Възраженията на Василий, че всичко казано от неговия приятел се отнася за тези, които сами се домогват до свещенство, а не за този, който е привлечен в свещенство против волята му.

- Опровержение на това възражение. – Примери със Саул, Илия, Аарон и Моисей. - Иуда бил призван към апостолство. – Тези, които ръкополагат хора недостойни за свещеници, подлежат на еднакво наказание с тях. – Необходимо е да се ръкополага с крайно внимание. - За църковното служение. – Дарът на словото като необходимо качество на свещеника. - Без дара на словото не е достатъчен нито добрият пример, нито дори дарът на чудотворство. – Словото като единствено оръжие, с което може да бъдат отблъснати враговете на Църквата. - Сравняване на Църквата със силна крепост. – Главните врагове, с които се налага да си има работа Църквата: иудеи, езичници, манихеи, валентиниани, маркионити, савелиани, ариани. – Домашните врагове, повдигащи ненужни и неразрешими въпроси. – Възраженията на Василий: ап. Павел не е ли презирал красноречието? - Не, той осъждал само лекомисленото изкуство на риторите по онова време. – Ако някой служител на Иисуса Христа е можел да мине без дара на словото, това е бил именно ап. Павел, притежаващ дара на чудотворство и несравнима любов към Господ Иисус. – Красноречието на ап. Павел е просто и силно, основано единствено върху знание и възторженост. - Похвален отзив за неговите послания. – Необходимост епископът да притежава ученост, за да наставлява другите. – Той трябва да бъде способен да защитава догматите на вярата.

КАТО изслуша това и се позамисли, Василий каза: ако ти самият се стараеше да придобиеш тази власт, тогава страхът ти би бил основателен. Този, който с домогването си да я получи е признал себе си способен за изпълнение на това дело, такъв, след получаването й, не трябва да прибягва към неопитността като оправдание на грешките си. Той предварително сам е лишил себе си от подобно оправдание с това, че се е стремил и е заграбил това служение и, като доброволно и по собствено желание пристъпващ към него, вече не може да каже: аз неволно сгреших в еди какво си и неволно погубих еди кой си. Тоя, който тогава ще го съди за това, ще му каже: „защо тогава ти, съзнавайки в себе си такава неопитност и нямайки достатъчно ум за безукорното изпълнение на това задължение, си се стремил и си се осмелил да се натовариш с дела, превишаващи силите ти? Кой те е принуждавал? Кой насила те е влякъл, ако ти си отбягвал и бягал?” Но ти никога няма да чуеш нищо такова; ти и самият не можеш да се упрекнеш в нещо подобно; и на всички е известно, че ти ни най-малко не си се домогвал до тази чест, но всичко е направено от другите; и това, което лишава тези други от прощение за грешките, на тебе ти доставя важно основание за оправдание.

