Училището ми организира посещение на Дома за деца в Широка лъка. Около двадесет доброволци насядахме в автобуса и потеглихме... А докато учителките разясняваха как да се държим и какво да говорим, единственото нещо, за което можех да мисля, беше за тежкото положение на тези деца и колко емоционално ненахранени са те.
Зная, че доброволците от нашия клуб журналистика към православния център „Чисти сърца” са ходели неведнъж и дори съм виждала снимките, но това като че ли не намаляваше нарастващото напрежение в мен. Казах си, че не бива да го показвам най-вече на децата, защото видят ли у мен някакво притеснение или тревога за тях, биха се почувствали зле. Не знаех какво да очаквам.
В момента, в който пристигнахме в града, учителките ни казаха да изчакаме в автобуса и слязоха първи, за да видят каква е обстановката в дома. След известно време дойдоха отново при нас и заявиха, че сега децата са в занималня и че ще трябва да отложим игрите за по-късно. Всички тръгнахме по коридорите на училището на село Широка лъка, където се учат и децата от дома. На входа ни посрещна едно мъниче, което не можеше да говори, но като че ли прекрасно знаеше какво има в кутията с медени питки. Първата ни спирка беше при директорката, която от своя страна пък знаеше много любопитни факти за училището си. Разказа ни, че училището е било навремето килийно.
След това бяхме разпределени по групи. Аз попаднах в групата, която ще се занимава с малките. Още от влизането си, започнах да подавам ръка и да се представям на мъниците, които се опитваха да смятат. Едно от тях – Гошко, дори ми преброи до сто. След това се заиграх на "Не се сърди, човече" с един безкрайно интелигентен и хитроумен „младеж” на десет годинки - Митко.Той си има приятел, които едва наскоро се бе научил да говори български. И така, двамата с него бяхме победени от Митко поне четири пъти – за повече не искам и да си признавам.
Когато занималнята свърши, бяхме заведени към физкултурен салон. Там си има всичко - мрежи, дюшеци, топки и дори столове за публика, ако се разиграва някой мач. Митко и другарят му ме учеха на футбол, докато не се заиграха с други
момчета - явно тогава са се почувствали в свои води. Не им се разсърдих, а напротив - радвах им се. Това ми даде шанс да се запозная и с някои дами. Едно
момиченце на име Марти ми грабна интереса от пръв поглед. Някой ? беше дал зелен балон и тя го държеше в ръцете си, усмихваше се, а докато скачаше на дюшека, дългата ? коса се вееше. Отидох при нея и започнахме да си подаваме балона една на друга. В този момент някакво момче дойде и ? го взе. Започнаха да се гонят по салона - изглежда се харесваха!
Дойде време да се прибираме. Трябваше да си кажем довиждане, но вместо това те решиха да повървят с нас до автобуса.Всички - петдесет и пет на брой, се скупчиха пред него и започнаха да ни махат. Исках да видя Митко, за да се сбогувам. Зърнах го някъде и му помахах. Той, обаче, дойде при мен и ме прегърна - разбрах, ръкомахането не беше достатъчно.