Съвременни текстове на православна тематика

Автор: Явор Георгиев 

Днес във века на хуманизма светът е твърде погълнат от човека и човешкото. Това дотолкова е обсебило хората, че сме почнали да съдим за истините на християнството по това, какви са християните. Отвсякъде валят упреци срещу вярващите. Най-честото извинение на хората, че не ходят на Църква се основава на това, че повечето свещеници не се отличават с много висок морал, а по-голяма част от християните са просто лицемери. В този век на маловерие сме почнали да съдим за религията на  любовта по извращенията и жестокостта на нейните последователи. Някои биха попитали: но нали все пак това е истина, как да се обърнем към такава църква?

Да, най-силното възражение срещу християнството са самите християни, които със своето недостойнство съблазняват онези, които искат да се обърнат към Бога. Но с този факт прекалено много се злоупотребява – хората го използват за да прикрият своето нежелание да следват Христос. Не може да се съди за достойнството на християнството по недостойнството на християните. От това, че човек не приема религията на любовта в живота си (или криво я разбира), не следва, че тя губи силата си.

Прочети още: ЗА ХРИСТИЯНИТЕ И ХРИСТИЯНСТВОТО. Част 1

 Автор: Росица Колева 

Предложеният текст е част от едно ново цялостно изследване, посвтено на концептуализацията на Словото и Писмото в творчеството и кореспоненцията на Н. В. Гогол. Книгата  "Метаморфозите на словото и писмото е техните металитературни отражения" e вече на пазара и е отпечатана от издателство "Книжен свят", Liternet. 

Нравствено-религиозната проза на Гогол се явява една все още не добре изследвана част от неговото творчество. По тази причина, съвременните учени все често насочват към нея своето внимание. Някои от тях разгледаха християнската проблематика в текстовете, за да докажат, че Гогол е полудял и се изживява като мъченик ( вж. Синявский, 1975). Други приемат сериозно християнските идеи, изразени в “Избрани места от кореспонденцията с приятели“ (1847) и в “Авторска изповед” (1847) и утвърждават, че в началото на 40 – те години писателят изживява духовен и идеен прелом и той се превръща в дълбоко вярващ християнин и аскет ( Мочульский, 1995; Воропаев, 1992; Шульц, 1994 и др.) . С това учените обясняват особеностите на словото у Гогол, което “имитира” словото на светите апостоли (Шульц, 1994;  Гончаров, 1997).

Словото в духовната проза все още не е изследвано на метатекстово равнище. Настоящата статия си поставя за цел да разгледа концепцията за книгата в “Избрани места” и “Авторска изповед”. Представата за книгата ще бъде обвързана с един проблем, който е актуален за литературознанието – проблемът за другостта. В тази връзка статията ще изследва представата за “руската книга” у Гогол, която ще бъде осмислена чрез опозициите “руско – европейско”, “родно – чуждо”, “познато – непознато” и др.

Прочети още: ВИЗИЯТА ЗА РУСКАТА КНИГА И ЗА РУСКАТА КУЛТУРА В ДУХОВНАТА ПРОЗА НА Н. В. ГОГОЛ

Автор: Иво Георгиев 

За безсмъртния Апостол на българската свобода Дякон Игнатий - Васил Левски е казано и написано много. В  близкото минало някои псевдоисторици изписаха тонове мастило за да "докажат" невярната теза, че Левски едва ли не демонстративно "хвърлил расото".  Но никой не може да скрие истината, че до края на живота си Васил Левски е бил силно религиозен православен християнин.

   Бъдещият Апостол става послушник на вуйчо си, който през това време го учи на черковна служба и на черковно пеене. Левски е взимал уроци по черковно пеене при Райко Попович. В свещеническия курс Левски е пръв между другарите си, бъдещи духовници. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир "Св. Спас" младият послушник Васил Иванов става монах Игнатий. След това Левски постъпва певец в църквата "Св. Богородица" в Карлово. През 1859 г. в Карлово пристига гръцкият митрополит Паисий от Пловдив. Именно той ръкополага в  йеродяконски чин Левски. От този момент Васил Левски е вече дякон Игнатий.

През декември 1872 г., малко преди предателството и залавянето на Апостола, троянският йеродякон Максим и председателят на революционния комитет в Сопот отец Енчо Николов отслужили литургия в Сопот. Ето какво разказва йеродякон Максим: "На края на службата отидохме в килията на болната монахиня баба Христина уж да я причастим. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга, в зимника, дето намерихме Дякона, че си чете причастни молитви пред иконата при запаленото кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара и го предадох на Левски, който облечен в расото на леля Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон - от Светия потир."

   Преди години учебниците пишеше, че на Великден  Левски уж "демонстративно" отрязал косите си на йеродякон, "хвърлил" расото и т.н. Защото прозрял, че "Свободата не ще Екзарх, а иска Караджата". Има обаче една съществена подробност - и Екзархът, и Караджата се появяват няколко години по-късно.
   В началото на революционната си дейност Апостолът казва на майка си: "Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе, защото може би ще остана неопят и непогребан."

Прочети още: Православният Дякон Игнатий - Васил Левски

Автор: Йеромонах Йоаким (Александров)

Храм "Света Троица" - гр. Велико Търново 

Първо се научихме да се молим с думите на покаялия се митар: ”Боже бъди милостив към мене грешния”. (Лук. 18:13).

През втората подготвителна седмица се поучихме от разкаялия се блуден син, който похарчил част от бащиното си наследство, но се върнал при своя баща. Така и ние трябва да се върнем при Своя небесен Отец, като изчистим образа Божий в нас. Преди една неделя Църквата ни спомни за страшния съд. Как Господ Иисус Христос ще дойде в слава, за да раздели добри от зли и да въздаде заслуженото на всеки един. Човек е временно на този свят. Смъртта е начало на вечен живот за добрите, а за лошите вечна мъка без Бога.

„Защото отплата, що дава грехът е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашият Господ” (Римл. 6:23)

В днешната неделя сме призовани към подвиг:

„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесния ви Отец” (Мат. 6:1).

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците….А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си” (Мат. 6:16-17).

„Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат.” (Мат. 6:19). 

 Човек има една единствена привилегия от деня на своето сътворяване – да бъде свободен, за да избере своя Създател Бога, или да робува на дявола, който е човекоубиец.

„Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашия противник дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (І Петр. 5:8).

Прочети още: За прошката, поста и изкушенията