Михаил Помазански e уникален сред православните богослови на XX в. На деветдесет години той още пишеше богословски съчинения, но което е по-важно – той се е формирал като богослов не в онзи тип теологични школи, които в определена степен отразяват богословските съмнения и разделения на съвременното православие, а в руската дореволюционна духовна академия, в онова време, когато православието е било единно в духа си, когато е било здраво вкоренено в столетните традиции и не е страдало, както често става в наши дни с православната богословска литература, от “криза на идентичността“.От друга страна, реакцията на това движение даже, когато тя се проявява под егидата на “светоотческото възраждане“, бива двояка. Едни дават дотолкова тясно определение за православието – те твърдят, че всички православни, освен малка група, са лишени от благодат. Други прекъсват връзка с традицията и заявяват, че днес само някои православни богослови започват да се освобождават от “западния плен“, което, видите ли, е пленило православието последните векове.
И двете крайности крият опасността от загуба на православно съзнание. Възможно е, съдбовният изпит на тези идеолози да е въпросът на приемствеността. Учат ли те на онова учение, което са получили от своите наставници във вярата, които на свой ред, са получили тази вяра от своите наставници – и така, при една непрекъсната приемственост от миналото? Екстремистите често ще ви признаят: не, те самите “поправят “ грешките на своите наставници – например, богословието на XIX в. е твърде тясно и анти-западно, или (противоположната крайност), твърде “схоластично” и западно: че някой уважавани православни богослови от предходните векове са “остарели“ и неприложими към съвременното икуменическо християнство, или противоположната крайност – “те са западници, които не разбират истинското православно учение” и тях, като православни авторитети, трябва да отхвърлим.
Между временно истинската православна традиция продължава да се стреми към съхраняване на своята цялост сред тези противоречиви направления. За щастие, тази традицията умее с Божията помощ да се предпазва от крайности, които се опитват да я изведат в грешна посока. Самосъхранението и самоопределението на православната традиция – това не е нещо, което изисква помощта на “блестящите богослови“: това е резултат от непрекъснатостта на “съборното съзнание“ на Църквата, което съществува от началото на битието и. Именно това съборно съзнание е съхранило православието през 20 те години на XX в., когато ни се струваше, че радикалните реформи на “живата църква“ са обхванали Църквата и много от нейните вярващи и богослови. Това съборно съзнание, както вече 2000 години, така и днес съществува и в бъдеще ще пази Църквата Христова във време на днешни изпитания. Изразители на това съзнание са преди всичко не “водещите богослови“, които лесно могат да свърнат от верния път както всеки обикновен човек, а от смирените труженици на лозето Христово – хората, които биха били крайно удивени и даже смутени, ако някой би обърнал особено внимание на техния труд и даже би ги нарекъл “богослови“.
Един такъв труженик е бил протопрезвитер Михаил Помазански.
Отец Михаил е роден 19.11.1888 г. в село Корист, Волинска област в Западна Русия. Неговите предци от поколения са свещеници. Простият църковен бит от детството на о. Михаил оставя своя отпечатък върху целия му живот. Той сам е признавал, че църковността в детството му е повлияла повече от духовните училища, които е посещавал.
Отец Михаил постъпва в Киевската духовна семинария през 1908 г. и я завършва през 1912 г. Киевската академия дълги години е била център на защита на православието в Западна Русия, особено против латинците, тя е възпитала множество митрополити, които са причислени към лика на светиите. В годините на обучение на о. Михаил се е изисквало фундаментално познаване на богословието и историята. Академията по това време не се отличавала с особена красноречие и “популярност“. За дисертация о. Михаил избира темата “Особености на богослужението на Църквата в Западна Русия съгласно печатните книги от XVIII”. Тази тема е създала възможността о. Михаил подробно да изучи въпроса за “западното влияние“ в Руската Църква.
След завършване на академията о. Михаил две години бива мисионер сред сектите в южна Русия. Този опит го превръща в ревностен последовател на Новия завет, който сектантите изкривявали за свои цели, но който, ако бъде правилно разбран, съдържа истинното учение на Православната Църква. През 1914 г. е назначен като преподавател в Калужката духовна семинария, недалече от Москва. Тук той живее три години до начало на революцията. След закриване на семинарията се завръща в Южна Русия.