Златоуст. След това аз, поклащайки глава и усмихвайки се леко, бях удивен от простодушието му и му казах: и аз самият бих желал делото да е било така, както казваш ти, най-добри ми от всички, впрочем не затова, че бих могъл да приема това, от което избягах. Макар да не ми предстои никакво наказание за небрежната ми и неопитна грижа за стадото Христово, но ако биха ми били поверени такива велики дела, за мен по-тежко от всяко наказание би било да се окажа дотам недостоен пред лицето на тези, които са ми ги поверили. За какво пък бих пожелал мнението ти да остане без тежест? Нима за това, че тези жалки и нещастни хора (така трябва да бъдат наричани тези, които не са умели добре да управляват това дело, макар че ти хилядократно повтаряше, че те били привлечени насила и грешали по незнание) са можели да избегнат неугасимия огън, непрогледната тъмнина, неумиращия червей, разсичането и погибелта заедно с лицемерите? Какво впрочем да ти кажа? Не, това не е така. И ако искаш, ще ти представя доказателства за истинността на думите ми, започвайки с царуването, за което отговорността пред Бога не е такава, каквато е за свещенството. Саул, синът Кисов, не по собствено домогване станал цар; той тръгнал да търси ослиците и дошъл да пита за тях пророка, а този започнал да му говори за царство; и макар че той слушал за това от пророка, но не се стремял, а се отказвал и отричал, говорейки: ”не съм ли аз син от Вениаминово коляно, едно от най-малките Израилеви колена” (1 Царств. 9:20-21)? И какво се случило? Тъй като злоупотребявал с дадената му от Бога чест, могъл ли е той с тези си думи да се избави от гнева на Възцарилия го? Междувременно той би могъл да каже на обвиняващия го Самуил: нима съм се стремил към царуване? Нима съм търсил тази власт? Аз желаех да живея като обикновените хора, безметежно и спокойно, а ти ме привлече към това достойнство; оставайки в унизително състояние, аз лесно бих могъл да се отклоня от препятствията; ако бях един от простите и незнатни хора, не бих бил изпратен на такова дело и Бог не би ми поръчал да воювам с амаликийците; а без това поръчение аз не бих извършил такъв грях. Но всичко това не е достатъчно за оправдание и не само е недостатъчно, но е и опасно и още повече възпламенява Божия гняв. Който е почитан по-високо от достойнството си, не трябва да представя за оправдание на грешките си величието на тази чест, но великата Божия грижа за него е длъжен да обръща в подбуждане към по-голямо преуспяване в доброто. Получилият високо достойнство и поради това смятащ, че му е позволено да греши, всъщност се старае да представи Божието човеколюбие като причина за греховете си - нещо свойствено за нечестивите хора и за тези, които прекарват дните си безгрижно. Ние не трябва да мислим така и да изпадаме в същото безумие, но във всичко да се стараем според силите си да изпълняваме зависещото от нас самите, като и езикът, и умът ни бъдат благоговейни. И Илий (от царуването сега ще преминем към свещенството, за което става дума при нас) също не се е стараел да придобие тази власт. А каква полза получил той от това, че съгрешил? Но какво говоря, че не се е стараел? Той дори не е могъл, дори и да желаел да я избегне според изискването на закона, тъй като произхожда от Левииното коляно и е бил длъжен да приема тази власт, падаща му се по родова приемственост. Обаче и той претърпял немалко наказание заради своеволието на децата си (1 Царств., гл. 4). Така и станалият пръв иудейски свещеник, за когото така много Бог говорил на Мойсей, заради това, че не могъл сам да противостои на безумието на такова множество народ, не бил ли почти на ръба на погибелта, ако застъпничеството на брата не беше удържало Божия гняв (Изход. 32)? Споменавайки за Мойсей, смятам за благовременно да потвърдя истината на моите думи и случилите се с него събития. Самият блажени Мойсей бил толкова далече от това да се домогва до началство над иудеите, че дори се отказал от предлаганото, не се съгласил с Божието повеление и прогневил Повеляващия (Изход. 4:13). И не само тогава, но и след това, вече след приемане на властта, той охотно желаел да умре, за да се освободи от нея: „щом тъй постъпваш с мене”, говорил той, „по-добре ме убий” (Числ. 11:15). И какво? Тъй като той съгрешил при извеждането на водата (Числ. 20:12), непрестанните му откази могли ли са да го защитят и да склонят Бога да му дарува прощение? Нима за нещо друго той бил лишен от обетованата земя? Не за нещо друго, както е известно на всички нас, а именно за този грях такъв дивен мъж не могъл да достигне това, което достигнали подвластните му, но след много подвизи и изнурявания, след такова необикновено странстване, след сражения и победи, умира извън тази земя, за която предприел толкова трудове и, претърпявайки бедствията на мореплаването, не се насладил на благия пристан. Виждаш ли, че не само заграбващите (свещенство), но и тези, които го получават по старанието на другите, не могат с нищо да оправдаят простъпките си. Ако тези, които многократно се отказвали, когато Сам Бог ги е избирал, са се подлагали на такова наказание, и нищо не могло да избави от тази опасност нито Аарон, нито Илий, нито този блажен мъж, светия, пророка, дивния, „най-кроткия между всички човеци на земята” (Числ. 12:3), който беседвал с Бога като приятел (Изх. 33:11), на нас, които сме толкова далече от неговото съвършенство, едва ли ще послужи за достатъчно оправдание съзнанието ни, че ни най-малко не сме искали за себе си тази власт, особено когато много от тези избирания стават не по божествена благодат, но по човешко старание. Бог избрал Иуда и го включил в светия лик на Христовите ученици, и му дарувал заедно с другите апостолско достойнство, и дори му предоставил нещо повече в сравнение с тях – разпореждането с парите. И какво станало? Когато той и с едното, и с другото злоупотребил – Този, Когото трябвало да проповядва, предал, и това, което му било поръчано да се разпорежда за добро, употребил за зло, избегнал ли наказанието? С това самото той още повече увеличил наказанието си, и съвсем справедливо, понеже даруваните от Бога предимства трябва да се употребяват не за Божие оскърбление, но за да Му бъдем по-угодни. Този, който мисли да избегне заслуженото си наказание заради това, че е получил по-големи почести от другите, постъпва подобно на това, ако някой от невярващите иудеи, чувайки думите Христови: „ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат”; също и: „ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат” (Иоан. 15:22-24), започнеше да обвинява Спасителя и Благодетеля, и да казва: за какво всъщност Ти дойде и говори? За какво прави знамения? За това ли, за да ни накажеш повече? Но това са думи на изстъпление и крайно безумие. Лекарят е дошъл не за да те съди, а за да лекува, не за да презре тебе, болния, но за да те освободи съвършено от болестта, а ти доброволно си се отскубнал от ръцете му; заради това приеми най-жестоко наказание. Ако беше приел лечението, щеше да се очистиш от предишните болести, а тъй като ти, виждайки идващия лекар, си избягал от него, вече не можеш да се очистиш от тях; ако пък не можеш, тогава ще бъдеш наказан за тях, а и заради това, че си направил грижата му за теб безрезултатна, доколкото това е зависело от теб. Затова ние не се подхвърляме на мъчения еднакво преди или след приемането на почести от Бога, но в последния случай много по-строго. Този, когото благодеянията не изправят, е достоен за голямо наказание. И така, ако това оправдание е слабо, както доказахме, и ако то не само не спасява прибягващите към него, но и още повече ги подхвърля на опасност, тогава е нужно да търсим друга защита.

