
Един човек върви по пустия каменист път от Йерусалим за Йерихон. Нападат го разбойници, пребиват го, ограбват го и го захвърлят полужив край пътя. Минава един свещеник от храма, който би трябвало да дава пример за състрадание и изпълнение на Закона. Той забелязва нещастника, но не се спира. Един левит, също свещенослужител, проявява повече интерес, спира се, оглежда нещастника, но бърза да се отдалечи. Обикновено се смята, че двамата избягват да се спрат поради егоизъм или страх от нападение, но причината е друга - те са длъжни да започнат богослужението в състояние на ритуална чистота, а докосването до предполагаемо мъртъв човек според Мойсеевия Закон ги осквернява. Накрая оттук минава един самарянин, който се смилява, превързва раните на човека, качва го на магарето си и го закарва в гостилница, където заплаща за неговото гледане. Нещо повече – той обещава да заплати и евентуалните допълнителни разноски, когато се върне пак, т.е. грижата му за ранения не е временна, а продължава до неговото пълно оздравяване.
Когато свършва притчата, Господ пита отново законника кого от тримата би нарекъл свой ближен. Той избягва дори да изрече гнусната за него дума „самарянин” и отговаря: „Оня, който му стори милост”. Тогава Христос се обръща не само към него, но и към всички хора: „Иди и ти прави също така” (ст. 37).
По времето на Иисус самаряните и юдеите са два съседни народа, които враждуват жестоко. Те не си говорят, не общуват помежду си, дори не пият вода от едни и същ кладенци. Разделени религиозно и расово от юдеите, самаряните не се смятат за длъжни да знаят и изпълняват Закона. Толкова по-парадоксално е, че Христос дава именно самарянин като пример за всеотдайна и безкористна любов. С тази блестяща притча Спасителят доказва всемирния, безусловния, всеобхватния характер на заповедта за любов към ближния. Тя не трябва да се влияе от неговия пол, образование, богатство, народност, религия, а да надхвърля и преодолява всички условности.
Днес повече от всякога се сблъскваме със самотни хора около нас. Те са неомъжени и неженени, разведени, вдовици и вдовци, възрастни и инвалиди, психопати и безработни – хора, изоставени от всички. Те се терзаят от остро чувство на самота и обреченост. Проблемът не е, че нямат роднини, познати, колеги, а нямат именно ближни, готови да ги изслушат и да им помогнат.
Понякога се питаме как е възможно да обикнем другите хора като себе си. Наистина не може да го направим насила. „Насила хубост не става” – гласи известната поговорка. Но когато се опитаме да направим добро на човека, той престава да бъде чужд за нас, по тайнствен начин докосва живота и душата ни, става ни по-близък и по-роден. Ако искаме да преодолеем самотата си, трябва да правим добро независимо от рисковете или разходите, за да превърнем безличните и студени лица около нас в свои ближни. Така ще доближим себе си и другите към светлината на спасението, което Бог ни е обещал, защото „Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него” (1 Йоан. 4:16).