sv_ioan_zlatoust Всемирното Православие - СВ. ЙОАН ЗЛАТОУСТ – ШЕСТО СЛОВО ЗА СВЕЩЕНСТВОТО Отговорността на свещеника за греховете на повереното му паство. - Благоразумието и вниманието, с които трябва да живее, за да предпази себе си от заразяване с делата на този свят и да запази красотата на душата си. - Ревност, старателност и бдителност в изпълнение на свещенослужението. – Свещениците са Божии посланици не само в един град, но и по цялата земя.

– Те са поставени, за да се молят и ходатайстват за прошка на греховете на хората, и то не само на живите, но и на умрелите. – Призовавайки Светия Дух, благоговейно принасят великата жертва, до която трябва да се приближават със страх и трепет. – Те носят в ръцете си Владиката и Господа на всички хора. – Необходимостта от най-старателно благоразумие, за да не оскърбят някого от ближните, да се приспособяват към всички, без да прибягват до хитрост, притворство и ласкателство, а по-скоро действайки с велико дръзновение и свобода, при това едно след друго, според обстоятелствата, може да употребяват суровост или снизходителност. – Колкото и да са велики трудовете на монасите и колкото и да е трудна борбата, която те водят, но във всеки случай служението на епископа е по-трудно от отшелничеството. – Да се следва добродетелта в пустинята е по-лесно, отколкото при изпълнение на църковните дела, тъй като тези дела подлагат епископа на много случайности и лесно откриват в него пороци и недостатъци, които не биха изпъквали в пустинята. – Повтаряне на съвета да не се пренебрегва народната мълва, макар и тя да е лъжлива. – Не е трудно човек да спаси сам себе си. – Свещеникът подлежи на по-страшно наказание, отколкото обикновените вярващи. - Състоянието, което трябва да преживее човек, когато искат да го въведат в свещен сан. – Няма по-голяма битка от тази, която повдига в такива случаи дяволът срещу нас.

ТАКА се случва в тукашния живот, както за това си слушал; а как ще понесем имащото да се случи тогава, когато ще сме длъжни да даваме отчет за всеки от поверените на нас? Там наказанието няма да се ограничи със срама, но предстои вечно мъчение. „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души” (Евр. 13:17); затова аз, макар и преди да говорех, но и сега няма да замълча; страхът от такава заплаха постоянно потриса душата ми. Ако на съблазняващия само едного, и при това най-малкия, „е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина” , и ако всички уязвяващи съвестта на братята, съгрешават срещу Самия Христос (Мат.18:6. 1Кор. 8:12); то какво ли някога ще претърпят и на какво наказание ще се подложат тези, които са погубили не един, двама или трима, но такова множество? Те не трябва да се оправдават с неопитност и неосведоменост, да се извиняват с необходимост и принуждаване; към такава защита, ако би било позволено, биха могли да прибегнат по-скоро някои от подчинените, за да оправдаят себе си за собствените си грехове, отколкото предстоятелите - за да се оправдават с греховете на други хора. Защо? Защото поставеният да поправя невежеството на другите и да предупреждава за настъпващата борба с дявола, не може да се оправдава с незнание и да казва: аз не чух тръбата, не предвидих войната. Той, както говори Иезекиил, за това е и поставен, за да тръби заради другите и да ги предупреждава за заплашващите ги бедствия; защото неминуемо ще го постигне наказание, ако би погинал дори един човек. „Ако пък стражарят види идещия меч и не затръби с тръба, и народът не бъде предупреден, то, кога дойде мечът и вземе някому от тях живота, тоя ще бъде застигнат заради греха си, но кръвта му ще изискам от стражаря” (Иез. 33:6). Престани впрочем да ме въвличаш в толкова неизбежна отговорност. Ние говорим не за предводителство на войска и не за (земно) царстване, но за дела, изискващи ангелски добродетели.

2. Свещеникът трябва да има душа, по-чиста от самите слънчеви лъчи, за да не го оставя никога Светия Дух, и за да може той да казва: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Ако живеещите в пустинята, отделилите се от града, пазара и тамошния шум, и винаги намиращи се като в пристанище и наслаждаващи се на тишината, не се решават да разчитат, че са в безопасност за живота си, а предприемат и много други предпазни мерки, ограждайки се от всички страни, стараейки се да говорят и правят всичко с голяма предпазливост, за да могат с дръзновение и истинска чистота да пристъпват към Бога, колкото позволяват човешките сили; то каква, мислиш ти, сила и твърдост трябва да има свещеникът, за да може да запази душата си от всяка нечистота и да опазва неповредена духовната красота? На него му е нужна много по-голяма чистота, отколкото на тях, а на когото му е нужна по-голяма чистота, на такъв му предстоят повече случаи да се очерни, ако той с постоянно бодърстване и велико напрежение на силите не направи душата си непристъпна за това. Благообразието на лицето, приятността на телодвиженията, стройността на походката, нежността на гласа, боядисването на очите, начервяването на бузите, сплитането на къдриците, намазването на косата,скъпите дрехи, разнообразието на златни вещи, благоуханието на мазилата и всичко друго, по което се увлича женският пол, може да доведе душата до смущение, ако тя не бъде крепко ограждана от строго целомъдрие. Впрочем, да идва в смущение от всичко това е ни най-малко неудивително; но това, че дяволът поразява и уязвява човешките души с предмети противоположни на тези, възбужда голямо изумление и недоумение. Някои, избягвайки мрежите, са паднали в други, съвсем различни от тях. Небрежното лице, неприбраните коси, грозната дреха, занемарената външност, грубите обноски, несвързаната реч, нестройната походка, неприятният глас, бедният живот, презреният вид, беззащитността и самотата, това отначало възбужда жалост у наблюдаващия, а след това води до крайна погибел.