Василий каза: Каква друга? Аз сега дори сам себе си не чувствам: в такъв страх и ужас ме докара с тези думи.

Златоуст. Не, - казах аз, - моля и умолявам, не се предавай на такъв страх. Има, има защита: за нас, немощните – никога да не встъпват (в тази длъжност), а за вас, силните – преди получаването на Божията благодат да полагат надеждата за спасение не в нещо друго, а в това да не правят нищо недостойно за този дар и за Бога, Който го дава. Най-голямо наказание ще заслужат тези, които, достигайки тази власт със собствени усилия, изпълняват лошо това служение или поради нерадение, или поради нечестие, или поради неопитност. Но за това няма да има прошка и за тези, които не са се домогвали до властта; и те нямат никакво оправдание. По мое мнение, дори и хиляди хора да призовават и принуждават, трябва да се гледа не на тях, а най-напред да се изпитва собствената душа и да се изследва всичко внимателно, и след това да се отстъпи пред принуждаващите. Ако никой от непознаващите строителното изкуство не може да обещае да построи дом и никой от непознаващите лекарското изкуство не пристъпва към лечение на болните тела, и макар че мнозина насила ги карат, те ще откажат и няма да се срамуват от незнанието си, нима този, на когото му е поверена грижата за толкова много души, няма да изпита най-напред самия себе си, вместо, напротив, дори и той да би бил най-неопитният от всички, да приеме това служение, защото някой си заповядва, някой си принуждава и за не огорчи някого си? Няма ли да въвлече той себе си заедно с тях в явна беда? Тогава, когато е могъл да спаси самия себе си, той погубва със себе си и другите. Откъде пък може да се очаква спасение? Откъде да се получи прощение? Кой ще ни защитава тогава (на бъдещия съд)? Може би тези, които сега принуждават и влекат насила? Но кой ще спаси тях самите в същото време? Те самите ще се нуждаят от другите, за да избегнат огъня. А че аз сега не ти говоря това с цел да те уплаша, но за да ти покажа истинското положение на нещата, послушай какво говори блаженият Павел на своя ученик Тимотей, на истинския и възлюбен син: „ръце на никого не възлагай прибързано, нито ставай съучастник на чужди грехове” (1 Тим. 5:22). Виждаш ли от какво не само осъждане, но и наказание аз от своя страна съм избавил тези, които възнамеряваха да ме въведат в това достойнство?

