се срещат противоположностите. Тя има способността да избира между тях, като по този начин да се самоопределя, най-вече според трансцедентността си.

Именно на базата на тези изводи Платон възпроизвежда и учението си за държавата - за трите способности на душата. Платоновата Държава, в частност теорията му дискутира прастария проблем - дилема дали си струва да се живее праведно и Защо?! Вярна ли е тезата на софистите, че праведността е само конвенция, на която се подчиняваме, принудени от необходимостта, за да избегнем по-големи злини, макар че тя насилва истинската ни природа и пречи на щастието ни, или тя (праведността) е ценност в себе си!? В решението на Платон централно е понятието "ЕДИНСТВО", т.е. щастието е единството на човека в общността на държавата и единството на индивида със самия него е щастието. Двете единства се обуславят взаимно. Защото само който е в единство със себе си, е способен за общност с другите и само организираната общност с другите може да възпита индивида да е в единство със самия себе си. Това единство не е нещо заварено, то трябва да се постигне, а способност за това единствено е праведността. Платон изгражда своята идея за идеална държава, която трябва да осъществява справедливостта и добродетелта и с това - нравствеността, което й дава цели и функции на държавата, основана върху правов ред и постигаща целите си чрез неговата императивност.

Платон приема в теорията си за държавата, че тя е организация за задоволяване потребностите на гражданите. Навлизайки в проблемите на управлението, той ратува за компетентността - за знаещи кадри: "... Докато в градовете не царстват философи, докато държавната сила, философия и цели не съвпадне в едно, дотогава нито градът, нито даже, мисля човешкия род няма да чака края на злото ..." Според него свободното население трябва да се раздели на три съсловия: философи, които да управляват държавата, войни (стражи), охраняващи държавата, занаятчии и земеделци, които да движат икономиката и производството в държавата. Платон мечтае за държава, която да осигури на всички щастие и с това да се изяви, като справедлива държава. Неговият идеал е държава на аристокрацията. Зад нея и като отклонение - противоположност от нея той поставя тимокрацията (силните и храбрите), олигархията - властта на много богатите (малцинство от много богати хора), демокрацията (властта на народа) и накрая на диктатурата, властта на тиранията.

Аристотел пък посочва в своята теория за държавата, че "... държавата е общение на равни един на друг хора, с цел възможно най-добро съществуване…?" Той твърди, че държавата е необходима и вечна форма на общежитие, без което хората не могат. Същевременно Аристотел (ІV в. пр.Р.Хр.) поставя робите извън държавното общуване. За него държавата е съвкупност от граждани, които могат да участват в законодателната и съдебната власт.

Цицерон (106 - 43 г. пр.Р.Хр.) изтъква, че държавата е израз на общия интерес на всички нейни свободни членове, които имат вродена способност да живеят съвместно. Според него държавата се основава на идеята на справедливостта и няма държава там, където властта е основана на произвол и насилие. Той посочва три прости форми на управление: царска власт, власт на оптиматите (аристокрация) и народна власт (демокрация). Според Цицерон всяка една от тях има свои недостатъци: единовластие - господство на клика от богаташи и знатни, а при народовластието - безумие и произвол на тълпата. Цицерон намира, че най-добрата форма е смесения вид, с трайност на държавата и правно равенство на гражданите.

През ІV - V в. сл. Р.Хр. Бл.Августин посочва, че държавата е множество от хора, обединени от общи връзки. Той приема, че човечеството е развитие на две държави: едната - земна и греховна (царство на дявола, на грешниците), а другата - божия, състояща се от Божии чада - избраници. Само при второто пришествие Господ Иисус Христос, когато той ще устрои Страшния съд, ще се отделят окончателно праведните от грешните.

Тразимах от Халкидон, древна Гърция (софист) заявява, че "... справедливост е това, което е угодно на по-силния ...". Той смята, че във всяка една държава властта установява закони в своя полза и ги обявява за справедливи.

Тома Аквински (ХІ в. сл. Р.Хр.), основателят на учението за индулгенциите, счита, че държавата не може да осигури на човека пълно блаженство без помощта на църквата, а окончателния живот е само след смъртта в Небесното Царство. Но все пак Тома Аквински приема, като най-добра форма на управление на държавата - монархията. Той прави аналогия за Един Бог, едно сърце, една царица при пчелите и т.н.

Според Боден (1530 - 1596 г. сл. Р.Хр.) държавата е съвкупност от семейства. На нея е присъща висшата суверенна власт. "Суверенитетът - това е свободна от подчинението на закона власт над гражданите  и поданиците". Той суверенитетът е един и неделим (държавен и народен) и има постоянен характер. Според Боден властта не може да се преотстъпва, но тя се подчинява на Божествените Закони, и на естествените закони (leks divine u leks nature). Границата на върховната власт е частната собственост, която суверенът е длъжен да уважава, но не чрез самоуправство и терор. Макар и да приема неделимостта на суверенитета, респ. на монаршеската власт, Боден допуска смесена власт - едновременно на Народното събрание (Парламента) и на монарха (например кралски абсолютизъм и орган на съсловно представителство).

Според Хуго Гроций, държавата е съюз от хора под властта на едно или няколко лица, основана на доброволно съглашение (договорна теория) срещу безсилието на хората против насилието. Но Х.Гроций приема,че суверенитетът трябва да бъде в ръцете на господаря.