3. Мнозина, избягвайки първите мрежи, състоящи се от златни вещи, мазила, дрехи и прочее, за което говорих, лесно са падали в другите, напълно различни от тях, и погивали. Ако пък и бедността, и богатството, и красивият вид и простата външност, благоприличните и небрежните обноски и въобще всичко това, което изброих, може да възбужда борба в душата на гледащия и да го обкръжава с напасти от всички страни, как може той да се успокои сред толкова много мрежи? Къде да намери убежище, не бих казал – за да не бъде увлечен насила (от това не е много трудно да се избави), а за да запази душата си от надигането на нечисти помисли? Не говоря за почестите – причина за безброй злини. Почестите, оказвани от жени, макар и да се отслабват от силата на целомъдрието, но често и повалят този, който не се е научил постоянно да бодърства срещу подобни козни; а от почестите, оказвани от мъже, ако някой не ги приеме с голямо равнодушие, ще падне в две противоположни страсти – рабско угаждане и безумно високомерие, принуждавайки се, от една страна, да се унижава пред своите ласкатели, а от друга – величаейки се с въздаваните от тях почести пред нискостоящите, да падне в пропастта на безумието. Аз вече споменах за това; а за произлизащата вреда никой не може да знае добре без собствен опит. И не само на тези, но и на доста по-големи опасности неизбежно се подлага служещият сред хората. А възлюбилият пустинята е свободен от всичко това; ако пък понякога греховният помисъл му представи нещо подобно, представеното бива слабо и скоро може да се погаси, защото зрението не доставя храна за пламъка отвън. Монахът се бои само за самия себе си, ако пък и е принуден да се грижи за другите, те не са много; а дори и да биха били много, броят им обаче е винаги по-малък от принадлежащите към църквите, и грижите за тях са значително по-леки за настоятеля не толкова поради тяхната малочисленост, но и затова, че всички те са свободни от светски дела и не им се налага да се грижат нито за деца, нито за жена, нито за нещо друго подобно. А това ги прави твърде послушни на настоятеля и им позволява да имат общо жилище, където грешките им могат да бъдат лесно забелязани и изправени; такъв постоянен надзор на наставниците немалко спомага за преуспяване в добродетелите.

4. Напротив, голяма част от подчинените на свещеника са стеснени от житейски грижи, които ги правят по-малко разположени към духовни дела. Затова учителят трябва, така да се каже, да сее всекидневно, за да може, в краен случай, чрез своята непрекъснатост словото му да се утвърди у слушателите. Изобилното богатство, величието на властта, безгрижието, произлизащо от разкоша, и много други неща освен това заглушават посетите семена; а често гъстотата на тези тръни не допуска семената да паднат дори върху повърхността на почвата. От друга страна, прекомерната скръб, нуждите на бедността, непрестанните огорчения и други причини, противоположни на споменатите по-горе, възпрепятстват заниманието с божествени предмети; що се отнася до греховете пък, то и най-малката част от тях не може да бъде известна на свещеника; как той може да ги знае, когато голяма част от хората той и по лице не познава? Такива неудобства са свързани със задълженията му по отношение на народа; ако пък някой разгледа задълженията му по отношение на Бога, ще намери, че тези задължения са нищожни: толкова по-голяма и по-старателна ревност изискват те. Какъв трябва да бъде самият този, който се моли за целия град, - какво говоря само за града? – за цялата вселена, и умилостивява Бога за греховете на всички, не само живите, но и за умрелите? Дори дръзновението на Моисей и Илия аз смятам недостатъчно за такава молитва. Той пристъпва към Бога така, все едно че му е поверен целият свят и самият той е сякаш баща на всички, просейки и умолявайки за прекратяването на войните навсякъде и усмиряване на метежите, за мир и благоденствие, за скоро избавяне от всички тежащи върху всеки частни и обществени бедствия. Ето защо той самият трябва толкова да превъзхожда във всичко всички, за които се моли, колкото предстоятелят следва да превъзхожда намиращите се под негово покровителство. А когато той призовава Светия Дух и извършва страшната жертва и често се докосва до общия на всички Владика; тогава, кажи ми, редом до кого ще го поставим? Каква чистота ще изискаме от него и какво благочестие? Помисли, какви трябва да бъдат ръцете, извършващи тази служба, какъв трябва да бъде езикът, произнасящ такива думи, от кого по-чиста и по-свята трябва да бъде душата, приемаща такава благодат на Духа? Тогава и ангелите предстоят пред свещеника, и целият сонм на небесните сили той призовава, и мястото около жертвеника се напълва с тях в чест на Лежащия върху него. В това достатъчно удостоверяват самите действия, извършвани тогава. Аз някога съм слушал такъв разказ на един човек: някой си презвитер, мъж дивен и неведнъж виждал откровения, му казал, че той някога бил удостоен с такова видение, именно по време на служба изведнъж видял, колкото му е било възможно, множество ангели, облечени в светли дрехи, окръжаващи жертвеника и навели глави, подобно на воини, стоящи в присъствието на царя. И аз вярвам на това. Също и друг един ми е разказвал, не научавайки от друг, а сам удостоявайки се да види и слуша, че готвещите се да си отидат оттук, ако се причастят с Тайните с чиста съвест, при последното си дихание се обкръжават от ангели и се предвождат от тях заради приетите от тях Тайни. А ти не трепериш, привличайки душата ми към толкова свещено тайнство, и възвеждайки в свещеническо достойнство облечения в нечисти дрехи, когото Христос изгонил от обществото на другите събеседници (Мат. 22:13)? Душата на свещеника трябва да сияе подобно на светлина, озаряваща вселената; а моята душа окръжава такъв мрак от нечиста съвест, че тя, винаги потопена в мрак, не може никога с дръзновение да погледне към своя Владика. Свещениците са „солта на земята” (Мат. 5:13); а моето неразумие и неопитност във всичко може ли някой лесно да понесе, освен тебе, привикналия прекомерно да ме обичаш? Свещеникът трябва да бъде не само чист, като удостоил се с такова велико служение, но и твърде благоразумен и опитен в много неща, да познава всичко житейско не по-малко от ползващите се от света, и да бъде свободен от всичко повече от монасите, живеещи в планините. Тъй като му е нужно да общува с мъже, имащи жени, възпитаващи деца, владеещи над слуги, обкръжени с голямо богатство, изпълняващи обществени дела и облечени с власт, той е длъжен да бъде многостранен; казвам – многостранен, но не лукав, не лъстив, не лицемерен, а изпълнен с голяма свобода и смелост, умеещ обаче и да отстъпва с полза, когато потрябва, да бъде кротък и заедно с това строг. Не трябва с всички подчинени да се отнася по един и същ начин, така както лекарят не трябва да лекува еднакво всички болни, и кормчията – да познава само едно средство за борба с ветровете. Постоянни бури тревожат и кораба на Църквата; тези бури се втурват не само отвън, но се зараждат и отвътре, и изискват от свещеника велико внимание и старание.