2. Както за избраните не е достатъчно да кажат в свое оправдание: аз не съм се призовавал сам, не съм предвидил и затова не съм се измъкнал; така и на избиращите никак няма да помогне това, ако те кажат, че не са познавали избрания: но именно затова вината става по-голяма, че те са приели този, когото не за познавали, и изглеждащото като оправдание служи за увеличаване на осъждането. Ако желаещите да купят роба го завеждат при лекарите и искат поръчител за продавания, и разпитват съседите и след всичко това не се решават да го купят, но им трябва още дълго време за изпитване, не е ли безразсъдно, че възнамеряващите да назначат някого на такова служение свидетелстват и присъждат просто и както стане, както се хареса на някого, в угода или поради вражда към другите, не правейки никакво друго изпитване? Кой ще ни защитава тогава, когато и тези, които са били длъжни да защитават, сами ще се нуждаят от защитници? И така, и възнамеряващият да избира е длъжен да предприеме сериозно изпитване, а многократно повече – изпитваният. Макар че избирателите заедно с него се подхвърлят на наказание за грешките му, обаче и той, като не се освобождава от наказание, дори се подхвърля на по-голямо от тях, освен ако избирателите по някаква човешка подбуда не постъпят въпреки изискванията на справедливостта. Ако пък те бъдат изобличени в това, че по някакъв предлог съзнателно са приели недостойния, тогава те ще се подложат на равно с него наказание, като избрали неспособния, а може би и на по-голямо. Който връчи власт на вреден за църквата човек, той ще бъде виновен и за дръзките му постъпки. Ако пък той в нищо такова не бъде виновен, но каже, че е бил излъган от мнението на народа, и тогава няма да остане без наказание, а само ще бъде наказан малко по-малко от избрания. Защо? Защото избирателите действително могат да направят това, заблуждавайки се от лъжливите мнения; а избраният никак не може да каже, че не е познавал самия себе си, както не са го познавали другите. Затова, колкото той по-тежко от приелите го предстои да бъде наказан, толкова по-строго от тях е длъжен да изпитва самия себе си, и ако дори те по незнание решат да го привлекат, той е длъжен да дойде и точно да обясни причините, с които би спрял заблудените и обявявайки се за недостоен за изпитанието, би избегнал тежестта на толкова велики дела. Защо тогава, когато се провежда съвещание за войнски дела, за търговия, за земеделие и други житейски занятия, нито земеделецът се решава да плува по море, нито воинът да обработва земята, нито кормчията става воин, макар и някой да би ги заплашвал с хиляди смърти? Очевидно затова,че всеки от тях предвижда опасността от своята неопитност. Ако пък там, където вредата е маловажна, ние действаме с такава предпазливост и се противим на натиска на принуждаващите, тук, където за предоставяне на свещенство на неспособния предстои вечно мъчение, как ние без разсъждение и без разбор ще се подхвърляме на такава опасност, позовавайки се на насилието на другите? Но Който ще ни съди, тогава няма да приеме такова оправдание. Ние би трябвало да сме много по-внимателни в духовните дела, отколкото в плътските; а сега се оказва, че не сме внимателни дори и в еднаква степен. Кажи ми: ако ние, смятайки някой си човек за запознат със строителното изкуство, тогава, когато той всъщност не е запознат, го поканим на тази работа и той се съгласи, и после, взимайки приготвения за строителство материал, похаби и дърветата, и камъните, и построи такъв дом, който тозчас би рухнал, нима би било достатъчно за негово оправдание това, че не той самият е предложил да строи, а другите са го принудили? Не! и напълно основателно и справедливо. Той е трябвало да се откаже, когато са го канили. Ако пък злоупотребилият с дърветата и камъните няма никаква възможност да избегне наказанието, тогава как може погубващият души и безотговорно назидаващият ги да мисли, че външната принуда ще му помогне да избегне наказанието? Не е ли това крайно безразсъдно? Да не говорим, че никой не може да принуди някого против волята му. Но да предположим, че някой е подложен на безброй насилия и многоразлични хитрости, така че е принуден да отстъпи, ще го избави ли това от наказание? Не. Увещавам ви, не трябва да си правим такива илюзии и да се преструваме на незнаещи онова, което е ясно и на малолетните деца, още повече, че при откриването на делата такова притворно незнание не може да ни донесе полза. Ти самият не си се домогвал да придобиеш тази власт, съзнавайки своята немощ? Това е нещо добро и честно. Със същото съзнание би следвало да се откажеш и тогава, когато другите те канят. Или тогава, когато никой не те е канил, ти си бил немощен и неспособен; а когато скоро след това са се намерили хора, възнамеряващи да ти предоставят тази чест, ти изведнъж си станал силен? Това е смешно и лъжливо, и достойно за крайно наказание. Затова и Господ увещава желаещия да строи кула да не полага основите преди да е преценил възможностите си, за да не даде на присъстващите хиляди поводи да го осмеят (Лук. 14:28-29). Но за него бедата се ограничава със смеха, а тук наказанието ще бъде неугасим огън, неумиращ червей, скърцане със зъби, адска тъмнина, разсичане и погибел заедно с лицемерите (Мат. 25:30). Обвинителите ми пък не искат да знаят нищо такова; иначе те биха престанали да укоряват този, който не иска да погине напразно. Настоящото ни разсъждение се отнася не до разпореждане с пшеница или жито, волове и овце, или с нещо друго подобно, но до самото тяло Христово. Защото Църквата Христова, по думите на блажения Павел, е тяло Христово (Кол. 1:18); и този, на когото То е поверено, е длъжен да Го съхранява във велико благосъстояние и превъзходна красота, да го наблюдава от всички страни да не би нещо да повреди хубостта и благолепието на Църквата, "която няма петно, нито порок, или нещо подобно” (Еф. 5:27). Не е ли длъжен той да представи, според мярата на човешките сили, това тяло достойно за нетленната му и блажена Глава? Ако грижещият се за благосъстоянието на войниците има нужда и от лекари, и от ръководители, и от строг начин на живот, и от непрестанни упражнения, и от много други предпазни мерки (понеже и нещо незначително, оставено у тях без внимание, разрушава и преобръща всичко); то как могат да се запазят невредими и здрави приемащите върху себе си грижата за това тяло, водещите борба не с тела, а с невидими сили, ако не притежават много по-голяма от човешката добродетел, и не познават всеки вид полезно за душата лечение?

3. Или ти не знаеш, че това тяло (Църквата) е подложено на по-големи болести и напасти, отколкото нашата плът; по-бързо от нея се уврежда и по-бавно оздравява? Телесните лекари са изобретили различни лекарства и разнообразни уреди, и видове храни, приспособени за болния; често само свойството на въздуха е било достатъчно за оздравяването на болните; дори понякога благовременният сън освобождавал лекаря от всеки труд. А тук не може да се измисли нищо подобно; но след примера на делата е предоставен и начин на лечение – поуката „със слово” . Ето оръдието, ето храната, ето превъзходното разтворение на въздуха! Това е вместо лекарство, това е вместо огън, това е вместо желязо; нужно ли е да се изгори или отсече, необходимо е да се употреби слово; ако то ни най-малко не подейства, тогава всъщност всичко е напразно. С него ние вдигаме падналия и усмиряваме вълнуващата се душа, отсичаме излишното, възпълваме недостигащото и правим всичко онова, което при нас служи за здравето на душата. Животът на другия може да съдейства за най-доброто устройване на живота, разполагайки към съревнование; но когато душата страда от болест, състояща се в „неправилни догмати", тогава твърде полезно е словото, не толкова за ограждане на своите, но и за борба с чуждите. Ако пък някой има такъв духовен меч и щит на вярата, че да може да прави и чудеса и посредством чудесата да загражда безсрамните уста, такъв не би се нуждаел от помощта на словото; или по-добре казано, то по своето свойството и тогава би било не безполезно, но дори много необходимо. Така и блаженият Павел действал със слово, макар че навсякъде се славел със знамения. И друг от апостолския лик увещава да се грижим за силата на словото: „готови" бъдете, говори той, "с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда" (1 Петр. 3:15). И всички те тогава не по друга някаква причина предоставили на Стефан и на сътрудниците му грижата за вдовиците, но за да могат самите те безпрепятствено да се занимават със „служба на словото” (Деян. 6:4). Ако ние бихме имали силата на знаменията, не бихме се грижили толкова много за словото; но ако не е останала и следа от тази сила, а в това време от всички страни и непрестанно настъпват неприятели, тогава ни е вече необходимо да се ограждаме със слово, за да не ни поразяват стрелите на враговете, и за да можем да ги поразяваме по-добре.

