Църквата и училището били единствените места, където народът видимо подчертавал българската си принадлежност. От една страна ги притискали турците, от друга гръцкото духовенство клеветело българите и започвали арести и съдилища.Така двама от мъжете на рода били известно време затворени в Солун и Беяз Куле, друг останал сакат, а трети изгубил слуха си след побой. При това положение било естествено народът да се замисли за защитата си. В заможния дом започнали да се събират комити, да се пеят хайдушки и революционни песни. Носели храна на хора, които по-късно ще влязат в историята ни: Христо Чернопеев, Яне Сандански, Даме Груев, Пею Яворов...
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. гърците нападат с. Долни Порой и околните селища, безкрайна върволица бежанци се втурва да изкачва Беласица през юлската жега. Там, към свободна България, която виждали в сънищата и мечтите си. По пътя хората хвърляли багаж, дори малките си деца оставяли с надеждата, че някои бездетни ще ги намерят и вземат. Възрастните българи, които не тръгнали, били изклани, други били изпратени на заточение на о. Левкада в Егейско море.
Дошлите в България започнали от нулата, настанили ги временно в училища, започнал тежкият им бежански живот.
Юлия Попвасилева, за която ще стане дума по-нататък, се родила през септември 1913 г. в София, майка й Мария (Руша) била бременна с нея, когато бягала през Беласица в България. От най-големи богаташи и собственици на фабрика сега станали последни бедняци, а баща и Георги – слуга. Но благодарение на търговския си нюх, баща й бързо изучил тънкостите на столичната търговия и след известно време отворил малък колониален магазин в центъра на София – на ъгъла на улиците „Витошка” и „Гладстон”. Следва Първата световна война, отново мобилизация, раздяла, немотия, гладуване, а към това – и капитулация, испанска болест, разорение.
Благодарение на труда и уменията си, оцелелите от големия български род, дошъл от Беломорска Македония, се изправяли няколко пъти на крака, дори се замогнали, макар че преживели още една световна война, комунизъм, отнемане на имуществото и реституция.
Г-жа Юлия Попвасилева починала през 2006 г., но преди това изпълнила бащината заръка да дари средства за храм на св. Николай Чудотворец.
По това време о. Никола от църквата „Св. Николай Чудотворец” в столичния кв. Връбница, се чудел откъде да намери пари за ремонта на храма. Станало така, че неговият събрат о. Венцислав Тонов, който тъкмо се местел от люлинския храм в кв. „Връбница”, „случайно” се срещнал с бъдещата дарителка г-жа Юлия Попвасилева. От нея свещеникът научил, че св. Николай е спасил баща й от явна смърт. Когато бил на фронта, светецът му се явил и му наредил да напусне веднага палатката, в която спели с ротния командир, защото ще падне снаряд и ще ги убие. Георги начаса станал, събудил началника си и щом излезли от палатката, снарядът паднал и унищожил всичко. Това се повторило два пъти. Още тогава баща й обещал да дари пари за храм на св. Николай. Животът не му стигнал да изпълни обещанието си, но го завещал на дъщеря си Юлия и тя не го забравила. След като се разпоредила с имуществото на рода, оставила една неприкосновена сума за изпълнение на бащината заръка.
Отец Венцислав от опит знаел, че предлаганите средства няма да стигнат за цял храм, нито за параклис, но затова пък ще са добре дошли за ремонта на храма на светеца във Връбница.
И един ден взели такси и пристигнали пред църквата. От покрива течало, зимно време храмът се отоплявал с печка тип „циганска мечта”, в резултат на което напластените един върху друг килими били плесенясали.
Разказът на о. Никола Коюв, предстоятел на храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, кв. Връбница:
„Още в началото, когато бях назначен за председател на храма, първата ми работа беше да напиша писмо до Софийска св. Митрополия за разрешение да направя ремонт на храма, както и за по-далечните ми планове тук да има църковен магазин. Щом се получило писмото ми, дядо Николай, сегашният Пловдивски митрополит, ме извика и ми казва, че толкова пари, колкото искам, е трудно да се намерят. Аз самият съм работил в Митрополията и знам какво е финансовото й положение, затова отговорих: „Храмът е на светията, св. Николай ще си има грижата, защо трябва ние да мислим, аз искам от вас благословение.”
