Бог сътворил първите човеци - Адам и Ева безсмъртни и им дарил вечно блаженство и жителство при Себе Си в рая. Но нашите прародители съгрешили тежко и били изгонени от райското им жилище. От този момент те и техните потомци започнали да боледуват, стареят и умират. След смъртта си те не отивали при Бога, а в ада (шеол), понеже раят бил заключен за всички хора до определено време.

Но милостивият Бог не изоставил хората напълно. Той изпратил своя Син на земята, за да освободи човека от робството на дявола. Раят, откъдето някога били изгонени нашите прародители, отново бил отключен за човека и станал вечен дом за всички праведници.
Но може би ще попитате защо хората умират и след Христовата победа над смъртта? Ще отговоря, че има смърт духовна и смърт телесна. Духовната смърт е погибел за душата и се състои в предаването й във вечни мъки в ада. Телесната смърт е умиране само на тялото и е временна. Тя ще бъде победена окончателно в деня на второто Христово Пришествие.
Каква е участта на човека след неговата телесна смърт? - Човекът е сътворен с безсмъртна душа, която носи Божия образ и подобие, и това е най-главното ни различие от животните. Нашата душа може да съществува и вън от тялото ни; докато тялото престава да живее, щом го напусне душата. Това изменение в човешкото битие ние наричаме телесна смърт. Тогава тялото се разлага на съставните си части и изгнива...То ще бъде съставено отново, но в обновен вид в деня на Страшния Съд. До Второто Пришествие на Господ Иисус Христос душите на покойниците не са в сънно, летаргично състояние, както учат адвентистите, а имат съзнателно битие, получавайки на четиридесетият ден от смъртта на тялото временна и непълна присъда за земните си дела. Църквата учи, че на третия ден от отделянето си душата получава от своя Ангел-Пазител (ако има такъв, защото само кръстените получават този велик дар) облекчение на скърбите, които тя е чувствувала при отделянето си от тялото; до третия ден душата е още на земята, около дома, в който е положено тялото. На третия ден душата възхожда при Бога, отдава Му поклонение и придружена от своя Ангел-Пазител започва да разглежда Рая с неговите красиви жилища за праведниците, каквито око не е виждало, ухо не е чувало и на човек и на ум не му е идвало. Това разглеждане на Царството Небесно трае шест дни. На деветия ден душата пак се отнася от Ангели на поклонение Богу, след което цели тридесет дни обхожда различните отделения на Ада и наблюдава разнообразните мъчения на нечестивите грешници, където има само плач и скърцане със зъби. На четиридесетият ден душата възхожда отново при Бога, Който справедливо й отсъжда блаженство в Рая или мъки в Ада. Но този съд е временен, непълен, защото окончателната присъда за вечни времена ще бъде отсъдена на Страшния Съд. В чест на тези важни събития от задгробния живот на душата е изключително важно над покойника да се извърши опело (погребение), а на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден е задължително извършването на панахида.
Трябва да се знае, че има и зли духове - митарите, които са князе на въздушната власт (Еф. 2:2) и "поднебесни духове на злобата" (Еф. 6:12). Те обвиняват душата в различни грехове и не я пропускат по-нагоре, докато съпровождащите Ангели не докажат, че тя е чиста от тези грехове или се е разкаяла искренно за тях чрез св. тайнство Изповед. При преминаване на душата през митарствата, които са двадесет на брой, всеки нейн грях, всяка нейна страст имат свои митари-мъчители, чиято власт зависи от това, дали близките на покойника се молят усърдно за нея или не; християнин ли е бил починалият или езичник, невярващ или еретик, както и от това, вършил ли е той добри дела или не. Учението за митарствата, макар и да не е предадено в страниците на Свещенното Писание има твърда основа в Св. Предание, в тълкуването на определени места на Новия Завет, както и в благодатните видения на редица светци и достопочтени отци на нашата вяра, като св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски, св. Макарий Египетски, св. Григорий и др.
Много важен за нас, живите е въпросът - Можем ли да помогнем с нещо на починалите наши близки - сродници, приятели, добри познати? - Слава Богу, това е възможно! Божието милосърдие е безгранично, а смъртта, колкото и могъщ враг на човека да е, не може да победи нашата любов към ония, които тя временно ни е отнела. И така - с какво можем да помогнем на починалите, за да стане тяхната участ по-добра? Разбира се, че с молитва за тях и правене милостиня в тяхна памет. Нашата молитва за починалите има своите дълбоки догматически и психологически основания. Бог не е Бог на мъртви, а на живи. За Него всички човеци - и починали, и живи - са с еднакво достойнство, а границата, която ние прокарваме между живи и покойни, за Него не съществува. Поради това, отслужването на панахиди изключително подпомага душата на покойния.
Често починалите се явяват на живите, за да поискат нещо от тях - някаква вещ, дреха, храна...като, че ли се нуждаят от тези неща и на оня свят. Разбира се, всичко това вече не ги ползва в задгробния мир, но пожелавайки едно или друго от живите, те напомнят за себе си и по косвен начин дават да се разбере, че се нуждаят силно от нашата молитва, която ние извършваме, като извикваме свещеник да отслужи панахида на гроба, в дома или църква за успокоение на тяхната памет.
Най-силна и най-чута е молитвата за починалите през време на светата Литургия. На нея в тяхна памет се изваждат частици от просфорите, които се потапят в животворящата Кръв Христова с молитвата: "Прости Господи греховете на тези, които споменахме тук при пречистата Твоя Кръв и заради молитвите на Твоите светии!" А св. Иоан Златоуст говори така и за споменаването на починалите през време на Литургийната служба: "Когато целият народ и свещениците стоят с издигнати ръце (Горе имеим сердца!) и когато се принася страшната Жертва, то как няма да умилостивим Бога, като се молим за починалите?" Любовта ни към нашите покойници е второто доказателство за тяхното безсмъртие в задгробния мир, затова ние продължаваме да ги обичаме и след тяхната телесна смърт. Нашата любов към тях тогава дори се засилва. Любовта е най-великият дар Божи на човека и смъртта е безсилна да я победи.
И така, нашата вяра в Бога и нашата любов към починалите прави скръбта ни по тях по-лека и ние не тъгуваме безпределно и безутешно за тях като "другите, които нямат надежда", т.е. като невярващите и езичниците. Прекомерната скръб за починалите е голям грях към Бога, защото издава маловерие и показва, че любовта ни към Господ е много по-малка в сравнение с любовта ни към свидния покойник. Ние трябва да тъгуваме за покойниците си само ако те са починали некръстени, неизповядани, непричастени, неопяти от свещеник и не дай си Боже, ако сами са посегнали на живота си. Но и в тези случаи не трябва да лишаваме близките ни починали от нашата молитва и милостиня, а с двойно по-голямо усърдие да предстоим пред Бога за тях, вярвайки, че за Него няма нищо невъзможно.
Братя и сестри, записвайте имената на вашите починали сродници, приятели и близки на св. служби; записвайте им по-често св. Литургия; извиквайте на гробовете им свещеник, който да отслужи в тяхна памет панахида не само на кръгли годишнини, а на всяка Задушница и на всеки по-голям християнски празник и раздавайте милостиня за тях. АМИН!

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1