5. Всички тези разнообразни действия се насочват към една цел – за слава Божия, за съзиждане на Църквата. Велик е подвигът и велик е трудът на монасите. Но ако някой сравни техните трудове със свещенството, което си е на мястото, такъв ще намери между тях такава разлика, както между простолюдието и царя. При тях макар и трудът да е огромен, но в подвига участват и душата, и тялото, или по-добре казано, голяма част от него се извършва чрез тялото; и ако то не е здраво, тогава ревността си остава само ревност, нямайки възможност да се изрази на дело. Напрегнатият пост, лежането на гола земя, бодърстването, немиенето, тежкият труд и прочее, способстващо за изнуряване на тялото, - всичко това се изоставя, ако тялото, подлагано на изнемощяване, не е здраво. А тук имаме чиста деятелност на душата, и няма нужда от здраво тяло, за да се прояви нейната добродетел. Съдейства ли ни телесното здраве за това да не бъдем горди, гневливи, дръзки, а да бъдем трезвени, целомъдрени, скромни, и да имаме прочее качества, които блаженият Павел е изброил при изобразяването на превъзходния свещеник (1 Тим. 3:2)? Но това не може да се каже за добродетелите на монашестващите. Както на изнасящите зрелищно представление са им нужни много оръдия – колела, въжета и мечове, а при философа цялата деятелност се намира в душата му, така че той не се нуждае от нищо външно; така и тук. Монасите имат нужда от телесно благосъстояние и от удобни за живеене места, за да не бъдат много отдалечени от общение с хората, и да имат тишината на пустинята, а също да не се лишават и от благоразтворен въздух; тъй като за изнуряващия себе си с пост няма нищо по-вредно от неблагоразтворения въздух.

6. Няма да започна сега да говоря за това, колко се случва те да бъдат принудени да се грижат за приготвянето на одеждите и прехраната, стараейки се да правят всичко сами. А свещеникът няма нужда от нищо това за своя употреба, но живее без грижи за себе си и в общение (с пасомите) във всичко, което не принася вреда, слагайки всички познания в съкровищницата на душата си. Ако пък някой започне да превъзнася уединението в самия себе си и отдалечаването от общение с народа, макар и сам аз да бих нарекъл това знак на търпение, то не служи за достатъчно доказателство за съвършеното душевно мъжество. Управляващият в пристанището кормчия още не дава точно доказателство за своето изкуство; а този, който сред морето и във време на буря може да спаси кораба, никой не може да не нарече превъзходен кормчия.

