ЦЪРКВАТА НА АПОСТОЛСКИЯ ВЕК. ЧАСТ 1

Сайт Всемирното Православие има удоволствието да представи на своите читатели нова  рубрика на тема История на Православната Църква.  Съдържанието представлява откъс от книгата на и руския църковен историк и канонист протоиерей проф. д-р Владислав Ципин. Историята на Европа - дохристиянска и  християнска («История Европы дохристианской и христианской»). Статиите, които любезно ни бяха предоставени от авторитетния руски сайт "Православие.Ру" , за което екипът на Всемирното Православие изразява своята искрена благораност, хронологично обхващат границите от създаването и възникването на Православната църква, през издаването на Миланския едикт, от религиозната политика на император Тиберий до св. Константин, включително и обзор на църковния живот в различните региони и провинции на Римската империя. Чрез приложения историогеографски подход авторът подчертава безспорния християнски произход на Европа – важното на място на християнството в нейната история и съдба. Статиите ще прочетете в превод на Красимир Кънчев. Приятно четене!  

Началото на историята на Христовата църква започва от Петдесетница, когато на Сионската планина се събират заедно 12 ученици на Спасителя: Симон Петър и неговия брат Андрей, Заведеевите синове Яков и Йоан, Филип и Вартоломей, митарите Левий Матей и Тома, Яков Алфеев и Левей, наречен Тадей, споменат в Евангелието на  Лука като Юда Яковлев, Симон Кананит, наречен Зилот, а така също Матий, избран чрез жребий на мястото на Юда Искариотски. Там, както е разказано в Деянията на апостолите – главен източник на сведения за първите и най-важни събития от църковната история, върху тях се спуска Свети Дух. С действието на Неговата благодат учениците се преобразяват: до Петдесетница, по време на земния живот на Христа и особено след Неговото разпятие, тяхната вяра в месианството на Учителя, тяхната готовност да пострадат с Него и заради Него, са разколебани поради страх за собствения си живот, но приемайки даровете от Светия Дух, те, както разказват Деянията, се изпълват с жертвена решителност да разнесат на хората благата вест за силата на Царството небесно – за настъпването на месианското време, за Новия завет, който за изпълнение на пророчеството заема мястото на Стария завет. Не се страхуват от никакви изпитания, страдания, самата смърт, готови са с радост да принесат земния си живот в жертва на служение на Словото. Ако по-рано апостолите, слушайки наставленията и притчите на Учителя, не го разбират напълно, то след Петдесетница техният разум е посветен на Божествената светлина и от техните собствени уста излизат думи, изпълнени със сили и истини.

В думите на апостолите, известни ни от Деянията и в техните послания се съдържа само Божественото откровение – за родения във Витлеем и разпнат в Йерусалим Иисус Христос, за когото се говори в Стария завет, където Синът Човешки и Синът Божи е наречен първи. Апостол Тома изповядва своята вяра в Неговото въскресение и в това, че със Своята смърт на Голгота Той ще спаси човешкия род от греха, проклятието и смъртта; а за да станат хората съпричастни на Неговата спасителна жертва е нужно, учат апостолите, да се води христоподражателен живот в съответствие с тези „нови заповеди”. Това, което проповядва Господ в Проповедта на планината, никога и никъде преди това не е чувано: „Не се противете на злото. Ако някой те удари по дясната буза, обърни му и другата; и който иска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и връхната си дреха…Дай на просещия и на искащия от теб не отказвай…Обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, молете се за тези, които ви ненавиждат, обиждат и ви гонят; да живеят синовете на вашия Отца  Небесния; защото Той заповядва на Своето слънце да изгрява над злите и добрите и изпраща дъжд над праведните и неправедните”(Мат. 5: 39–40, 42, 44–45).

