Съвременни текстове на православна тематика

Автор: д-р Ростислава Тодорова 

Отдавна не съм писала... Не липсваха празници – кой от кой по-големи, но някак нищо не ме „побутваше” отвътре... Честно казано, дори сериозно обмислях възможността да натисна „Delete” и всичко написано тук да отиде в небитието (и в кеш-а на Google ;-). Но тази вечер получих едно писъмце, което ме накара да се замисля и хоп! - познатото желание да споделя нещо с вас, се появи отново.

За да стигна до същината обаче – трябва да се върна точно една година назад...
Миналият Великден беше особено важен за мен и за близките ми – Господ чу молитвите ми и ми даде толкова много, колкото никога няма да успея да заслужа. Цялата следваща година продължи изцяло в този дух – нямаше молитва, която да не беше чута, нямаше просба, на която да не беше отговорено, нямаше въпрос, който да е останал без отговор. Господ беше толкова милостив към нас, че у дома ни стана навик да си припомняме, че много ни е дадено и да имаме страх от Бога. И изведнъж, след толкова положителни чувства, някак изневиделица днешният Разпети Петък се оказа голямо емоционално изпитание за мен. Още от снощи не мога да се отърва от едно особено силно скръбно чувство, сълзите сами потичат, а изведнъж се чувам как си говоря на глас: „Господи, прости ми греховете! Прости на мене, грешната, Господи! Не ме изоставяй, въпреки че аз непрекъснато Те изоставям! Не отвръщай очи от мене грешната, Господи, защото без Тебе животът ми няма никакъв смисъл!”
С особена мъка дочаках вечерната служба и за първи път в живота си оставих емоцията да надделее срама и се присъединих към пеещите.
„О, Христе, Животе, в гроб положен си бил”... Тъжната мелодия на Христовото опело ми е любима още от студентските ми години, но тази година чувството беше стократно по-силно! Чувствах се като новопокръстен християнин, някакви спомени от „първата ревност за Господа” успяха да се върнат в сърцето ми. Имам чувството, че никога не съм осъзнавала толкова ясно, че моите грехове пратиха Господ Иисус Христос на кръста. Никога не съм плакала толкова горчиво, без да имам личен житейски повод за това. Никога не съм осъзнавала толкова ясно, че изобщо не ме е страх от смъртта, но умирам от страх, че след нея няма да попадна в Божието присъствие.

И май че истинската причина за тази днешна моя мъка е фактът, че никога не съм си давала толкова ясна сметка, че не съм направила, не правя и най-вероятно няма да направя, нищо истински важно и правилно в живота си....

А ето и какво ме разтърси:

И всичко това се комбинира в съзнанието ми с обичайните „храмови” гледки тази вечер по време на службата – дете, което хрупа пуканки в храма, под умиления поглед на баба си, която му обяснява, че „поповете” пеят нещо в момента; възрастни жени с използвани домакински свещи в ръце (що да дават стотинки за църковните?!), които не спират да си говорят, защото не са се виждали скоро (или пък се виждат всеки ден, но винаги има какво да се обсъди); таксиметров шофьор, който тъпо и упорито (извинете ме за израза) премина през цялата процесия на стотината вярващи, които обиколиха централния градски храм, стиснал устни и вперил поглед пред себе си с такъв устрем, сякаш животът му зависи от това...

Прибрах се още по-тъжна и завърших вечерта с няколко госпъла на Махалия Джаксън, за да си припомня, колко по детски-наивно трябва човек да отвори сърцето си за вярата и за своя Господ ("Your own personal Jesus", както пеят едни други мои любимци)!

Братя и сестри,
пожелавам ви едно такова Опело Христово – едно истинско съ-погребение с Христа, както повелява традицията, когато минаваме под Плащаницата Христова и едно истинско Възкресение Христово утре вечер – Възкресение в душите ви и във сърцата ви, което да ви пробуди от сомнамбулизма, в който пропиляваме ежедневието си...
Защото Господ Иисус Христос е възкръснал преди 2000 години, но всяка година на всеки един от нас Той дава шанс, празнувайки Неговата победа над злото, да възкресим душите си и да посветим останалите дни от живота си на Него!

Поплачете за греховете си днес, за да се поздравим утре с „Христос Возкресе!”

Всеки от нас идва на този свят неосъзнал себе си и света и без да иска бива въвлечен в най-голямото приключение – това да живееш, да бъдеш Себе си, да преминеш през света тук и сега? Всъщност – ти нямаш никаква представа за приключението си, за неговото начало и край, дори не знаеш какво те очаква на следващия завой от пътя ти и накъде ще поеме следващата отсечка! Все се мъчиш да разбереш за това, което ти предстои и едва, когато то отдавна е отминало, разбираш че е имало смисъл и е трябвало да се случи. Всеки от нас неизбежно се замисля за Смисъла на пребиваването си Тук и Сега? При някой това се случва още в юношеството, при други – след като се е сблъскал с хиляди премеждия, при трети – чрез духовен потрес след лична жестока трагедия. Но много са тези, които не изпитват потребност да си задават подобни въпроси и са доволни, след като имат пържоли за грила и кола, паркирана пред апартамента си. За такива хора думите вяра, Бог и религия са мръсни думи, а вярващият човек е някакво болно същество!

Прочети още: ЛИЦАТА НА НЕВЕРИЕТО (част първа)