7. И така, ние не сме длъжни извънредно да се удивяваме, че монахът, пребивавайки в уединение със самия себе си, не се смущава и не извършва много и тежки грехове; той е отдалечен от всичко, което раздразва и смущава душата. Но ако посветилият се да служи на целия народ и задълженият да носи греховете на мнозина, остане непоколебим и твърд, управлявайки душите в бурно време така, сякаш е във време на тишина, той справедливо е достоен за аплодисменти и удивление от всички; защото е представил ясно доказателство за своето мъжество. Затова и ти не се удивявай на това, че аз, избягвайки площада и общението с хора, нямам много обвинители срещу себе си; и не трябва да се удивяваш, ако аз по време на сън не греша, ако не падам, понеже не се боря, ако не съм раняван, понеже не се сражавам. Кой пък, кажи, кой ще започне да изобличава и да открива моята порочност? Този покрив и тази килия? Но те не могат да говорят. Майка ми, която повече от всички познава моите качества? Но с нея особено аз нямам никакви проблеми и между нас никога не е имало разпри. А ако пък това се е случвало, не съществува нито една толкова жестока и нечедолюбива майка, която да би могла без всяка подбудителна причина и без всяко принуждение да започне да хули и да позори пред всички този, когото е носила, родила и възпитала. Ако пък някой би поискал щателно да изпита душата ми, би намерил в нея много слабости, както знаеш и сам ти, привикналият повече от всеки да ме превъзнасяш с похвали пред всички. Говоря това не от скромност, припомни си колко пъти съм ти говорил, - когато е ставало дума за това между нас – че, ако някой би ме предложил да избера: къде повече бих желал да заслужа доброто мнение за себе си, в църковното предстоятелство или в монашеския живот, аз хилядократно бих избрал първото. Никога не съм преставал да ублажавам пред теб тези, които биха могли добре да се справят с това служение; и никой няма да спори, че аз не бих избягал от това, което сам съм ублажавал, ако бих бил способен да се справя с него. Но какво да направя? Нищо не е така безполезно за църковното предстоятелство, както това безделие и безгрижие, което други наричат някакво си дивно подвижничество; а аз намирам в тях като че завеса за собствената ми негодност, прикривайки с тях множеството мои недостатъци, и не допускайки те да бъдат забелязани. Който е свикнал да се намира в такова бездействие и да живее в преголямо спокойствие, този, макар и да е имал големи способности, се тревожи и смущава от липсата на деятелност, и отслабва немалка част от собствените си сили, оставяйки ги без упражняване. А ако той заедно с това бъде още и слаб умствено и неопитен в красноречието и в състезанията – каквото е моето положение - тогава, приемайки управлението, той ни най-малко няма да се различава от каменните (истукани). Затова не мнозина от това подвижничество преминават към повдига на свещенството; и от тях голяма част се оказват неспособни, падат духом и търпят неприятни и тежки последствия. И това никак не е удивително; ако подвизите и упражненията не са еднакви, тогава подвизаващият се в едните ни най-малко не се различава от неупражняващия се в другите подвизи. Излизащият на попрището на свещенството трябва особено да презира славата, да преодолява гнева, да бъде изпълнен с велико благоразумие. Но на посветилия себе си на иночески живот не се представя никакъв повод да се упражнява в това. При него няма хора, които биха го раздразнили, за да привикне той да укротява силата на гнева; няма хора, които да го възхваляват и аплодират, за да се научи да пренебрегва похвалите на народа; те нямат много грижи и за благоразумието, потребно в църковните дела. Затова, когато пристъпят към подвизи, които не са изпитали, те недоумяват, затрудняват се и се смущават, а освен това, тъй като не преуспяват в добродетелта, често мнозина губят и това, с което са дошли.

8. Василий каза: Е, какво? Нима да поставим да управляват Църквата хора, общуващи със света, грижещи се за житейски работи, упражняващи се в разпри и спорове, изпълнени с множество несправедливости и привикнали към разкош?

Златоуст. Успокой се, блажени, - казах аз. За такива не трябва и да се мисли при избирането на свещеници; а за такива, които, живеейки и общувайки с всички, биха могли повече от самите иноци да съблюдават цели и ненарушими чистотата, спокойствието, благочестието, търпението и прочее добри качества, свойствени на монасите. А който има много слабости, но в усамотение може да ги скрива, и без общение с хората да ги оставя неприложими на дело, такъв, излизайки пред всички, не постига нищо друго, освен че става смешен и се подхвърля на по-голяма опасност; каквато аз едва не претърпях, ако промисълът Божий не беше отклонил навреме този огън от главата ми. Когато такъв човек бъде поставен на видно място, той не може да се укрие, а винаги се изобличава; както огънят изпитва метала, така и клирът изпитва човешките души и разпознава гневлив ли е някой или малодушен, или честолюбив, или горд, или има някакъв друг порок, открива и скоро прави явни всички слабости, и не само ги прави явни, а и ги прави възможно най-тежки и упорити. Както телесните рани, когато се разчовъркат, стават трудно изцелими, така и душевните страсти, бивайки възбудени и раздразнени, обикновено още повече се ожесточават и принуждават предадените на тях да грешат още повече; невнимателният към себе си те скланят към славолюбие, надменност и користолюбие, въвличат в разкош, разслабване и безгрижие и малко по малко и в други, родени от тях пороци. Пребиваването между хора може много да отслаби ревността на душата и да спре стремежа й към Бога; и, преди всичко, общуването с жени. Не бива предстоятелят, пасящ цялото стадо, да се грижи за една негова част – мъжете, а другата да пренебрегва, т. е. жените, които особено се нуждаят от по-голяма грижа, поради лесната им склонност да съгрешават; но приелият епископство е длъжен да се грижи и за тяхното здраве, ако не в по-голяма, то в равна степен; длъжен е да ги посещава, когато са болни, да ги утешава, когато скърбят, да укорява предаващите се на безгрижие, да помага на бедстващите. А при изпълняването на това лукавият ще намери много пътища за нападение, ако някой не огради себе си с внимателна защита. Не само невъздържаният поглед, но и целомъдрената жена поразява и смущава душата, ласките прелъстяват, почестите поробват, и пламенната любов – тази причина на всички блага – става причина за безброй злини за тези, които неправилно я използват. Непрекъснатите грижи също притъпяват остротата на ума и способният да се възнася нависоко, подобно на птица, правят по-тежък от олово; и гневът, овладявайки душата, омрачава подобно на дим цялата й вътрешност. Кой може да изчисли другите вредни действия - обиди, порицания, укори от висши и от нисши, от разумни и неразумни?