За проповядване на Евангелието на всички народи по земята, Спасителя заповядва: „Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал: и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на деня” (Мат. 28: 19–20), – и Светият Дух им изпраща Своите дарове и им дава умението да говорят на различни езици. Юдеите, дошли на празника Петдесетница в Йерусалим се изумяват: „И всички, смаяни и зачудени си думаха: Ето всички тия, които говорят, не са ли галилеяни? Тогава как ги слушаме да говорят всеки на собствения наш език, в който сме родени? Партяни, мидяни и еламити, и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Либия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби, слушаме ги да говорят на нашите езици за великите Божии дела.” (Деян. 2: 7–11). Апостол Петър се обръща с проповедта: „Израилтяни, послушайте тия думи: Иисуса Назарянина, мъж засвидетелстван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас, както вие сами знаете” (Деян. 2: 22), „Него, предаден според определената Божия воля, вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници”  (Деян. 2: 23). Апостол Петър призовава слушащите го към покаяние  и кръщение „Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името Иисус Христово за прощаване на греховете ви; и ще приемете този дар, Светия Дух” (Деян. 2: 38), и в този ден, както е казано в Деянията, се кръщават около три хиляди човека (Деян. 2: 41).

За живота на първата християнска община, която е наречена с гръцката дума „еклисия”, означаваща народно събрание и съответстваща на еврейската дума „кагал”, в Деянията се казва следното: „И всичките вярващи бяха заедно, и имаха всичко общо; и продаваха стоката и имота си, и разпределяха парите си на всички, според нуждите на всекиго. И всеки ден прекарваха единодушно в храма и разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие” (Деян. 2: 44–47). Този образ впоследствие става пример и идеал за християнското монашество. Към него се придържат и привържениците на хилиастическата ерес на средновековните утописти и даже нескъсалите с християнските традиции комунисти през новото време. Но грешката на утопистите е тази, че те игнорират промените в човешката природа, причинени от първородния грях.   

Първите християни „постоянно прекарваха времето си в молитви” (Деян. 2: 42). Молитвата, според думите на свещеник Сергий Мансуров е „като въздухът даващ живот на всички”, а в самия център на молитвения живот стои евхаристията. За това, как се извършва тя в Древната църква, ни е известно от „Дидахи” (или „Учение на 12-те апостоли”) – паметник на раннохристиянската литература от края на І век и началото на ІІ век: „Що се отнася до евхаристията, благодарете така. Благодарим Ти, Отче наш, за светата лоза на Давид, Твоят отрок, Когото Ти ни яви, чрез Иисуса. На Теб слава во веки! Що се отнася до хляба, благодарете така: благодарим Ти, Отче наш, за живота, Който ни откри, чрез Иисус Христос, Твоят Син. Слава на Тебе во веки! Както този преломен хляб е бил раздаден по хълмовете и бидейки събран, става отново цял, така да се събере и Твоята Църква от края на земята в Царството Твое.Твоята слава и сила да пребъдат, чрез Иисуса и Христа, во веки. Никой да не яде и пие от вашата евхаристия, освен кръстените в името Господне”. В ранната Църква евхаристията се извършва от самите апостоли, но и от епископи и презвитери. Но в ранната Църква, изобилстваща с благодатни дарове от Светия Дух, са съществували и други харизматични служения. Апостол Павел пише, че Господ „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово” (Еф. 4: 11–12).

Според Лука „като хвалеха Бога и като бяха обични за целия народ. А Господ нсекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деян. 2: 47). След изцелението от Св. Ап. Петър, на човек, неподвижен по рождение, когото близките му го донесли до Червените врати на храма, за да проси милостиня, когато той държал Петър за дясната ръка „и като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, като ходеше, скачаше и хвалеше Бога” (Деян. 3: 8), „А мнозина от онези, които слушаха словото, повярваха; и броят на мъжете стигна до пет хиляди” (Деян. 4: 4). След това христовите ученици „А чрез ръцете на апостолите ставаха у народа много личби и чудеса; и всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов. От другите пък никой не смееше да се допре до тях; ала народът ги величаеше. А вярващи все повече се присъединяваха към Господа, множество мъже и жени, тъй че по улиците изнасяха болните и ги слагаха на постелки и одъри, та, като минава Петър, поне сянката му да осени някого от тях. Стичаха се в Йерусалим и мнозина от околните градове, донасяйки болни и от нечисти духове измъчвани, и всички се изцеряваха”.(Деян. 5: 12–16).

Така вече в първите дни от съществуване на Църквата в нея влизат хиляди юдеи, което предизвиква недоволство сред фарисеите, а началстващите в Израил, принадлежащи към садукейската партия, се опитват да забранят на христовите ученици да проповядват от името на Иисус, но апостолите Петър и Йоан отговарят в отговор: „съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деян. 4: 19).