4. Затова трябва твърде да се стараем „словото Христово да се вселява във вас изобилно" (Кол. 3:16). Ние се готвим не за един род борба; но тази война е разнообразна и се води от различни врагове. Не всички те действат с едно и също оръжие и не по един и същ начин се стараят да ни нападат. Ето защо който възнамерява да води война с всички, е длъжен да познава начините на действие на всички тях, да бъде и стрелец, и мятащ с прашка, предводител на полк и началник на отряд, воин и военачалник, пешак и конник, сражаващ се по море и под крепостните стени. Във военните сражения на който каквато работа е заповядана, така той и отблъсква враговете, а тук това го няма; ако имащият намерение да побеждава не бъде наясно с всички части на това изкуство, дяволът и чрез една, каквато и да е част, ако тя остане пренебрегната, ще съумее да прокара своите грабители и да похити овцете; но той няма да бъде (така смел), когато види пастирът да настъпва с пълно знание и изтънко познаващ всичките му козни. И така, нужно е добре да се ограждаме във всички части. Докато градът е ограден от всички страни, дотогава, намирайки се в абсолютна безопасност, той се присмива на обсаждащите го; но ако някой разруши стената му, макар и колкото една врата, за него вече няма полза от окръжността на крепостната стена, макар че другите й части са останали твърди. Така и градът Божий, когато от всички страни го огражда вместо стена прозорливостта и благоразумието на пастира, всички покушения на враговете се обръщат за техен срам и осмиване, а живеещите в града остават невредими; ако пък някой успее да разруши някаква част от него, дори и да не разруши всичко, тогава от тази част,така да се каже, се поражда и всичко по-нататък. Каква полза, ако той добре се бори с езичниците, а го опустошат иудеи

? Или той преодолява и едните, и другите, а го разграбят манихеи? Или след победата над тях, разпространяващите учението за съдбата започнат да убиват овците, намиращите се вътре в него? Но за какво да изброяваме всички дяволски ереси? Ако пастирът не може добре да отблъсква всички тези ереси, вълкът може и посредством една да изяде множество овце. Във воинското дело от противостоящите и сражаващите се воини винаги трябва да се очаква и победи и поражения; а тук е съвършено различно. Често битката с едни доставя победа на такива врагове, които отначало не са се опълчвали и никак не са се трудили, а оставали спокойно седнали; и нямащи в тези дела голяма опитност, поразявайки се със собствените си мечове, стават смешни и за приятелите, и за враговете. Например (аз ще се постарая да ти обясня казаното с пример) последователите на лъжеучението на Валентин и Макрион, страдащите от еднакви с тях болести, изключват от числото на книгите на Божеството Писание закона, даден от Бога на Мойсей; иудеите пък така го почитат, че и сега, когато вече времето не позволява, се стараят изцяло да го съблюдават, въпреки волята Божия. А църквата Божия, избягвайки крайностите на едните и другите, върви по средния път, - и не се съгласява да се подчини на игото на закона, и не допуска да го хулят, но го хвали и след неговото прекратяване затова, че той е бил полезен в свое време. Затова този, който възнамерява да се бори с едните и с другите, е длъжен да съблюдава това равновесие. Ако той, желаейки да поучи иудеите, че неблаговременно се държат за древното законодателство, започне без пощада да го порицава, ще даде немалък повод на желаещите между еретиците да го хулят; а ако, стараейки се да загради устата на тези еретици, започне неумерено да превъзнася закона и да го възхваля като необходим в днешно време, тогава ще отвори устата на иудеите. Също обзетите от изстъплението на Савелий и беснуването на Арий, и едните, и другите поради неумереност отпаднали от здравата вяра; и макар те и другите да продължават да носят името християни, но ако някой изследва учението им, ще намери, че те ни най-малко не са по-добри от иудеите и се различават само по названията, а учението на другите има голямо сходство с ереста на Павел Самосатски, но че и едните, и другите са далече от истината [1]. Тук съществува голяма опасност, стръмен и тесен път, ограден от двете страни с отвесни скали, и немалък страх да не би някой, имайки намерение да порази един, да бъде ранен от друг. Така, ако някой каже, че Божеството е единно, Савелий тозчас ще обърне това слово в полза на безумното си учение; ако пък покаже различие, наричайки единия Отец, другия Син, третия Дух Светий, тогава ще се изстъпи Арий и ще започне да отнася разността на лицата към различието по същество. Впрочем трябва да се отстраняваме и да бягаме както от нечестивото Савелиево смешение, така и от безумното Ариево разделение, и да изповядаме единното Божество Отец и Син и Свети Дух, но при това в три Лица; по такъв начин ние можем да заградим устата и на единия, и на другия. Мога да ти приведа и много други затруднения, с които, ако някой не се бори мъжествено и внимателно, самият той ще остане с множество рани.