9. Хората, неспособни правилно да съдят, са особено взискателни и не приемат бързо оправданието. Добрият предстоятел не трябва да презира и тези хора, но е длъжен да отговаря на обвиненията на всички тях с голяма кротост и с готовност – по-добре да им прощава неразумните укори, отколкото да показва досада и да се гневи. Ако блаженият Павел, опасявайки се от подозрения в разхищение от страна на учениците си, допуснал и други да се разпореждат с парите, -„да не би някой ни укори” , говори той, „при тия обилни приноси, за чието събиране ние полагаме грижи” (2 Кор. 8:20), - не трябва ли ние да правим всичко, за да премахнем лошите подозрения, макар и лъжливи, макар и да са безразсъдни и съвсем несъобразни с нашата слава? От никакъв грях не сме толкова далече, както Павел от разхищаването; и въпреки че е бил толкова далече от това зло дело, не пренебрегнал подозрението на народа, макар и абсолютно безсмислено и безумно; понеже е било действително безумно да се подозира в нещо подобно този блажен и дивен мъж. Без да гледа на това, че подобно подозрение е било толкова безразсъдно и че би могло да се роди само в главата на някой луд човек, при все това Павел отрано отстранява причината за него; той не презрял безразсъдността на народа, и не казал: на кого може да му дойде на ум да ме подозира в това, когато и чудесата, и скромността на живота са ми спечелили сред всички уважение и удивление? Точно обратното, той предвидил и предполагал това глупаво подозрение, и го изтръгнал от корен, или по-добре казано, не допуснал да се появи и в зародиш. Защо? Защото „ние залягаме за доброто”, говори той, „не само пред Господа, но и пред човеците” (2 Кор. 8:21). Толкова и дори още повече е потребно свещеникът да се старае не само за да премахне и спре възникващата зла мълва, но и да предвиди отдалече откъде би могла тя да произлезе, предварително да унищожи причините, от които произтича, и да не чака тя да се съчини и разпространи в устата на народа, понеже тогава вече не е лесно да я изтреби, но е изключително трудно, и може да бъде дори невъзможно, и при това ще бъде опасно да не произлезе вреда за народа. Впрочем, докога ще продължавам, преследвайки непостижимото? Да изброявам всички тукашни трудности, значи все едно да измервам морето. Ако и този, който е чист от всяка страст, което, впрочем е невъзможно, - неизбежно се подлага на безбройни скърби, за да поправи грешките на другите, представи си, при наличие на собствени слабости, каква бездна от трудове и грижи и какви страдания трябва да понесе желаещият да преодолее и своите, и чуждите пороци!

10. Василий каза: А ти сега, живеейки сам, не се ли подвизаваш в тези трудове и нямаш ли грижи?

Златоуст. Имам и сега, казах аз; - как може човек, прекарващ този многотруден живот, да бъде свободен от грижи и подвизи? Но не е едно и също да се спуснеш в безпределното море, и да преплуваш река; такава е разликата между онези и тези грижи. Ако пък можех да бъда полезен на другите, аз и сам бих пожелал това сега, и това би било целта на усърдната ми молитва; а тъй като не мога да принеса полза на другиго, се задоволявам с това, ако, в краен случай, успея да спася и изтръгна от бурята самия себе си.

Василий каза: Нима ти смяташ това за велико дело, и въобще, нима мислиш да се спасиш, без да бъдеш полезен на никой друг?

Златоуст. Добре и справедливо го каза, - отговорих аз; - и сам аз не вярвам, че би могъл да се спаси този, който нищо не прави за спасението на ближния си. На нещастния раб никак не му помогнало това, че не е намалил таланта си, но го е погубило това, че не го е умножил и не е припечелил двойно повече. (Мат. 25:24-30). Впрочем, мисля, че наказанието ми ще бъде по-леко, когато бъда обвиняван защо не съм спасил другите, отколкото ако бих погубил и другите, и себе си, ставайки по-лош след приемането на такава почест. Уверен съм, че сега ме чака такова наказание, каквото изисква тежестта на моите грехове, а след приемането на властта – не двойно и не тройно, но многократно по-голямо, заради съблазняването на мнозина и за оскърбяване на Бога, удостоил ме с голяма чест.

11. Затова и Бог твърде силно изобличил израилтяните, показвайки им, че са достойни за по-голямо наказание заради греховете, извършени след даруваните им от Него предимства. Понякога Той говорел: „само вас признах Аз от всички земни племена, затова и ще изискам от вас за всички ваши беззакония ", а понякога: „от вашите синове избирах за пророци и от момците ваши – за назореи” (Ам. 3:2; 2:11). И още преди пророците, при установяването на жертвите, желаейки да покаже, че греховете на свещениците подлежат на много по-голямо наказание, отколкото греховете на простолюдието, Той заповядва за свещеника да се принася такава жертва, каквато (била принасяна) за целия народ (Лев, гл. 4). С това той показва не нещо друго, а че раните на свещеника се нуждаят от по-голяма помощ, и то такава, от каквато се нуждаят раните на целия народ изобщо; а те нямаше да имат нужда от по-голяма помощ, ако не биха били най-тежки, най-тежки пък биват те не по своята природа, а поради достойнството на свещеника, който извършва тези грехове. Но какво говоря за мъжете, преминаващи това служение? Дъщерите на свещениците, които нямат никакво отношение към свещенството, поради достойнството на своите бащи за едни и същи грехове се подлагат на много по-строго наказание. Тяхното престъпление е еднакво с това на дъщерите на обикновените хора, но първите се подхвърлят на много по-тежко наказание, отколкото последните (Лев. 21:9; Втор. 22:21).