Не всички водачи на еврейския народ били солидарни и единни във враждата си към последователите на Разпнатия на Голгота. Някои от тях се колебаят как трябва да се постъпва с християните. Забележителен разказ за тези спорове в синедриона е включен в Деянията на апостолите „Но в синедриона стана един фарисей на име Гамалиил, законоучител, уважаван от цял народ, и заповяда да изведат апостолите за малко време; а тям каза: мъже израилтяни! Помислете си добре, какво ще правите с тия човеци. Защото преди няколко време бе се явил Тевда, който говореше за себе си, че е нещо, и присъединиха се към него около четиристотин души: той бе убит, и всички, които го последвали, се разпръснаха и изчезваха. След него, когато беше преброяването, яви се Юда Галилеец и увлече след себе си доста народ; но и той загина, и всички, които го последваха, се разпиляха. И сега, казвам ви, оставете се от тия човеци и не ги закачайте; защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци” (Деян. 5: 34–39).

За споменатия Гамалиил Тевда подробно разказва и Йосиф Флавий: „По време на наместничеството на Фад в Юдея, някой си Гамалиил, лъжец, наговаря народа да си вземе имуществото и да го последва към река Йордан. Той се представил за пророк  и като такъв уверява, че ще разсече реката без затруднение и ще ги пропусне да я преминат. С тези думи той въвежда мнозина в заблуда. Фад не допуска това безумие да се случи, защото изпраща отряд конници, които нападат бегълците; някои убиват, а други пленяват. Самият лъжепророк е убит, а отрязаната му глава е отнесена в Йерусалим”.   

Синедрионът не се вслушва в гласа на мъдрия Гамалиил и започва да преследва учениците на Христа, подлагайки ги на арести, насилие и най-накрая – престъпното, даже и за законите на Римската империя, убийство на Свети Стефан, един от седемте дякони, ръкоположени малко преди това от апостолите. Обръщайки се към своите съдии и мъчители от синедриона, Свещеномъченик Стефан казва: „Коравовратни и с необрязано сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух; както правеха бащите ви, така правите и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? А още избиха ония, които предизвестиха за дохождането на Този Праведник, на когото Вие сега станахте предатели и убийци” (Деян. 7: 51–52). Умирайки мъченикът проси от Господа да прости на убийците му: „И като коленичи, извика със силен глас: Господи не им считай този грях. И като рече това, заспа” (Деян. 7: 60).

След убийството на първомъченика Стефан последва ожесточена кампания за преследване на христовите ученици: „А Савел одобряваше убийството му. В ония дни се дигна голямо гонение срещу църквата в Йерусалим, и всички, освен апостолите, се разпръснаха по страните Юдейски и Самарийски” (Деян. 8: 1). Апостол Филип проповядва Евангелието в Самария и след това по Божия заповед се отправя на път, който го отвежда до Газа. По този път той среща: „един етиопец, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките и съкровища, който бе дошъл в Йерусалим на поклонение” (Деян. 8: 27), който приема кръщение от апостола, предварително изповядал вярата в това, че „вярва, че Иисус Христос е Син Божий” (Деян. 8: 37). По този начин Църквата излиза извън пределите на юдейската община и отвъд границите на Светите земи. Проповедите за Христа прозвучават в градовете във Финикия и Сирия, а в Антиохия учениците на Спасителя са наречени за първи път християни.

Гоненията на християни в Йерусалим и прогонването им от Светите земи, всъщност помагат за разпространение на християнството. Христовите ученици се осъзнават и възприемат като истински юдеи, вярно изпълняващи заповедите, дадени от Бог, чрез пророка Мойсей и затова самата мисъл да напуснат пределите на Израил, за да проповядват за Христа на всички твари по целия свят е трудна за изпълнение. Почитаният, като първи сред апостолите Петър, размишлявайки за това, получава вразумление свише. Намиращ се в дома на кожаря Симон в Йопия той „около шестия час се изкачва на върха на къщата да се помоли”  (Деян. 10: 9–16). Петър вече не се колебае да отиде в Кесария и да кръсти центуриона от Италийския легион, който естествено е езичник, макар и „стотник Корнилий, мъж добродетелен и богобоязлив, с добро име между целия народ иудейски” (Деян. 10: 22). Апостолът се обръща към събралите се с думите: „вие знаете, че не е простено на човек иудеин да се събира или да се сближава с другоплеменник; но мене Бог ми яви да не считам никой човек мръсен или нечист” (Деян. 10: 28). След това Петър казва: „наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10: 34–35). Така падат пречките за влизане на езичници в Църквата.  

