Но, няма да го направя.

Или всъщност не, по-добре да го сторя.

Само че, не питайки, ами направо, отговоряйки си сам.

Общото празнуване на свещени дни е сериозно консолидиращ религиозните хора фактор. По Григорианския календар ние отбелязваме огромна част от празниците на годишния богослужебен кръг, заедно с римокатолици и протестанти. Не само заедно празнуваме, но и празнуваме по почти еднакъв начин. Последното е важно - нека да го подчертаем. Не само датата е същата, но и начина, духът на събитието. И същата дата, и същото събитие. Понеже, както другаде сме казвали, събитие значи именно споделено битие, както и съзнание означава общо знание. Настояващите да се запазят така нещата, всъщност се тревожат, че с промяната ще излезем от една културна среда, в която тия се чувстват уютно. Който подценява връзката и релациите между религия и култура пък, особено в едно време, не много далечно от пълната хегемония на християнството в духовния и социален живот на Европа, може от сега да престане да чете текста ми, тъй като разговора ни няма как да продължи дълго - позволявам си да му препоръчам езотерична литература, ще му бъде значително по-интересно.

Прочети още: ДАТИ И СЪБИТИЯ

Въпросът за разликата в църковните календари не се отнася към областта на догматиката. И затова често е поставян въпросът за целесъобразността да се запази стария стил от повечето православни църкви.  Действително, толкова ли е важно в кой ден какво празнуваме? А празнуването на Рождество и на другите празници на една и съща дата от всички християни би решило много въпроси, свързани с отбелязването на нова година, и с междуконфесионалните отношения. Защо е всъщност старият стил?

Трите календара

Юлианският календар. През 46 г. н. е. римският обществен деятел и пълководец Юлий Цезар е провел реформа на римския календар, който е бил по това време съвсем хаотичен и сложен. Става въпрос, разбира се, за слънчевия календар, т.е за разпределянето на слънчевата година по календарни дни и месеци.  Но доколкото слънчевата година не може да бъде разделена на равен брой дни, това става причина да бъде възприета системата на високосната година, която “догонва“ продължителността на слънчевата година.

Продължителността на юлианската година обхваща 365 дни и 6 часа. Но тази продължителност надхвърля слънчевата (тропическата) година с 11 минути и 14 секунди. Затова на всеки 128 години се натрупват цели денонощия. По този начин, Юлианският календар не се отличава с голяма астрономическа точност, но се характеризира с простота и стройна система.

Григорианският календар. И така, според стария календар на всеки 128 години се натрупват “излишни“ денонощия. Следователно, астрономическите дати (например, дните на равноденствие) се смесват. На I Вселенски събор, който се е провел през 325, е взето решение за това, всички Поместни Църкви да празнуват на една и съща дата Пасха, Възкресението Христово.  Денят на пролетното равноденствие (който има важна роля при изчисляването на празника Пасха) е бил на 21 март.  Но тъй като на всеки 128 години се натрупва грешка, то реалното равноденствие е настъпвало по - рано. В V в. равноденствието настъпило вече на 20 март, а по-късно на 19 - ти, 18 – ти и т.н.  

Прочети още: Календарният въпрос, или все едно ли е кога празнуваме Рождество?

Автор: йеромонах Сергий Троицки 

Източник: Православен Апологет 

Превод: Виталий Чеботар 

Текстът  се публикува с малки съкращения

По повод на съвременната критика на старата традиция за задължителната изповед преди Причестяването със  Светите Христовите  Тайни,  излъчена на  30 юли 2007 година по   радио „Родонеж”

 

Без внимание и бдителността на ума
Ние не можем да се спасим и да се избавим
от дявола, който като ревящ лъв
и търси някой да погълни.
Преп. Петър Дамаскин [1]

     Неотдавна на състоялата се среща на Богословската комисия,  а също  в редица изказванията на духовенството по радио „Радонеж”, многократно е повдиган въпросът дали е необходима и задължителна изповедта преди приемане на Причастие. Някои духовници настойчиво са изказвали мнението си относно необходимостта да се премахне практиката на задължителна изповед преди Св. Причастие. Достатъчно разгорещени дебати по този въпрос са се състояли по радио „Радонеж” от 30 юли/18 юли 2007 година.