5. А какво да кажем за разприте сред ближните? Те не по-малко от външните нападения, но дори повече от тях създават труд за наставника. Едни от любопитство подробно и напразно искат да изследват такива предмети, които и да се знаят би било безполезно, и да се разберат е невъзможно; други искат от Бога отчет за Неговите съдби, и се напрягат да измерят тази велика бездна; защото „Твоите съдби”, се казва в Писанието, „ са велика бездна” (Пс. 35:7). Малцина са грижещите се за вярата и живота; много повече са тези, които изследват и издирват това, което е невъзможно да се намери, и с чието издирване оскърбяват Бога. Когато се напрягаме да разберем това, което Бог не е пожелал да ни открие, освен че няма да го разберем (понеже как може да се разбере, ако това не е угодно Богу?), но и заради любопитството си само ще се подхвърлим на опасност. Междувременно, и при такова положение на нещата, този, който властно започне да загражда устата на изследващите недостъпните предмети, той самият ще си навлече упрек в гордост и невежество. Затова и тук предстоятелят е нужно да действа с голямо благоразумие, за да отклонява и останалите от нелепи въпроси, и самият да избегне посочените обвинения. За всичко това не е дадено нищо друго освен едната само помощ на словото, и ако някой не притежава тази сила, тогава душите на подчинените му хора постоянно ще се намират в не по-различното състояние на подмятани от бурята кораби; говоря за най-слабите и най-любопитните люде. Поради това свещеникът е длъжен да употреби всички начини, за да придобие тази сила.

Василий каза: защо тогава Павел не се стараел да придобие тази сила, и дори не се срамува от оскъдността на словото си, но направо се признава за „невежа”, и при това в посланията до Коринтяните, които се славели с красноречие и твърде обичали да се хвалят с него (2 Кор. 11:6)?

6. Златоуст. Именно от това, - казах аз, - мнозина са погинали и са станали по-малко ревностни към истинското учение. Тъй като не могли в точност да постигнат мисловната глъбина на апостола и да разберат смисъла на словата му, затова всъщност те прекарвали всичкото време в дрямка и сънливост, хвалейки невежеството - не това, което си приписвал Павел, но от което той бил така далече, както нито един човек, живеещ под небето. Впрочем, да оставим този разговор за друго време, а сега ще ти кажа следното: да предположим, че Павел е бил невежа в смисъла, който те желаят; как се отнася това към днешните хора? Той имал сила, превишаваща многократно словата и способна да извърши много по-големи действия; само при появяването му, дори когато мълчал, той бил страшен за демоните; а всичките днешни, събрани заедно, с безбройните си молитви и сълзи не биха могли да направят това, което някога могли да извършат Павловите кърпи и убруси (Деян. 19:12). С молитва Павел възкресявал мъртви и извършвал такива други чудеса, че езичниците го мислели за Бог (Деян. 14:11); и още преди преселването си от тукашния живот той се удостоил да бъде грабнат до третото небе и да чуе такива думи, които човешката природа не може да слуша (2 Кор. 2:2-4). А днешните хора (впрочем, аз нямам намерение да говоря нищо неприятно и тежко, и това сега казвам, без да ги укорявам, но изумявайки се) как не се боят да се сравняват с такъв мъж? Ако ние, оставяйки чудесата, преминем към живота на този блажен и разгледаме ангелската му деятелност, ще видим и в нея още повече отколкото в знаменията превъзходството на този Христов поборник. Кой може да опише неговата ревност, кротост, постоянните опасности, несекващите грижи, непрестанните безпокойства за църквите, състраданието към немощните, многото скърби, многократните гонения, всекидневните смърти (2 Кор. 12:24-28. 1 Кор. 9:22)? Кое място във вселената, коя земя, кое море не познават подвизите на този праведник? Него го познавала и пустинята, често приемаща го по време на опасностите му. Той претърпял всички видове козни и удържал всякакъв род победи; никога не преставал и да се подвизава, и да получава венци. Впрочем, аз не зная как се увлякох дотам, че започнах да оскърбяват този мъж; доблестите му превишават всяко слово, а моето – толкова, колкото ме превишава най-изкусният в красноречието. Но, като не гледам на това (блаженият ще ме съди не за изпълнението на делата, а за намеренията), аз няма да престана, докато не кажа това, което е толкова по-високо от казаното, колкото той е по-високо от всички хора. Какво пък е това? След такива подвизи, след безброй венци той желаел да слезе в геената и да бъде предаден на вечно мъчение, за да могат иудеите, които често хвърляли срещу него камъни и били готови да го убият, да се спасят и да се обърнат към Христа (Римл. 9:3). Кой толкова е обичал Христа, ако може да се нарече това любов, а не нещо друго, по-висше от любовта? Още ли ще се сравняваме с него, след такава благодат, която той получил свише и след такива добродетели, каквито той оказал от своя страна? Може ли нещо да бъде по-дръзновено от това? А че при всичко това той не е бил невежа, както го наричат те, сега ще се постарая да докажа. Те наричат невежа не само този, който не се е упражнявал в изкуството на светското красноречие, но и този, който не умее да защитава истинското учение; и справедливо така разсъждават. Но Павел нарекъл себе си невежа не в едното и другото, а само в едното; и в потвърждение на това той направил точно разграничение, казвайки, че е „прост в речта, но не и в знанието” (2 Кор. 11:6). Ако пък аз бил изисквал (от пастира на църквата) изяществото на речта на Исократ, силата на Демостен, важността на Фукидид и висотата на Платон, би следвало да посоча това свидетелство на Павел [2]; но сега оставям всичко това и изисканите външни украшения, и не мисля нито за изразите, нито за произнасянето на речта. Нека някой да бъде оскъден в думите и съставът на речта му да бъде прост и неизкусен, само нека той да не бъде невежа в познанието на вярното разбиране на догматите, и, за прикритие на своето нерадение да не отнема от този блажен мъж най-великото от достойнствата му и главното от заслугите му.