Страните, в които се проповядва Божието слово от апостолите се намират, както в границите на Римската империя, така и отвъд нейните предели. Това ни е известно от „Църковна история” на Евсевий Кесарийски, който се позовава на незапазен текст на Ориген от неговото „Тълкувание на Битието”: „Тома, както разказва преданието, получава чрез жребий Партия, Андрей – Скития, Йоан – Азия, където живее в Ефес и умира; Петър благовестява на юдеите, разселени по Понта, Галатия, Витиния, Кападокия и Азия. В края на живота си той се озовава в Рим, където е разпнат надолу с главата, понеже апостолът се смята за недостоен да бъде разпнат като Христос.” Това се случва вероятно през 67 г., според църковното предание – на 29 юни, ден, който става ден за отдаване на почит към Светите първоапостоли Петър и Павел. Апостол и евангелист Метей от Капернаум проповядва в Сирия, Мидия, Персия и Партия, завършвайки земния си път в Етиопия, където, пак според църковното предание, приема мъченическа смърт на шестдесетгодишна възраст. Апостол Филип, родом от Витсаида, проповядва в Сирия, Елада, Галилея, Лидия, Мизия. Заедно със сестра си Мариамна и с друг един апостол, Вартоломей, те са заловени във фригийския град Йерапол и са разпнати на кръст. Но се случва земетресение и изплашените жители на града поискват от управителя на Йерапол, Антипат, да отмени екзекуциите. Вартоломей е снет от кръста все още жив, докато апостол Филип вече е предал Богу дух. Вартоломей продължава да проповядва евангелието в Армения, където, както и Петър, е разпнат с главата надолу. Освен апостол Тома, в Партия се подвизават и апостолите Тадей и Симон Зилот. Апостолите Тома и Тадей проповядват и в Месопотамия, основавайки християнската община в Едеса. Християнската община в Александрия е създадена с проповедите на ученика на апостол Петър – евангелист Марко.

Братът на Петър, Андрей Първозвани, мисионерства в Припонтийската област. Критични оценки и резюмирани сведения с различна степен на достоверност за проповедите на апостол Андрей се съдържат в древни източници. В. В. Болотов пише за тях: „Център на дейността на апостол Андрей, според източниците, бил град Синоп. За истинността на тези сведения говори важното обстоятелство, че тук е имало значима юдейска колония…Около този център са проповедите на апостол Андрей Първозвани, а именно по северното крайбрежие на Черно море. Известно е, че апостол Андрей проповядва в пределите на Скития, както казва Ориген…Дейността на апостол Андрей се локализира около Севастопол Велики (близо до днешния Поти)…Според монаха Епифан, апостолът е бил и в Крим”. Във връзка с проповедта на апостол Андрей в Северното Причерноморие възниква впоследствие предание за негово пътуване нагоре по река Днепър. Св. Ап. Андрей Първозвани е разпнат на кръст в гръцкия град Патра през 62 г.    

В подвига за проповядване на Евангелието на езичниците се отличават всички апостоли, но най-вече Павел (Савел), който до своето кръщение е езичник и яростен гонител на християните. На пътя за Дамаск, този фарисей от Тарс Киликийски, пазител на закона и римски гражданин, който имал намерение да преследва жестоко последователите на Христос, изненадващо чува думите на Спасителя „Савле, Савле, що ме гониш?” (Деян. 9: 4). Неговото обръщане става едно от най-главните събития в историята на ранната Църква, защото гонителят Савел става след кръщението си апостол Павел, безстрашен мисионер, който създава християнските общини в градовете на Финикия, Лидия, Сирия, Кападокия, Галатия, Памфилия, Фригия, Кария, Македония, островите Кипър, Крит и Малта. Неговият земен път и божие служение приключват в столицата Рим при управлението на император Нерон.    

