В родния ми Рочестър има много църкви, но аз, както и родителите ми и техните родители, ходех в англикански храм. Семейството ни винаги се е отличавало с благочестие, спазваше традициите. И макар че предците ми преди двеста години бяха попаднали в тази луда Америка, ние бяхме запазили духа на добрата стара Англия.
В неделя ставахме винаги рано. Трябваше да се подготвим добре за службата – нали отиваме на гости на Бога. Всички чистички, изгладени, с колосани снежнобели якички.
Освен верността към традицията, имаше още една причина да бъда в неделя в храма - нашият пастор, нашият отец Джеймс. Да се нарече този човек удивителен, забележителен е някак непълно. Той беше самата безупречност! Самото съвършенство! Безупречност и съвършенство във всичко. Красота на богослужението, репутация, външен вид, маниери — всичко това без никакво петно.
А проповедите му! Те проникваха в самата душа. Толкова пъти съм плакала от умиление. Всичко го слушахме като хипнотизирани. Когато прекъсваше речта си с въпрос или шега, сякаш ни изваждаше от някакъв унес.
Беседите му продължаваха и когато сядахме на чаша чай. Тогава всички от общината засипвахме пастора с въпроси. Не отказваше да поговори дори при среща на улицата. Кръгозорът му беше много широк. Интелектът му беше повече от дълбок. Владееше няколко езика, дори древногръцки.
Особено добре се ориентираше той в различните религиозни течения, напълнили тази многообразна Америка. Наричайки нашата община висока църква, отец Джеймс аргументирано критикуваше демократизма на крайните протестанти, отричащи църковната йерархия, и настоятелно ги призоваваше да държат в дома си портретите на кралица Елизабет II и принц Чарлз. Особено си изпащаха нашите фермери — анабаптисти или менонити, — които се бяха заселили в селските ферми. Отец Джеймс ги иронизираше по повод тяхното отричане от благата на цивилизацията — телефона, телевизора, автомобила. „Нима Господ ще ме обича по-малко с моя „Форд”, отколкото с намирисващия кон?” – питаше той.
Подлагахме на сериозен разбор Римската църква. Тяхното достижение в богословието, безусловно, е откритието за изхождането на Светия Дух „и от Сина”, но като човек папата може ли да бъде непогрешим?
Някой от нашите енориаши между другото попита за православните. Отецът, също между другото, отговори: „Това е по-фанатично отклонение и от католиците, с куп заблуждения и суеверия. Те например се покланят на всевъзможни светии, на техните изображения, на останките им и дори на вещите им. Как може, например, една кърпа да се почита наравно с Бога?” – казваше пасторът, а аз се изпълвах с радост, че принадлежа към истинската, висока църква.
В такова радостно въодушевление веднъж не вървях, а летях на връщане от църква, не забелязвайки никого и нищо. Изведнъж, като че от друг свят, дочух вик: „Внимавайте, госпожице!” – но беше късно. Всички минувачи успяха да отскочат от падащата тежка стълба, но аз не можах да реагирам и тя падна направо върху главата ми...
„Заплес! Блейка!”, — укорявах се по-късно, когато, по милост Божия, раната зарасна и болката премина.
Веднъж, като отивах на неделно богослужение, внезапно с учудване забелязах, че листата на клена в парка са станали сини. А жълтата стена на банката изведнъж стана розова... В църквата рязко ми притъмня пред очите и ми се зави свят. Винаги се бях хранила здравословно, за първи път в живота си усетих силно гадене. Роднините ми ме изведоха на въздух.
Таксито ме откара вкъщи, там ми стана по-леко. Съвсем ме отпусна, когато вечерта отец Джеймс и епитропът дойдоха да ме видят.
Но през нощта изведнъж се събудих, като че някой ме душеше. Запалих лампата – нямаше никой. Опитах се да заспя отново, но душенето се повтори и аз вече се боях да легна.
На сутринта бях като разбита и отидох на лекар, но едва изкачила стъпалата на клиниката припаднах...
Бели тавани, бели престилки. Далечни гласове и болка в гърба. Силна болка и на мястото на прехапания връх на езика. Чух равнодушната присъда на доктора - епилепсия.
Животът ми протичаше от припадък до припадък, между които имаше само депресия, злоба и страх. Лечението с медикаменти не помагаше. Съчувствието на нашите енориаши и роднинското внимание все повече ме дразнеше. Аз само им крещях, а те снизходително вдигаха рамене: „Какво да правиш, все повече губи разсъдък”. А колко страшни бяха нощите! Много пъти подскачах от кошмари. Когато ми беше малко по-леко, измокрях със сълзи постелята си.
