Догмати – от думата δόγμα (до́гма) на гръцки език, произхождаща от глагола δοκείν (докейн), със значение – мисля, уповавам се, вярвам.
Понятието (до́гма) в смисъл на положение и определение, което като известен авторитет трябва да бъде „безусловно и задължително за определен кръг от хора“, е употребено няколко пъти в Новия Завет. В книгата „Деяния на Апостолите“ с думата догма се означават законите, които произтичат от царската власт. В посланията на св. ап. Павел към Колосяните (2:14) и Ефесяните (2:15) догмати се назовават заповедите на Моисеевия закон, които не като човешки, а като Божествен авторитет трябвало да добият сила и задължителност за всеки иудеин.
Което е важно в нашия случай, в Новия Завет, а именно в книгата Деяния апостолски (16:4), догматите се споменават като имащи непросредствено отношение към живота на Христовата Църква. Догматите се разглеждат като израз и решение на цялата Апостолска, ръководена и управлявана от Светия Дух Църква (Деян. 15:20–28), които са имали сила на безусловни задължителни правила или закон за всички членове на Църквата Христова (1).
Следователно, догматите са истини, произхождащи от Божествения авторитет на Църквата, утвърдени на Вселенските събори, които са задължителни правила в живота на всички нейни членове. Именно в това значение названието „догмат“ се използва и в древната Новозаветна Църква, която строго се ръководи от примера на първенствуващата Апостолска Църква.
Но вече към IV век в Църквата постепенно се получило разделяне на понятията „догмат“ и „канон“. Самата дума „догмат“ започнала да се прилага само към вероучението, а нравствените заповеди и въпросите за църковната дисциплина започнали да се означава с термините „канон“, „правило“. Догмати започнали да се наричат истините на вярата, за разлика от литургическите, каноничните, нравствените и прочее истини. При това особено важно е, че на Вселенските събори думата „догмат“ се употребявала само за вероучителните истини, имащи несъмнен, безспорен и неизменен характер. Преп. Викентий Лерински пише: „На догматите на небесната философия не е свойствено да се подлагат на каквато и да е промяна, орязване или осакатяване, подобно на обществените закони, които могат да се усъвършенстват само с непрекъснати поправки“ (2).
Под догмати в християнската Църква се разбирали определени, положителни и безспорни вероучителни истини. Св. Кирил Йерусалимски например, засягайки християнските истини, съдържащи се в Символа на вярата, които той се готвел да преподава на оглашените, казва следното: „Образът на благочестието се състои от две неща: от благочестиви догмати (δογμάτων εΰσεβών) и добри дела. Догматите без добри дела не са благоугодни Богу, а делата, извършвани без благочестиви догмати (εδσεβών δογμάτων), няма да бъдат приети от Бога[4] “.
Разбирайки догматите като учение за Бога, по-нататък св. Кирил нарича догмати, и още повече необходими догмати (των αναγκαίων δογμάτων), именно онези най-съществени истини на вярата, които се съдържат в символа на Йерусалимската църква и които трябва да бъдат преподадени на оглашените [5]; и вярата разглеждана в тях, смятана за съгласие с тях, той нарича догматическа (είδος της πίστεως το δογματικόν).
Св. Григорий Богослов наричал догматите също и най-съществени истини на вярата, които се преподавали на оглашените и в които трябвало да вярва новопокръстеният, изграждайки върху тях, като върху основи (έπΐ τАύτω τω θεμελίω των δАγμάτων), своя нов добродетелен живот[6]. Св. Василий Велики, по-специално, нарича учението за Личността на Иисус Христос „догмат на богословието“ (τό δόγμα της θεολογία)[7], а св. Григорий Нисийски назовава учението за Светата Троица „догмат на вярата“ (τό της πίστεως δόγμα)[8]. Св. Йоан Златоуст под догмати разбира не нещо друго, а именно християнското вероучение [9]; и преп. Викентий Лерински напълно отъждествява догмата с църковното вероучение (catholicum dogma, id est universalis ас vetusta fides)[10].
Ориген[11] противопостявал Божиите догмати (δόγματα θεού) на лъжеученията на еретиците, които учели за човешкото вместо за божественото [12].
И тъй, догмати, в строгия смисъл в думата, на църковен език се наричат само истините на вярата, за разлика от всички истини на християнската дейност (нравствени, обредни и канонически). Това, както вече беше казано, е видно от примера със самите Вселенски събори, които наричат догми изключително собствените си вероопределения, определяйки всичките си други постановления като канони или правила.
Изразът „догмат“, употребяван в догматическото богословие, означава точно изразена, непроменлива истина в църковното съзнание, притежаваща редица признаци, един от които е законнозадължителният. Човек, който не признава съвкупността или част от догматите на Църквата, независимо от обема на непризнатите богооткровени истини, не може да бъде член на Църквата като Тяло Христово.