В Деянията са описани четири негови мисионерски пътешествия. Първото от тях е от края на 40-те г. , започва и завършва в Антиохия. Маршрутът включва кипърските градове Саламин и Пафос, Пергия в Памфилия, Антиохия в Писидия, Икония, Листра и Аталия. Спутник на Павел в неговото апостолско служение е Варнава. Опора за христовите проповеди в римските градове са намиращите се в тях еврейски общини, в които има и прозелити. Според протопрезвитер Александър Шмеман „Павел, влизайки в нов град е бил почти уверен, че ще намери в него еврейско съботно събрание, в което може да се проповядва Христа. Според оценки на историците, еврейският потенциал по това време е около 4 милиона при общо население в Римската империя от 50 милиона…Синагогите, с които е осеяна цялата империя, се оказват пътя за християнските проповеди”. Пристигайки в града, апостол Павел посещава местната синагога и там, опирайки се на свидетелствата на пророците, проповядва за дошлия в света Месия – Христос. Някои от слушащите се изпълват с вяра, но болшинството с негодование се отдръпват от него като от вероотстъпник.  В Деянията нееднократно са описани подобни разделения.  

Така, след проповедта на апостола в синагогата на Антиохия Писидийска „много юдеи и новопокръстени християни (бивши юдеи) последват Павел и Варнава, които беседвайки с тях се убедили в Божията благодат” (Деян. 13: 43). Но се оказва, че повечето от живеещите в града евреи, отхвърлят Евангелието „Но юдеите, като видяха множеството, изпълниха се със завист и противоречаха на това, що говореше Павел, като възразяваха и хулеха” (Деян. 13: 45). И тогава апостолът проповядва за Христос на местнте езичници. Укорявайки упорстващите юдеи, Павел и Варнава „казаха с дръзновение: първо вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците. Защото Господ тъй ни заповяда: „поставих Те за светлина на езичниците, да бъдеш за спасение до край-земя”. Езичниците, като слушаха това, радваха се и прославяха Словото Господне и повярваха всички, които бяха отредени за вечен живот. И словото Господне се разпространяваше по цялата земя. Но юдеите, като подбудиха набожните и почетни жени и градските първенци, подигнаха гонение против Павла и Варнава и ги прогониха из своите предели” (Деян. 13: 46–50).

Самодоволното упорство на евреите причинява болка на апостол Павел: „Истина говоря в Христа, не лъжа – свидетелствува ми мояа съвест чрез Духа Светаго, че ми е голяма скръб и непрестранна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания” (Рим. 9: 1–4) и „Езичниците, които не търсеха оправдание, получиха оправдание и то оправдание, чрез вярата. А Израил, който търсеше закона на правдата, не достигна до закона на правдата. Защо? Затова, че търсеха не от вярата, а като че от делата на закона. Защото се препънаха о Камъка на препъване” (Рим. 9: 30–32).

Скърбейки за своите братя, апостол Павел проповядва за Христа на езичници и преуспява дотолкова, че в Послание до римляните се самоназовава „апостол на езичниците” (Рим. 11: 13). При това той не изисква те да стават предварително прозелити и да изпълняват ритуалните предписания на закона, включително и обрязването. Когато негов ученик и спътник става Тимотей, чиято майка била еврейка, повярвала в Христа, а баща му елин, той „Него поиска Павел да вземе със себе си; и као го взе; обряза го зарад иудеите, които бяха по ония места; защото всички знаеха, че баща му беше елин” (Деян. 16: 3). Не всички християни са съгласни с подхода на апостол Павел към новообърнатите от езичници „А някои, слезли от Иудея, учеха братята: ако се не обрежете по обреда Мойсеев, не можете се спаси. И когато произлезе разногласие и немалка препирня между Павла и Варнава от една страна, и от друга – отредиха Павла и Варнава и някои други от тях да възлязат за тоя въпрос при апостолите и презвитерите в Йерусалим” (Деян. 15: 1–2). С най-голямо упорство да се следва мойсеевия закон от новообърнатите от езичници настояват християните, произлизащи от фарисейската секта, но на проведеното в Йерусалим събрание на апостоли и презвитери през 48 г., станало първообраз на по-късно свикваните църковни събори, тази позиция не получила подкрепа.