7. Как той, кажи ми, е довеждал до смущение иудеите, живеещи в Дамаск, когато още и не бил започнал да прави знамения? Как е преодолял елинистите? Защо бил препратен в Тарс? Не затова ли, че е побеждавал със силното си слово и ги довел до това, че те, не изтърпявайки поражението, се раздразнили и решили да го убият (Деян. гл. 9)? Тогава той все още не бил започнал да прави чудеса; и никой не може да каже ,че народът му се удивявал заради мълвата за неговите чудотворства, и че борещите се с него отстъпвали поради това мнение за този мъж; дотогава той побеждавал само със словата си. А как той се борел и състезавал с тези, които в Антиохия възнамерявали да живеят по иудейски (Гал. гл. 2)? И членът на ареопага, жителят на най-суеверния град, нали само от една Павлова проповед станал негов последовател заедно с жена си (Деян. 17:34)? И от какво Евтих паднал от прозореца? Нима не от това, че до дълбока нощ бил зает със слушането на Павловите поучения (Деян. 20:9)? А какво станало в Солун и в Коринт? Какво в Ефес и в самия Рим? Нима цели дни и нощи наред той не прекарвал в изясняване на писанията? Какво да кажем за състезанията с епикурейците и стоиците (Деян. 17:18)? Ако бихме поискали да изброим всичко, речта ни би станала твърде обширна. И така, ако се оказва,че и преди знаменията, и при тях Павел често действал със слова, тогава как още се осмеляват да наричат невежа този, на когото всички се удивявали заради беседата и особено за проповедта? Защо ликаонците го помислили за Меркурий? Причината да ги приемат (Павел и Варнава) за богове, били чудесата; а причина да приемат Павел за Меркурий били вече не чудесата, а словото (Деян. 14:12). С какво този блажен апостол превъзхождал другите апостоли? Защо по цялата вселена всички споменава най-много неговото име? Защо той се прославя повече от всички не само у нас, но и между иудеите и езичниците? Нима не заради достойнството на своите послания, с които той принесе полза не само на тогавашните верни, но и на живеещите от това време насетне, и ще принася полза на тези, които ще живеят до последното Христово пришествие и не ще престане да го прави, докато продължава човешкият род? Неговите писания ограждат църквата по цялата вселена подобно на адамантова стена. Той и днес стои в центъра, като най-мъжественият поборник, понеже: „унищожаваме замисли и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа” (2 Кор. 10:4-5). Всичко това той извършва с оставените до нас удивителни и изпълнени с божествена мъдрост свои послания. Те са ни полезни не само за отблъскване на лъжливи учения и за защита на истината, но служат твърде много и за преуспяване в благочестивия живот. Предстоятелите на църквата, като се ползват от тях, и досега устройват, усъвършенстват и довеждат до духовна красота чистата дева, която той обручи на Христа (2 Кор. 11:2). С тях те отстраняват случващите й се болести и пазят присъщото й здраве. Такова лечение ни е оставим този „невежа”, имащо такава сила, която добре познават често използващите го на практика. Оттук е видно, че Павел е показал велика ревност в това дело.