         Преди да започнем разглеждането на идеята за задължителната  изповед преди Причастие, ние трябва да отбележем  следното:

Тези две  тайнствата - Изповед и Причастие - са самостоятелни и не са свързани един с друг.

В отношението  на изповедта преди Причастието ние трябва да се позоваме на практиката на Църквата, независимо от  отстъпленията  от нормата на  църковния живот, която преди е била  господстваща.

Свещеникът и епископът в пастирската си дейност, нямат право да се ръководят единствено от съображенията  на своя  разум и  мнение. В пастирска практика всеки духовник, според свещеническата и епископска клетва, е длъжен да спазва вярност към църковните канони и догми.

Всяко своеволие в пастирска практика, което заплашва да наруши  реда на църковния  живот, трябва да се разглежда като престъпление не само спрямо  отделни лица, а и спрямо Христовата Църква.

Прочети още: Тайнството на Изповедта и Причастяването на Светите Христови Тайни

Аз съм икуменист. Точно в смисъла, в който го дефинирах преди известно време в „Името на Розата”. Тогава това не беше провокация, а честна констатация. Та, значи, икуменист съм, защото много обичам срещите. Всяка среща за мене е предизвикателство, всяка другост е за мен събитие. Радвам се, намеря ли нещо, което ме допълва, още повече се радвам, ако мога да допълня сам някого. А разпозная ли пък свое alter ego (мое друго аз) формирано в различни условия, където са влияли други фактори, започнало се е с други въпроси, но в много отношения се е стигнало до същите отговори, нагласи и светоглед, тогава се чувствам истински щастлив. И не ме интересува етикета, името, марката. Наслаждавам се просто на общението и благодатния градеж, който го съпътства.

Не смятам, че ние православните най-добре разбираме християнството във всички отношения. Повече от това даже - множество бисери от нашето наследство ги откриват други и ни ги посочват. Понякога обвинително, друг път добронамерено. Те обаче са търсачи, рицари-скитници. Останат ли пък нека „...да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:32). Ние сме си у дома – пред богата, щедра Трапеза, освен, разбира се, ако не се намерят и такива, дето настояват да ни „сложат на диета”, обаче не бива да им обръщаме внимание – вкъщи сме си. Направим ли го, подходяща за нас в случая е по-скоро с поговорката „вода гази, жаден ходи”. Не, определено не сме ангели. Но нека бъде търсен и намиран Христос. Защото не сме и бакали, че да дирим ревниво все своята печалба, ами точно обратното - такива, които Го желаят всекиму. Аз съм православен и не наричам Българската православна църква по никой друг начин, освен Църквата (членувам думата). Какъв е тогава смисълът на моя икуменизъм, след като не съм склонен да призная на Друга и чертица, и сянка от красотата и достойнството Й, след като те (църквите) за мен са клубове, организации, движения, но нищичко повече от това и смятам непочтено, неразумно, глупаво и дори кощунствено да се оприличават на Нея? Именно в това се състои икуменизмът ми, че бих подкрепял и вървял до край с всекиго, който търси истината, устремен към Първоначалата, по следите на Божия Агнец – Христос. Бих се покланял и възхищавал пред доблестта и мъжеството му (понеже разбирам колко те ми липсват) бих му подражавал, бих го защитавал от хулите и подигравките с цената и на собствения си престиж от онези, умеещи само да доволстват и виртуално да съпреживяват реалии, които не ще дръзнат да приближат и дори помиришат... А има и друг вид икуменизъм...

Прочети още: Визии и Църква – Част втора