Против нея се изказват най-авторитетните участници в Събора, апостол Петър и предстоятеля на Йерусалимската община брат Господен Яков, който според преданието бил племенник на Свети праведен Йосиф. Преди кръщението на стотника Корнилий, апостол Петър е поразен от видение „След дълго съвместно разискване стана Петър и им рече: мъже братя! Вие знаете, че Бог от първите дни избра измежду нас мене, та от моите уста да чуят езичниците евангелското слово и да повярват; и Сърцеведецът Бог им засвидетелствува, като им даде Дух Светий, както и нам; и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вярата сърцата им. Сега , прочее, защо изкушавате Бога, като възлагате на врата на учениците иго, което нито нашите бащи, нито ние можахме да понесем. Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим, както и те” (Деян. 15: 7–11). Решение за обсъжданата тема е предложено от предстоятеля на Йерусалимската община Яков: „Затова аз съм на мнение да се не правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръщат към Бога, но да им се пише, да се въздържат от осквернени идоложертвени храни, от блудство, удавнина и кръв, и да не правят на други онова, което не е тям угодно” (Деян. 15: 19–20).

Тези думи прозвучават особено, още повече, че Яков се ползва с уважението, даже на юдеите невярващи в Христа, заради строгостта, с която спазва закона. Християнският писател от ІІ век, Егезип, цитиран и от Евсевий Кесарийски, пише за Яков: „Той бил свят още от майчината си утроба; не пил нито вино, нито пиво, не ял месни храни; бръснач не се докосвал до главата му, не се обливал с елей и не е влизал в баня. Позволявал си единствено да влиза в Светая светих, но не обличал вълнена, а само ленена дреха. Влизал в храма самичък и го откривали стоящ на колене да се моли за целия народ. От това коленете му станали мазолести, като на камила. За своята велика праведност е наречен Праведни”.   

Йерусалимският събор „от апостолите, презвитерите и братята поздрав до братята от езичниците в Антиохия, Сирия и Киликия” (Деян. 15: 23) прилага съвета на Яков Праведника „Защото угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно” (Деян. 15: 28–29). По този начин е отстранена пречката, затрудняваща приемането в Църквата на обърнатите от езичество. Съдейки по адресата на посланията на Йерусалимския събор, са отменени задължителните ритуални предписания на Стария завет, прехвърляни дотогава от юдеи на християни. С тях „бремето на закона” е снето след разрушаване на храма и са прекратени жертвоприношенията. Единстващите упорстващи и продължаващи да спазват обредните предписания, включително обрязването, са отделените от Църквата юдеохристиянски общини на евионити и назореи.  

Юдейското въстание и неговото потушаване, последвани от глад и други бедствия, разрушаването на Йерусалим и на храма, са предшествани от убийството на Яков, брат Господен, през 63 г. Според разказа на Егезип, в отчаянието си от големия брой приемащи Христа юдеи, книжниците и фарисеите молят Яков в навечерието на Пасха: „Ние и целия народ ти свидетелстваме, че си праведен. Убеди тълпата да не се заблуждават за Иисус и целият народ ще те послуша. Застани на вратата на храма, за да те видят всички и да чуят словата ти”. Но Яков, заставайки на вратата на храма, се провиква гръмко: „Защо ме питате за Човешкия Син? Той седи на небето отдясно на Отца”. Според Егезип „Чувайки тези думи, мнозина се убеждават и прославят свидетелството на Яков, казвайки: Осанна на Сина Давидов”. Излъгани в надеждите си, книжниците и фарисеите обграждат Яков с викове: „Оооо! И Праведният е изпаднал в заблуждение!”, изхвърлят го от храма и го замерват с камъни. Падналият Яков, казва: „Господи Боже, Отче! Моля Те, прости им, защото те не знаят що вършат!”. Тогава един от свещениците извиква на останалите: „Престанете! Какво правите? Праведникът се моли за нас”. Въпреки това, един камък удря силно Яков по главата и го убива мъченически…Яков Праведни правдиво свидетелствал на юдеи и гърци, че Иисус е Христос. Скоро след това император Веспасиан осъжда убийците.    

Включено в Новия Завет послание принадлежи на Яков Праведни, в което главна тема е съотношението между вяра и добри дела: „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2: 14, 19).