Веднъж, както плачех, видях близо до себе си Жена, Която ясно ми каза тези думи: „Допри се до Моя пояс – и веднага ще се изцелиш”.
По величествения Й вид веднага разбрах: Богородица! Като се боях от внезапен припадък или замайване, позвъних на отец Джеймс. Той произнесе със сънен глас: „Не обръщайте внимание. Това са бълнувания”.
Богородица дойде още веднъж със същите думи. Професорът в психиатрията повтори думите на отец Джеймс: „Не се вълнувайте. Остра параноя – нормално явление при вашата болест. Бълнуване.”
Когато явяването се повтори трети път, аз твърдо реших да намеря този пояс, каквото и да става. От жалост отец Джеймс се съгласи да ми помогне: „Щом не искате да се лекувате нормално, ще пробваме да разсеем вашата илюзия – да се излекувате чрез прост материален предмет”.
В града намерихме доста бързо едно православно семейство: възрастна гъркиня и нейната 99-годишна майка.
— Доколкото знам, поясът на Богородица се пази само на едно място – в манастира Ватопед на Света Гора, в Гърция, - каза гъркинята.
Отец Джеймс дори подсвирна:
— Чувал съм за това странно място, наричано Атон. Там вече половин хилядолетие не пускат жени.
Изведнъж ми стана лошо. Силното главоболие ме повали на дивана, но докато пасторът се опитваше да ми даде вода, близо стогодишната старица се пресегна за молив.
— Тя вече две години не говори, поради склерозата, но още не е забравила да пише, - с тези думи дъщерята подаде на майка си молив и бележник. След десет минути едва-едва можахме да прочетем думите върху листчето: „Руският манастир в Джорданвил”.
Отец Джеймс се оживи:
— Но това е съвсем близко. Два-три часа с кола. Можем да отидем още сега. И какво, те имат пояса на Дева Мария?
Гъркинята сви рамене, а ние вече бързахме към обителта.
Посрещна ни величествена камбанария над главния вход.
— Камбаните са ненужно суеверие, — прокоментира отец Джеймс, но аз слушах не толкова него, колкото гласа на сърцето си. Нима тук някъде е моето изцеление...моето спасение? .
През вратата излезе, по-точно изтича младеж с черна шапчица и мръсно сиво-черно износено расо, с разпран на места подгъв. Отец Джеймс веднага забеляза небрежния му вид, а после спря момчето.
— Извинете. Добър ден. Вярно ли е, че при вас в манастира се намира поясът на Дева Мария?
Младият човек поклати отрицателно глава, а аз едва не припаднах.
— Не пояс, а частичка от него, нишчица от древен сирийски манастир. Да вървим...
Такова великолепие не бях виждала никъде и никога. Върху стените, върху арките, поддържани от кафяви колони, в златни обкови имаше множество светии, които сякаш ми казваха: „Добре дошла у дома?”
Това беше домът на Бога. Това беше раят! Рай и вътре - Неговата обител!
— Ето това, което търсите, - посочи момчето и забърза по работите си.
Господи, такава малка иконка на Богородица и такава мъничка-мъничка нишчица...
— Е, какво? Успокои ли се? Сега ще отидем ли все пак да се лекуваме? – ме попита отец Джеймс вече във „Форда”, но аз не му отговорих. Отново изгубих съзнание, но не от епилептичен припадък. Заспах дълбок, здрав сън.
В болницата пасторът през цялото време питаше за здравето ми, а професорът психиатър само разперваше ръце:
— Здрава. Абсолютно здрава. Чудо някакво. Изпратих я в санаториума и си мисля - дали беше необходимо?
След санаториума аз, вече енориашка на православния храм „Покров на св. Богородица” в Рочестър, се отбих в някогашната си църква. Исках да видя отец Джеймс и да му благодаря. Но ми казаха нещо удивително:
— Няма го тук. Казват, че е приел Православие и живее в руски манастир.
След няколко часа, под камбанния звън, аз отново влязох в манастира „Света Троица” – сега вече в моя манастир.
— Отец Джейм ли ви трябва? Той сега не е отец Джеймс, а йеромонах Иаков. Преподава при нас в семинарията древногръцки. Писа ми двойка. Сега ще го повикам.
Записа игумен Варсонуфий (Подима)