12. Виждаш ли с каква сила Бог ти внушава, че началникът заслужава много по-голямо наказание, отколкото подчинените? Наказващият дъщерята на свещеника повече от другите дъщери, заради баща й, ще подложи на неравно с другите наказание този, който е станал виновник за такова увеличение на наказанията й, но много повече; и това е съвсем справедливо; защото вредата не се разпростира само до самия началник, но погубва и душите на най-слабите и взиращите се в живота му хора. И пророк Иезекиил, желаейки да внуши това, прави разлика между съда над овните и над овцете (Иез. 34:17). Ясно ли ти е сега, че съм имал причини да се страхувам? Към казаното ще прибавя следното: макар и сега да е нужно много да се потрудя, за да не ме овладеят съвършено душевните страсти, аз обаче ще понеса този труд и няма да избягам от подвига. Така тщеславието и сега ме завладява, но и аз често се въоръжавам срещу него, и съзнавам, че се намирам в робство; а случва се и да укоря поробилата се душа. И сега ме нападат лоши пожелания, но пламъкът, който запалват, не е така силен; защото очите не могат да получат отвън веществата за този огън; а от това някой да говори лоши неща, а аз да слушам говорещия, съвършено съм свободен, тъй като няма разговарящи; стените, разбира се, не могат да говорят. По същия начин не трябва да се избягва и гневът, макар при мен и да няма хора, които биха ме отегчавали. Често споменът за непристойни човеци и техните постъпки възпламеняват сърцето ми, но не напълно: аз скоро укротявам пламъка му, и го успокоявам, убеждавайки, че е напълно безсмислено и крайно бедствено, оставяйки своите пороци, да се занимавам с пороците на ближните. Но ако изляза пред народа и се предам на безпокойства, няма да бъда в състояние да правя такива уговорки и да намирам ръководещи при това помисли; а както увлечените по скалите на някакъв поток или на нещо друго, макар и да могат да предвидят гибелта, към която се носят, не могат да измислят някаква помощ за себе си, така и аз, попаднал в голямата буря на страстите, макар и да бъда в състояние да видя наказанието, увеличаващо се с всеки изминал ден, но да се вглъбявам в себе си, както сега, и да удържам от всички страни тези яростни пориви ще ми бъде вече не така удобно, както преди. Душата ми е слаба и малка, и леснодостъпна не само за тези страсти, но и за най-лошата от тях – завистта, и не умее спокойно да понася нито оскърбления, нито почести, но последните извънредно я възгордяват, а първите я довеждат до униние. Лютите зверове, когато са здрави и силни, надвиват борещите се с тях, особено слабите и неопитните; а ако някой ги изнури с глад, ще усмири и яростта им, и ще отнеме голяма част от силата им, така че и не твърде храбър човек може да влезе в бой и сражение с тях; така става и с душевните страсти: който ги отслаби, той ги прави покорни на здравия разсъдък, а който усърдно ги храни, той готви за себе си жестока борба с тях и ги прави толкова страшни за себе си, че прекарва цял живот в робство и страх. А каква е храната за тези зверове? За тщеславието - почестите и похвалите, за гордостта - властта и величието на надмощието, за завистта – прославата на ближните, за сребролюбието – щедростта на даващите, за невъздържанието – разкошът и честите срещи с жени, и за другите страсти – съответстващото. Всички тези зверове силно ще ме нападнат, когато изляза на служение, и ще терзаят душата ми, и ще ме карат да се страхувам, и ще ми бъде доста трудно да ги отблъсквам. А когато остана тук, тогава макар и да са потребни големи усилия, за да ги преборя, те обаче, по благодатта Божия, ще се подчинят, и до мене ще достигне само техният рев. Затова аз и оставам в тази килия недостъпен, необщителен, саможив и търпеливо слушам множество други подобни порицания, които с удоволствие бих желал да отклоня, но като нямам възможност да го направя, се съкрушавам и скърбя. Невъзможно ми е да бъда общителен и заедно с това да оставам в сегашната безопасност. Затова и теб те моля – по-добре пожали, отколкото да обвиняваш този, който е поставен в такова затруднено положение. Но аз още не съм успял да те убедя. Ето защо е вече време да ти кажа, че остана неоткрито още нещо. Може би на мнозина това ще им се стори невероятно, но при все това няма да се срамувам да го открия. Въпреки че думите ми правят явни нечистата ми съвест и многото ми грехове, но тъй като всезнаещият Бог ще ме съди строго, какво ще ме ползва незнанието на хората за тях? Какво всъщност остана неоткрито? От деня, в който ми съобщи за това намерение (избирането за епископ), често аз бях в опасност съвършено да се разслабя телесно, такъв страх, такова униние овладяваха душата ми! Представяйки си славата на Христовата Невеста, нейната святост, духовна красота, мъдрост, благолепие и размисляйки за своите слабости, аз не преставах да я оплаквам и да наричам себе си нещастен, често да въздишам и с недоумение да говоря на самия себе си: кой им е дал такъв съвет? С какво толкова е съгрешила Църквата Божия? С какво толкова е прогневила своя Владика, че да бъде предоставена на мен, най-презрения от всички, и да се подложи на такова посрамване? Често размисляйки по този начин, и не можейки да понеса мисълта за такава несъобразност, аз падах в изнемога, като разслабен, и нищо не можех нито да виждам, нито да чувам. Когато преминаваше това вцепенение (понякога то се прекратяваше), тогава го сменяха сълзите и унинието, а след продължителните сълзи отново нападаше страхът, който смущаваше, разстройваше и потрисаше ума ми. В такава буря аз прекарвах минаващото време; а ти не знаеше, мислеше, че живея в тишина. Но сега ще ти открия бурята на моята душа: може би заради това ще ми простиш, прекратявайки обвиненията. Как впрочем, как да ти открия това? Ако беше поискал да видиш ясно, би трябвало да разкрия сърцето си пред теб, но тъй като това е невъзможно, ще се постарая, както мога, в краен случай, с някакво смътно описание да ти представя мрака на моето униние; а ти по това описание съди за самото униние. Да си представим, че дъщерята на царя, владеещ цялата вселена, е станала девойка за женене, и че се отличава с необикновена красота, превишаваща човешката природа и много превъзхождаща всички жени, и такава душевна добродетел, че дори всички мъже, живели някога и тези, които някога ще се родят, оставя далече зад себе си, с благонравието си превишава всички изисквания на любомъдрието, а с благообразието на лицето си помрачава всяка телесна красота; да си представим след това, че този неин жених не само заради това гори от любов към тази девица, но и изпитва към нея нещо особено, и със силата на своята привързаност превъзхожда най-страстните от съществувалите някога поклонници; след това (да си представим, че) този пламенеещ от любов мъж чува отнякъде, че с дивната му възлюбена има намерение да встъпи в брак някой от нищожните и презрени човеци, с долен произход и уродливо тяло и най-негодният от всички. Успях ли да изразя мъката си пред теб? И необходимо ли е да продължавам по-нататък описанието. Мисля, че е достатъчно за изразяване на моето униние; единствено заради това аз и приведох този пример; а за да ти покажа мярката на моя страх и изумление, ще премина към друго описание. Нека си представим войска, състояща се от пешаци, конници и морски сили; много кораби са покрили морето, а отрядите на пехотата и конниците са заели полетата и върховете на планините; медното оръжие блести на слънцето и лъчите му се отразяват в шлемовете и щитовете, а звънът на копията и цвиленето на конете стигат до самото небе; не се вижда нито море, нито земя, а навсякъде мед и желязо; ето вече и неприятелите - хора диви и неукротими, се строяват срещу тях; вече настава и време за сражение; и след всичко това нека си представим, че някой, взимайки момче, израснало на село и не знаещо нищо освен пищялката и тоягата, го облече в медни доспехи, разведе го из цялата войска и му покаже отрядите с техните началници, стрелците с лъкове и прашки, пълководците, военачалниците, тежко въоръжените войници, ездачите, копиеносците, корабите с техните капитани, моряците и многото качени на корабите оръдия; да му покаже редиците на всички неприятели, свирепите им лица, различните снаряди и безбройното множество оръжия, дълбоките ровове, стръмните скали и недостъпните планини, да му покаже още вражите коне, препускащи като че ли със силата на някакво вълшебство, и оръженосците, носещи се сякаш по въздуха, всичката сила и всичките видове чародейства; да му представи и ужасите на войната – гората от копия, облака от стрели, непрогледната мъгла, тъмнината и най-мрачната нощ, причинена от множеството мятани стрели, които с гъстотата си засенчват слънчевите лъчи, прахът, заслепяващ очите не по-малко от мрака, потоците кръв, стоновете на падащите, воплите на сражаващите се, гърдите на лежащите, колелата обагрени с кръв, конете заедно с конниците, стремглаво поваляни поради множеството лежащи трупове, земята, върху която всичко е смесено – кръв, лъкове и стрели, конски копита и заедно с тях глави на хора, ръце и шии, пищяли и разсечена гръд, мозъци, полепнали по мечовете и счупеното острие на стрела, забита в око; да пресметне и бедствието от морското сражение – корабите, изгорени сред водата или потопени заедно с намиращите се на тях воини, шума на вълните, вика на моряците, воплите на войниците, пяната – смесица от вълни и кръв, блъскаща се в корабите, труповете, лежащи върху палубите, потъващи, плуващи, изхвърляни на брега, люлеещи се върху вълните и заграждащи пътя на корабите; ясно да му покаже ужасите на войната, да прибави и бедствията от плена и робството, по-тежки от всяка смърт, и описвайки всичко това, нека му заповяда веднага да седне на коня и да поеме командването над цялата тази войска. Мислиш ли, че това момче ще бъде в състояние дори да изслуша такъв разказ и че няма веднага, при първия поглед, да изпусне дух?

