Продължете изречението: „Великият пост е време за …“ Е, разбира се, за покаяние, очистване на душата, борба със страстите, въздържание, самопринуждаване и прочее. Но това е в идеалния смисъл. А в реалния живот? В реалния живот Великият пост е време за тревожност. Ако не при всички, то при мнозина.
Като цяло, безпокойство в живота не липсва на никого – денят на съвременния човек е натоварен до краен предел.
Ставане рано сутрин, работа до вечерта, пазаруване, деца, грижи по домакинството, проблеми с възрастните, уроците на децата, кратка семейна вечер (добре е, ако е без смартфона), сън. Така всеки ден. И голяма част от деня минава в бързане, суматоха и суета.
Но ето, че идва Постът. Появява се съсредоточеност, изчезва суетата, на първи план излиза главното, повишава се чувствителността към внушенията на съвестта и чувствителността към ближния… Невъзможна мечта! В поста се появяват допълнителни грижи. Например къде какъв постен продукт да се купи, какво ново да се приготви за постещите домашни, как да се измъкне човек от работа, за да отиде на литургията на Преждеосвещените Дарове, а и да се причастява трябва по-често …
И човек започва да се мята насам-натам с удвоена сила, генерирайки в резултат около себе си единствено суета. И да подчинява всичко на суетата, започвайки със себе си. Настъпил е постът – нужно е да се разшири молитвеното правило. Време е за повишено чувство за отговорност. Но не, времето вечно не стига, а чувството за отговорност толкова рядко се пробужда, че позволява правилото да се чете, седейки в автобуса или дори в движение. Някои енориаши си признават: „Не успявам, дочитам в движение“.
Всички са доволни. А как иначе! Заради суетата въобще не ни е до грях. За нищо няма време, нито за празнословие, нито за обсъждания, нито пък за празни занимания. Сили също няма за нищо - нито за лошо, нито за хубаво. За време изобщо и дума не може да става… Правилно, ще ми кажат някои, ето и в аскетичните книги, и в житията на светиите е казано, че плътта трябва да се смирява с труд.
Само че това е уловка: човек сам си е измислил нездравословно-суетния темп на живот. Църквата никога не е смятала, че през Великия пост човек може да се втурне и на галоп да се изстреля от първата седмица до самата Пасха. Църквата преживява постния период в свой ритъм, който никак не съвпада с ритъма на света. Вижте великопостните служби – те са уморително дълги и непривично монотонни. Вслушайте се в коленопреклонните четения на Ветхия Завет - това е книга Битие: историята на създаването на света, човешкото грехопадение и верността на Бога в Своите обещания, това са страшните изобличения на пророк Исайя, това е пътят към простата житейска праведност в притчите на Соломон. Обърнете внимание на устава на поста - дори гастрономическата му част е такава, като че изключва кулинарните изкушения и свързаните с тях усилия.
С всички достъпни средства Църквата ни води до осъзнаването, че постът е не просто промяна в хранителните навици. Преди всичко – това е призив и възможност човек да се спре, да престане на тича в общия поток, да снижи градуса на суетата. Знаем, че Царството Божие е вътре в нас, но да го разкрием вътре в нас може само като се измъкнем от кръговрата на привичната житейска суета.
Затова главното за постещия е да промени, макар и за времето на поста, ритъма си на живот, да укроти темпото му. Ние сме свикнали да смятаме св. Четиридесетница за особено покайно време. Но за покаянието е необходимо да се вгледаме в себе си, да се вслушаме в съвестта си, да преосмислим отношението си към греха. Всичко това не може да се направи мимоходом. Както е невъзможно човек внимателно да се помоли, дочитайки по пътя към работа недочетеното вкъщи правило. Или да се причасти достойно, втурвайки се със закъснение на Литургия. Или нормално да се изповяда, без да е отделил в навечерието поне двадесет минути за изпитване на съвестта си.
За достойното протичане на поста не е достатъчно само въздържането от блажна храна, от развлечения и увеселения, трябва да се научим да се въздържаме от безпокойството, бързането и суетата. Още повече, че за това може да се упражняваме всекидневно и почти без усилия. Чакането на закъсняващия транспорт, стоенето с часове в задръствания, шофирането в натоварен трафик, чакането по опашки… Изглежда, че самият живот едва ли не всяка минута ни дърпа да бързаме и да нервничим. Просто през Великия пост към такива неща трябва да се отнасяме по-внимателно, по-търпимо и по-спокойно.
Прибавете към това правилно организиране на работата, план за деня, съставен от вечерта, отговорно отношение към отговорностите и задълженията. Молитвено правило, прочетено непременно у дома, пред иконите, без всякакво суетене, и внимателно отношение към нуждите на ближния. Вечерта да се анализират съгрешенията през деня и да не се ляга преди да се пробуди съвестта
Резултатът няма да закъснее: през деня ще се отвори време, в душата ще се появи мир, в живота ще се появи смисъл.
Това именно означава „да постим с приятен пост“.