Ако някой отказва да ги приеме и следва, такъв не може да бъде член на Църквата и трябва да бъде отсечен от нейното тяло. „Ако някой не се придържа и не приема догмите на благочестието и не мисли и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, такъв нека бъде анатема… и нека бъде изключен и заличен от християнския именник, като чужденец [3] “.
Светите отци са се изказвали ясно и недвусмислено за голямото значение на догматите за всички вярващи. Така св. Кирил Александрийски казва: „Отстъпването от правотата на светите догмати не е нищо друго, освен явно смъртно заспиване; от тази правота отстъпваме, когато не следваме боговдъхновените Писания, а се увличаме или от предразсъдъци, или от ревност и привързаност към тези, които държат вярата неправилно, когато започнем да прекланяме силата на нашия ум и да вредим най-вече на душите си… Осъждането трябва да се отнася не за една, но за всяка, така да се каже, ерес или хула, които новаторите са измислили против благочестивите догмати на Църквата“[13].
Накратко за първоизточника на догматите и ролята на Църквата за тяхното разкриване
Всички православни догмати имат божествен произход и са дадени от Бога на Църквата чрез божественото Откровение (Свещеното Предание и Свещеното Писание). Като разкрива и изяснява, точно формулирайки догматите на своите Събори, Църквата не внася нищо ново в догматическото учение и не го променя; тя само обнародва в нови формулировки догматите, които винаги са съществували в нея като богооткровени истини и като общо, вселенско и апостолско вероучение.
„Догматите в Църквата винаги са били догми“ – пише преп. Иустин Попович, — както преди, така и по време, и след Съборите. Църквата винаги ги е осъзнавала еднакво и напълно. Но по своята богомъдра далновидност тя е отделяла по-ярко само някои от тях, вслушвайки се в потребностите на времето и на чедата си. Като представлява от само себе си живо Богочовешко Тяло на вечните догматични истини, Църквата винаги е притежавала същите тези богооткровени истини, които още в началото ѝ е дал Сам Господ Иисус Христос и Неговите свети апостоли.
Осъзнавайки се като живо тяло на догматическите истини, тя по самата си свята природа, съборно съзнание и чувство е призвана да разяснява и формулира вечните истини на Откровението, съобразявайки се с потребностите на историческата епоха. Като действа така, тя постъпва в духа и според духа на Откровението, което притежава и което пази. Защото и Троичният Господ не веднага е преподал на хората всички истини на Откровението; Той им ги е откривал постепенно, снизхождайки към нуждите на хората и тяхната готовност на приемат тези истини [14].
На снимката горе: Догматът на иконопочитанието
+ + +
Литература:
[1] Св. Силвестър Малевански. Опит за православно догматическо богословие. Том I. Въведение.
[2] Преп. Викентий Лерински. Напомняния (Трактат на Перегрин за древността и всеобщността на вселенската вяра против безбожните нововъведения на всички еретици).
[3] Прав.1.
[4] Catech. IV. n. 2. in Patr. curs. compl. graec. T. ХХХIII. col. 465.
[5] Ibid. n. 3. col. 457.
[6] Orat. 40. in sanct. baptism. n. 45. in Patr. curs. compl, graec. T. XXXVI, col. 424.
[7] Homil. VI. in Hexamer. n. 2. in Patr. curs. compl graec. T. XXIX col 120. Забележете, че св. Василий употребява думата δόγμα и в по-особен смисъл, означавайки с нея тайната или тайнственото в християнската религия, преподадено от Иисус Христос на апостолите в тайна, и че по пътя на преданието то се е съхранявало в Църквата също така в тайна, бивайки ограждано с мълчание. De Spirit. sanct. cap. ХХVII. п. 66.
[8] Epist. V. ad Sebast. in Patr. curs. compl. graec. t. XLVI, col. 1032.
[9] In cap. I Genes. homil. 11, n. 5 in Patr. curs. compl. graec. T. LIII, col. 31.
[10] Cpmmonitor. prim. n. 18. in Patr. curs; compl. lat. T. L, col. 664.
[11] -254), Знаменит христиански богослов и философ. Осъден като еретик, на 553.
[12] Comment. in Matth. Т. XII. n, 23. in Patr. curs. compl. graec. T. XII. col. 1036.
[13] Кирил, архиепископ Александрийски. „За светия символ“ // Антология на източните отци и учители на Църквата през V век. М., 2000. С.114-115.
[14] Преподобни Иустин (Попович), Челийский. Том II. Догматика на Православната църква. Бог Сам по Себе Си. Отношение на Бога към творението. § 3. Свойства на догматите.