Маршрутът на второто мисионерско пътуване на апостол Павел в края на 40-те и началото на 50-те години започва в Антиохия Сирийска и преминава през градовете в провинция Киликия, Дервия, Листра, Фригия, Галатия, през Витиния и Мизия. От Троада, Павел и спътниците му Сила и евангелист Лука, пристигат по море на остров Самотраки, а оттам – в Македония, посещавайки градовете Неапол, Филипа, Амфипол, Аполония, Тесалоники и Верия. След това апостол Павел пристига в Атина и проповядва на атиняните, които според Лука „А пък всички атиняни, както и чужденците, които живееха у тях, с нищо друго тъй не обичаха да си прекарват времето, както с това – да говорят или слушат нещо ново” (Деян. 17: 21), той произнася известните думи: „Тогава Павел застана сред ареопага и рече: мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам” (Деян. 17: 22–23). Чувайки думите за възкресението на Христа и за всеобщото възкресение от мъртвите, скептичните атиняни „Като чуха за възкресение на мъртви, едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това”  (Деян. 17: 32). И въпреки всичко няколко атиняни повярват в Христа, а сред тях е Дионисий Ареопагит – първият предстоятел на Атинската църква.  

За приемане на вярата в в Бог и в Сина Божи, разпънат на кръст, за да спаси човешкия род със Своята кръв, и юдеи, и езичници трябва да направят дълбока вътрешна промяна, да скъсат радикално с предишните си убеждения, вярвания, ценности. На такова духовно самоотричане са способни само избраните: „Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Де е мъдрецът? Де е книжовникът? Де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедтта. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини е безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост” (1 Кор. 1: 18, 20–24). Сред способните да извършат подвиг на вярата са повече обикновени хора с чисти сърца, отколкото учените и книжовниците, както в еврейските среди, така и в гръко-римските среди: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите, Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, та никоя плът да се не похвали пред Бога” (1 Кор. 1: 26–29). Сред повярвалите в Христа има и  образовани, знатни и високопоставени,  какъвто е самият Павел и кръстения от него член на атинския ареопаг Дионисий, и споменатият в края на Послание до римляните „Ераст, градският ковчежник” (Рим. 16: 23). От Атина апостол Павел отива в Коринт, а по обратния път посещава Ефес.

Третото мисионерско пътешествие на апостол Павел започва в края на управлението на император Клавдий, продължава пет години и завършва през 59 г. при император Нерон. Излизайки отново от Антиохия Сирийска, Павел преминава през Галатия и Фригия, още веднъж посещава Ефес. Там някой-си сребърник на име Димитър е изготвил модел на знаменития храм на Артемида Ефеска и в страха си от намаляване на доходите подбужда жителите на града против апостола: „а пък виждате и чувате, че не само в Ефес, но почти в цяла Асия, тоя Павел убеди и обърна доста народ, думайки, че не са богове тия, които се правят с ръце човешки” (Деян. 19: 26–27). Но градският началник „блюстител на реда” предотвратява насилието, убеждава подстреканата тълпа да се разотисде и спасява апостол Павел и спътниците му. От Ефес апостолът със своите спътници се отправя за Македония, а след това в Гърция, посещавайки Коринт и по обратния път пребивава в Митилен на Лесбос, в Милет, на островите Кос и Родос, в Патара. Връщайки се по море в Юдея, те спират в Тир, после посещават Птолемаида, Кесария Палестинска и накрая се завръщат в Йерусалим.    

Свети апостол Павел се отправя в окови за своето четвърто пътешествие. Заловен от юдеите в йерусалимския храм апостолът е предаден на съда на синедриона. Във връзка с последвалите след това вълнения и безредици се намесват римските власти, които арестуват апостола. Властите му разрешават да се обърне с оправдателна реч към събралия се народ. Речта започва със следните думи: „аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и всички вие днес. Аз гоних до смърт последователите на това учение, като вързвах и предавах на затвор мъже и жени” (Деян. 22: 3–4). В края на своята реч апостолът заявява „И каза ми: иди! Аз ще те пратя далеко – при езичниците” (Деян. 22: 21). Речта предизвиква голямо негодование сред евреите и те „До тая дума го слушаха, но след това издигнаха гласа си и викаха: премахни от земята един такъв! Той не бива да живее! И понеже те крещяха, размятваха си дрехите и хвърляха прах във въздуха, хилядникът заповяда да го водят в стана и поръча да го разпитват с бичуване, за да узнае по каква причина викаха тъй против него. Но когато го разтегнаха с ремъци, Павел рече на стотника, който стоеше там: нима ви е позволено да бичувате римски гражданин и то неосъден?!” (Деян. 22: 22–25). Чувайки това стотникът долага на своя началник, който пък се обръща към Павел с въпроса „Тогава хилядникът се приближи до него и рече: кажи ми, ти римски гражданин ли си? Той отговори: да. А хилядникът каза: аз съм придобил това гражданство за много пари. Павел рече: аз пък съм се и родил такъв. И начаса отстъпиха от него тия, които щяха да го разпитват. А и хилядникът, като узна, че той е римски гражданин, се уплаши, задето бе вързан”  (Деян. 22: 27–29).