След като получих благословение, мина седмица, чудех се какво да правя, но очаквах, напълно убеден, че някой ще влезе и ще предложи някаква помощ. И един ден гледам по стъпалата слизат хора: една възрастна жена и млада до нея. Така се запознах с г-жа Юлия Попвасилева. 90- годишната жена започна да разказва житието-битието си, как през Междусъюзническата война, гонени от гърците, близките й бягат от село Порой, при южния скат на Беласица, и идват в България, първоначално в Петрич, после в Благоевград и накрая в София. Всъщност това не са нейни спомени. Майка й Мария била природно интелигентна жена и си водела записки как живеели, как изкарвали с труд прехраната си, как оставили всичко и тръгнали да си спасяват живота с бягство. Юлия преработва след това тези записки, допълва ги и издава книги.
Когато дошли в България, започнали от нищо, а там оставили един сандък с жълтъци. Работели много, имали ниви, смесен магазин, снабдявали се директно от Солун, правели успешна търговия. Майка й разказвала как с престилка е носела жълтици, за да ги изсипе в сандъка. След нападението баба й останала там, хората мислели, че ще могат да се върнат след време. Последвало обаче клане и разграбване.
Идват тук, без да вземат и една жълтица, започват от „а,б”, други бежанци им помагат, докато се посъвземат. Захващат се с търговия, отварят магазинче на „Витоша” и „Гладстон” и накрая успяват и преуспяват, купуват имоти в София, земя в Банкя, строят там вили.
Преди да си отидат от този свят, майка и баща й казали, като родителска заръка: „Дъще, на нас цял живот св. Никола (македонците така наричат светията) ни е помагал, той е бил закрилник на семейството ни, затова, когато преуспееш и имаш възможност, да отделиш една сума за храм „Св. Никола”.
След реституцията й връщат имотите, тя продава част от тях, но не забравя родителската заръка. Вече е надхвърлила 90 години, започва да разпитва как може да дари пари на храм „Св. Николай” и става така, че светията я довежда тук, точно когато имаме нужда от тези средства. Твърдо бях убеден, че нещо ще стане, не може светията да си остави храма просто така, на произвола на съдбата. Случайност няма.
Младата жена с нея беше адвокатката й, която беше придвижвала продажбите на имотите й. Направихме договор, според който те назначават зограф, от мен се искаше само да казвам какво трябва да се направи. По одобрения списък от Софийска св. Митрополия първо беше ремонтиран покривът, след това започна зографията. Юлия Попвасилева дари 30 000 лв., със сметките се разплащаше адвокатката. Тогава в храма нямаше вода, нито сервизни помещения. Започна ремонтът, дворът беше целият в изкопи. Хората, като видяха, че нещо се прави, сами започнаха да даряват кой колкото може, срещу дарителски благодарствени грамоти.
По време на ремонта и изписването на храма се чувахме от време на време с г-жа Попвасилева, тя се интересуваше как вървят работите. Когато всичко беше готово, й се обадих по телефона да дойде. Дадохме й едно малко столче, беше вече 93-годишна. Тя седна в средата на църквата и се разплака от умиление, от благодарно сърце, че е изпълнила родителската заръка. Оставихме я да се помоли.
След един месец почина, Бог да я прости! Направихме панихида и сложихме плоча, където тя е спомената като главен дарител на храма.”
Уважаеми християни, в храм „Св. Николай Чудотворец”, кв. Връбница, София, се приемат дарения за църковния магазин в двора. Кой колкото може, делото е благословено!
На снимките:
Георги и Мария (Руша) с децата си Юлия и Стоян , 1916 г.
Дарителката г-жа Юлия Попвасилева