13. Не мисли, че с думи преувеличавам делото; понеже ние, затворените в тяло, като в тъмница, не можем да видим нищо от невидимото; а ти не смятай казаното за преувеличение. Ако можеше някога да видиш с очите си най-мрачното опълчение и яростното нападение на дявола, би видял многократно по-голяма и ужасяваща битка, отколкото описаната от мен. Тук има не мед и желязо, не коне, колесници и колела, не огън и стрели и не подобни видими предмети, но други снаряди, много по-страшни от тези. На такива врагове не са им нужни нито броня, нито щит, нито мечове и копия, но само видът на проклетата войска е достатъчен, за да порази душата, ако тя не бъде твърде мъжествена и преди мъжеството си не бъде укрепявана от Божия Промисъл. Ако би било възможно да се освободиш от това тяло, или както си в тяло, чисто и без страх със собствените си очи да видиш цялото опълчение на дявола и битката му с нас; ти би видял не потоци кръв и мъртви тела, но такова избиване на души и такива тежки рани, че цялото описание на войната, което сега ти представих, щеше да сметнеш за детска игра и по-скоро забава, отколкото война: толкова много са поразяваните всеки ден! И тези рани причиняват не такава смърт, както телесните; но, колкото душата се различава от тялото, толкова се различава тази и другата смърт. Когато душата получава рани и пада, тя не лежи безчувствена подобно на тялото, но се мъчи от угризение на злата съвест тук, а след заминаването си оттук, по време на съда се предава на вечно мъчение. Ако пък някой не чувства болките от раните, нанасяни от дявола, такъв със своята нечувствителност си навлича още по-голямо бедствие, тъй като, който не е пострадал от първата рана, той скоро получава и втора, а след втората и трета. Виждайки душата на човека безгрижна и пренебрегваща предишните рани, нечистият не престава да го поразява до последното издихание. Ако искаш да научиш и начините на нападенията му, ще видиш, че те са твърде силни и разнообразни. Никой не знае толкова видове лъжи и коварства, колкото този нечист дух, с което той и придобива голяма сила; и никой не може да има толкова непримирима вражда с най-злия си враг, каквато има този лукав демон към човешкия род. Ако обърнеш внимание на ревността, с която води борбата, в това отношение е смешно той да се сравнява с хората; нека някой да избере най-лютите и свирепи зверове и да ги противопостави на неговото изстъпление, такъв ще намери, че те са съвсем кротки и тихи в сравнение с тях; такава ярост диша той срещу нашите души! При това и времето на тамошното сражение е кратко, и при краткостта му се случва да има доста почивки. И настъпилата нощ, и умората от сражението, и времето за хранене, и много други обичайни неща дават на воина да отдъхне, така че той може да си свали оръжието, да се поободри, да се подкрепи с храна и питие, и с много други средства да възстанови предишната сила. А в борбата с лукавия желаещият да остава без рани, не трябва никога нито да сваля оръжието, нито да се предава на сън. Необходимо е да се избере едно от двете: или, сваляйки оръжието, да падне и да погине, или да стои винаги въоръжен и да бодърства. Този враг винаги стои със своето опълчение, наблюдавайки нашето безгрижие и много повече грижейки се за нашата гибел, отколкото ние – на нашето спасение. За тези, които не бодърстват постоянно, особено трудна прави борбата с него фактът, че е невидим за нас и напада внезапно (това най-вече причинява множество злини). И ти желаеш в тази война аз да предводителствам воините Христови? Но това би значело да предводителствам в полза на дявола. Ако длъжният да се разпорежда и управлява другите бъде по-неопитен и по-слаб от всички, тогава, поради неопитност, предавайки му поверените, той ще ги ръководи по-скоро в полза на дявола, отколкото в полза на Христа. Но защо въздишаш? Защо плачеш? Не за плач е достойно това, което се случи с мен, а за веселие и радост.