Съгласно договор между Полското и Съветското правителство, родното място на о. Михаил се оказва в Полша. Неговото първо назначение е в Катедралния събор във Варшава, където той получава свещенически сан и служи като епархиален мисионер. Във Варшава о. Михаил Помазански е неофициален редактор на църковното списание “Слово“, а след закриването му - официален редактор на списание “Възкресно четене”. В това време (1936-1944) той също помества във “Вестник на православните богослови“ в Полша.
По-късно о. Михаил се премества в Германия и там списва вестник “Църковен живот“, официален орган на Руската Църква Зад Граница и с това се занимава до заминаването си в Америка през 1949 г. По това време той живее в Свято – Троицкия манастир на Джорданвил, преподавайки в семинарията през 1950 г. , където написва множество статии. В този период той написва и учебник по Догматично богословие.
Широкият диапазон от текстове на о. Михаил обхваща разнообразни църковни теми: Апологетика, защита на вярата срещу съвременните отклонения (“софианството” на протойерей Сергей Булгаков, икуменизма, “обновленчеството” в литургичното богословие и пр.), църковните празници и богослужения, аспектите на ученията на светите отци (и по-конкретно двете поучителни сравнения между учението на св. Василий Велики за дните на сътворението и на преп. Симеон Нови Богослов за благодатта с учението на св. Прав. Йоан Кронщадски) и т.н.
Особено място за съвременните православни християни, заобиколени от инославни, имат неговите съпоставяния (особено в книгата “Православно догматическо богословие”) на идеите на православните, римокатолиците и протестантите, главно различията между ученията, които само външно изглеждат еднакви. Всичко това о. Михаил обяснява без каквото и да е раздразнение срещу инославните (а това раздразнение е особено свойствено за много полемични писатели). Той първо вярно разяснява същността на тяхното учение, а след това обективно излага православното учение – това ни помага по-добре да разберем своята вяра.
В своите трудове о. Михаил не се опитва да намери нещо “ново“ в православната традиция или да се открои със своята остра критика – това са честите недостатъци на съвременното академично богословие. Обратно, той се опитва да изложи своите смирени и ясни разсъждения за богатството на православното учение, което той възприема като установено и изпитано от богословите и обикновените християни преди столетия.
Даже тогава, когато зарад истината той е бил принуден да изрази критика по отношение на някаква позиция, била тя в Православната Църква или извън нея, той прави това с такава деликатност и благородство, че е невъзможно да му се обидиш.
Най-вече, в работите на о. Михаил виждаме онази черта на истинско православно богословие, която така често остава незабелязана в нашия студен рационален век. Богословието – това не е дело на аргументите, на доказателствата и опроверженията; то е, на първо място, човешко слово за Бога, в съответствие с богооткровеното учение на православието. Следователно, първата задача на богословието е да въодушеви, да сгрее сърцето, да възнесе човека над дребните житейски дела, за да погледне божественото начало и краят на всичко – за да даде на човека сила и бодрост да се уповава и да се приближи до Бога и нашето небесно отечество. Това несъмнено е задачата и духът на богословието на тримата водещи православни богослови: св. ап. и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и преп. Симеон Нови Богослов. Те, може да се каже, са задали тонът за православно блогословстване, и той си остава тонът и задачата на богословието даже в нашите хладносърдечни и аналитични дни.
Богословието на о. Михаил съхранява този топъл и въодушевяващ тон. Той не е единственият човек, който с подобна цел се е опитал да пише за православното богословие, но е един от малкото от старото поколение, което бързо изчезва, който може да послужи като “звено“ между нас и истинското богословие на Светите Отци. Тези думи биха смутили самия о. Михаил, но това би било още един признак за това, че той самият е бил изпълнен с истинният дух на православното богословие. Нека се учи от него следващото поколение!
Тази статия е била предисловие, написано от о. Серафим Роуз, към английския превод на книгата на о. Михаил Помазански “Православно Догматическо Богословие“, 1984 г.
Източник: russianorthodoxchurch.ws