Спиноза (ХVІІ в. сл. Р.Хр.) намира, че държавата е организация, която служи на интересите на всички хора, като естественото право не се отстранява напълно, а се преобразува в държава. Спиноза поставя въпрос за пределите на държавната власт - един въпрос актуален и днес в нашата държава респ. за съвременната човешка цивилизация. Според него държавата не може да му откаже правото на мислене, не може да застави човек да ненавижда и обратното и т.н. в този ред на мисли, Спиноза се явява първият мислител - философ (през 17 в.), който допуска свободата на съвестта, но приема, че в минимална степен религията е задължителна за всички. Принцип, който е интерпретиран абсолютно погрешно с оглед въплътеното в чл.9 от ЕКЗПЧОС*. В политическата сфера той допуска конституционната монархия (ограничена от кралския съвет и съдебните колегии).

Джон Лок приема, че държавата е като организация, която охранява собствеността, необезпечена при естественото състояние на хората. Тя (държавата) е съвкупност от хора, съединили се в едно цяло под егидата на установен от тях общ закон и създали съда да урежда конфликтите, като наказва престъпниците. Лок е един от първите, които говорят за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съюзна (федеративна), като последната осъществява външната политика. Джон Лок отдава предимство (primat) на законодателната власт, която обаче няма неограничени права върху живота и имуществото на гражданите.

Джон Лок приема, че монархът съединява единството на държавната власт. Същевременно той смята, че народът има право на въстание срещу злоупотребилите в прерогативите на монарха**. Джон Лок е за републиканска форма на управление и за преобразуване на деспотичната държава.

Кант заявява, че държавата е обединение на хората под действието на правото. Той поддържа теорията за народния суверенитет на Ж. Русо. Но предлага политически права не на всички граждани (поданици), а само на "активните". Пасивните са тези, които търсят средства за препитание и изпълняват разпорежданията на другите. Кант допуска преход на абсолютната в конституционната монархия но по пътя на цивилизованите и хуманни реформи. Представителите на правно-социологическото направление - Лудвиг Гумплович и Франц Опенхаймер разглеждат държавата като организация на различни исторически  възникнали и развиващи се раси.

Представителят на правно-нормативистичната школа Ханс Келзен изхожда от това, че държавата е нормативен принудителен ред на отношения на господство и подчинение. Х. Келзен смята, че държавата е идентична с правото и е система от правни норми.

Леон Дюги определя същността на държавата като политическа власт, основана на съществуващата политическа диференция и разграничаването между управляващи и управлявани.

Представители на институционализма са французите Морис Орну и Ренар. Според първият от тях държавата се определя от икономическите явления и свободата на личността  и предприемчивостта. Ренар, обаче, развива разбирането, че съвкупността от институтите образува порядъка, а държавата е един от тези, които се координират и подчиняват един на друг.

Хегел определя същността на държавата във функциите й да съхрани хората ; да съдейства за тяхното благо, което има и всеобща страна - охрана на семейството и ръководството на гражданското общество, което да извършва директен граждански контрол върху държавна власт*.

Йелинек (1851 - 1911 г.) съединява юридическата и социологическата концепция за държавата и затова е представител на дуалистичната школа. Според него държавата е юридическа личност (особен субект на правото), носител на права и задължения, които упражнява чрез своите органи.

Според теорията на "Плуралистичната демокрация" (Ласки, Дал и др.) класите понастоящем са изчезнали и като такива съществуват различни слоеве, възникнали в резултат на общност на интересите - аналогичен случай с възникването и създаването на ЕС и ЕО. Тези недържавни организации образуват свои институции за защита на своите интереси респ.интересите на гражданите на Общността чрез юридическо въздействие върху политическата власт.

Марксическото разбиране е, че държавата е политическата власт "в истинския смисъл на думата е организирано насилие на една класа за потискане на другата" ("Комунистически манифест"). Тя е политическа организация за изразяване на волята на господстващата класа, апарат за упражняване на сила, класова власт.

Съвременният поглед върху същността открива следните характеристики на държавата:

1. Държавата е организация на една суверенна нация. Тя действа чрез своите институции (механизъм от държавни органи).

2. Държавата не е друга, а политическа организация. Държавните органи направляват дейността си съобразно интересите и целите си, които си поставят и с методи и средства за постигането им при условията на парламентаризма.

3. Държавата се характеризира със своята власт (вж. чл.8 от КРБ), която се осъществява с правни форми и процедури.

4. Държавата осигурява разделение на властите, разделение на труда на управлението, предвижда санкции, акумулира огромни материални блага (средства) за осъществяване на целите си.

5. Държавата е на върха на йерархията на човешките групи. Властта на държавно управление се явява висша пред властта на другите социални групи и техните организации.

6. Държавната власт е суверенна и този суверенитет няма равен на себе си в системата на другите човешки образувания в обществения и личен живот на гражданите, поданиците респ. народа без оглед на държавната форма на управление. Но гражданското общество в съвременната държава има право да извършва директен граждански контрол върху държавната власт във всичките й форми. Само тогава една държава може да бъде правова в 21 в., ако има действащо гражданско общество.

Обаче, при всичко дотук казано и изложено, възниква въпросът с оглед разрастване на ЕО/ЕС респ. глобализацията на света, как хората по света биха могли да определят правилния смисъл на живота си ?! Как хората по света в наши дни (21 век) биха могли да водят  праведен  - правилен начин на живот, спазвайки всички общовалидни международно-правни норми и нравствено-хуманни ценности в условията на необратимия процес на глобализация?!