Василий каза: но не и моето положение; напротив, то е достойно за безмерни ридания; защото едва сега можах да осъзная в какви беди си ме въвлякъл. Аз дойдох при теб да разбера как да те оправдая пред обвинителите; а ти ме отпращаш, натоварвайки ме с нова грижа вместо предишната. Вече не се притеснявам какво да им кажа за теб, а за това как ще отговарям за себе си и за греховете си пред Бога! Но прося и те умолявам: ако по някакъв начин се чувстваш загрижен за мен, „ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване в духа, ако има някое милосърдие и състрадание” (Фил. 2:1), (понеже ти знаеш, че повече от всички ме подложи на тази опасност), подай ръка за помощ, говори и прави всичко, което може да ме ободри; не си позволявай да ме оставиш дори за миг, но устрой нещата така, че сега заедно, още по-дружно отпреди, да преминем живота си.

Златоуст. На това аз отвърнах с усмивка: с какво толкова мога да помогна, каква полза да ти донеса при такова обременяване с грижи? Но ако това ти е угодно, не унивай, любезна главо. Времето, през което имаш възможност да отдъхнеш от делата, ще прекарвам с теб, ще те утешавам и няма да пропусна нищо, което е по силите ми. При тези мои думи, като заплака още по-силно, той стана; а аз, прегръщайки ги и целувайки главата му, го изпратих, увещавайки го мъжествено да понесе случилото се. Вярвам, говорех аз, на призовалия те и предоставил ти овцете си Христос, че с помощта на това служение ти ще придобиеш такова дръзновение, че и мен, намиращия се в опасност, в онзи ден ще приемеш във вечната си обител.

(Край)