8. Послушай още какво той казва в посланието до ученика: „занимавай се с четене, наставление и поучаване”. След това говори и какви са плодовете от това: „като постъпваш тъй, и себе си ще спасиш, и ония, които те слушат” (1 Тим. 4:13,16). И още: „а Господният раб не бива да влиза в крамоли, но да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив”. И по-нататък казва: „но ти пребъдвай в това, на което си научен и което ти е поверено, като знаеш, от кого си научен; пък и ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение” И още: „всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” (2 Тим. 2:24; 3:14-16). Послушай какво той пише на Тита, беседвайки върху поставянето на епископите: „защото епископът е длъжен”, казва „ да се държи о истинското слово, според както е научен, та да бъде силен и да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят” (Тит. 1:7,9). Как пък някой, оставайки невежа, както говорят, може да изобличава противящите се и да им загражда устатата? И каква нужда да се занимава с четене и писания, ако трябва да остава в такова невежество? Всичко това са замисли и предлози за прикриване на безгрижието и леността. Но това, ще кажат, се предписва на свещениците; понеже сега става дума за свещениците. Че това се отнася и за намиращите се под тяхна власт, за това послушай как той още в едно друго послание увещава останалите: „ Словото Христово да се вселява у вас изобилно с всяка премъдрост”, и още: „словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете, как трябва да отговаряте всекиму” (Колос. 3:16; 4:6). И думите: бъдете „готови" „да отговаряте", са казани за всички (1 Петр. 3:15). И в посланието към солуняни (Павел) говори: „назидавайте се един другиго, както и правите" (1 Сол. 5:11). А когато беседва за свещениците, говори: „ презвитерите, които добре изпълняват предстоятелската си служба, да се удостояват с двойна почит, най-вече пък ония, които се трудят в слово и поучение” (1 Тим. 5:17). Това е най-съвършеният начин на поучение, когато и с дела, и със слова поучаваните се привеждат към този блажен живот, който предписал Христос; защото само делата не са достатъчни за поука. Това не са мои думи, а на Самия Спасител: „а който”, говори Той, „ изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно” (Мат. 5:19). Ако пък „да направя” означаваше „да поуча”, тогава би било напразно прибавена втората дума; достатъчно би било да се каже само: „а който направи”; а сега с разделянето на едното и другото Той показва, че едното зависи от делата, а другото от словата, и всяка от тези две части се нуждае една от друга, за да бъде зданието съвършено. Чуваш ли какво казва на ефеските презвитери избраният съсъд Христов: „затова бъдете будни и помнете, че три години денем и нощем не преставах със сълзи да поучавам всекиго едного от вас” (Деян. 20:31)? Каква нужда би имало от сълзите или от словесното учение, когато така ярко е сияел апостолският живот? Животът (му) е можел много да ни съдейства за изпълнение на заповедите; но няма да кажа, че и в това отношение той само би направил всичко.

9. Когато възниква спор за догматите и всички започнат да се борят на основата на едни и същи писания, тогава какви сила може да окаже животът? Каква полза от многото подвизи, когато някой след тези подвизи поради великата своя неопитност изпада в ерес, и се отделя от тялото на църквата? Познавам мнозина, с които това се е случило. Каква му е ползата от търпението? Никаква; точно както (няма полза) и от здравата вяра при развратен живот. Затова този, който е поставен да учи другите, е длъжен да бъде по-опитен от всички в такива спорове. Макар той самият да остава в безопасност, не претърпявайки никаква вреда от противниците, обаче множеството прости хора, намиращи се под негово ръководство, когато видят, че вождът им е победен и не може нищо да отговори на противника, ще винят за това поражение не неговата слабост, а липсата на твърдост на самото учение; поради неопитността на едного много хора ще се подхвърлят на крайна гибел. Дори те и да не преминат абсолютно на страната на противника, ще бъдат принудени да се съмняват в това, в което са били уверени; и към което са пристъпвали с твърда вяра, в това те вече не могат да внимават с такава твърдост; и в душите им се повдига такава буря от поражението на учителя, че бедствието ще завърши с корабокрушение. А каква погибел и какъв огън се струпва на нещастната му глава за всеки от тези погиващи, за това няма нужда да ти говоря: ти сам добре знаеш всичко това. И така, от гордост ли, от тщеславие ли произлиза моето нежелание да бъда виновник за погибелта на толкова много хора, и на самия себе си да навлека по-голямо наказание от това, което сега ме очаква там? Кой може да каже това? Никой, нима някой би укорявал напразно и би се предавал на разсъждения при чуждите нещастия.

[1] Валентиниан и Маркион – еретически водачи на секти, известни под названията валентиниани и маркионити - II век; Савелий и Павел Самосатски – еретически предводители на савелияните и павлияните (самосасити) - III век; Арий – еретически водач на арианите - IV век след Христа.

[2] Исократ и Демостен са оратори, Фукидид е историк, Платон е философ - атически писатели, живели през V и IV в. преди Христа.

СВЕТИ ЙОАН ЗЛАТОУСТ - ПЪРВО СЛОВО ЗА СВЕЩЕНСТВОТО

СВ. ЙОАН ЗЛАТОУСТ. СЛОВО ВТОРО ЗА СВЕЩЕНСТВОТО

СВ. ЙОАН ЗЛАТОУСТ – ТРЕТО СЛОВО ЗА СВЕЩЕНСТВОТО