За случилото се с апостола в Йерусалим се говори в поместеното в Деянията съпроводително писмо, което началникът на кохортата, или хилядоначалника, Лисий отправя с конвой, съпровождащ Павел в Кесария при прокуратора на Юдея Антоний Феликс, приближен на император Клавдий и зет на цар Ирод Агрипа: „Клавдий Лисий достопочтеному управителю Феликсу праща поздрав. Тогова човека бяха хванали иудеите и щяха да го убият; аз се явих с войска и го отнех, понеже се научих, че е римски гражданин. И като исках да узная причината, поради която го обвиняваха, го изведох пред синедриона им и намерих, че го обвиняват по въпроси от техния закон, но че няма никаква вина, за която той би заслужил смърт или окови. И понеже ми бе обадено, че иудеите замислят лошо против тоя човек, аз го пратих веднага при тебе, като заръчах и на обвинителите да кажат пред тебе, каквото имат против него” (Деян. 23: 26–30). Феликс не се съобразява с взетото решение по това дело и държи Павел в затвора две години, докато в Кесария не пристига новият прокуратор Порций Фест.  

Павел, като римски гражданин поисква от Фест да бъде съден от императорски съд. И тогава заедно с други затворници е изпратен по море в Италия. На път за Рим корабът спира в Сидон, Кипър, Мира Ликийски, Крит, след това плава в открито море между бреговете на Европа и Африка. Около остров Мелита (или Малта) корабът претърпява корабокрушение по време на буря, но всички пасажери се добират благополучно до брега. Апостолът изцелява на остров Малта бащата на началника на острова Публий, а след това и много други островни жители. „След три месеца – разказва Лука,  След три месеца отплувахме с един александрийски кораб, който бе презимувал на тоя остров и носеше знака на Диоскурите. И стигнахме до Сиракуза, дето останахме три дни. Оттам отплувахме и стигнахме в Ригия...И след това тръгнахме за Рим. Тамошните братя като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги видя Павел, поблагодари на Бога и се ободри. Когато дойдохме в Рим, стотникът предаде затворниците на воеводата, а на Павла позволиха да живее отделно с един войник, който го пазеше” (Деян. 28: 11–16). По нататък Свети евангелист Лука, пише следното: „Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено” (Деян. 28: 30–31). Четвъртото пътешествие на апостола продължава от 60 до 61 година.  

В Рим Павел решава да отиде до най- крайната западна точка – в Испания. За своето намерение да посети тази страна апостолът заявява в Послание до римляните, изпратено от Коринт през 59 г., по време на негото трето пътуване: „Кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко”  (Рим. 15: 24). Косвени сведения за мисионерското пътешествие в Испания има и в Първото послание до коринтяните на Свещеномъченик Климент Римски: „Павел, поради завист, получава награда: в тъмница е седем години, пребит и убит с камъни. Като проповедник на Изток и Запад той придобива благородна слава за своята вяра, така както научава целия свят на истина чак до границите на Запада, и мъченически засвидетелства истината пред управниците”.  

По време на християнските гонения, започнати от император Нерон след знаменития пожар, апостол Павел се намира не в Рим, а в източните части на империята. До това заключение ни води неговото „Послание до Тит”, след което отново се връща в Рим и там е арестуван. Във „Второто послание до Тимотей” той пише: „Помни Господа Иисуса Христа от семето Давидово, който възкръсна от мъртвите според моето благовестие, заради което аз страдам дори до окови, като злодеец, но словото Божие не се вързва”  (2 Тим. 2: 8–9), а на друго място в същото Послание: „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тим. 4: 6). Като римски гражданин, Павел е осъден на обезглавяване. Неговото убийство е извършено при Остийския път край Рим през 67 г. – в края на управлението на император Нерон.  

Източник: http://www.pravoslavie.ru/arhiv/34553.htm

Превод от руски език: Красимир Кънчев