„Никой не може да слугува на двама господари“ (Мат. 6:24)
Икона: "Ето, стоя пред вратата (на човешката душа - б.ред.) и тропам", Откр. 3:19.
Не съм богомил и никога няма да защитавам тезата, че плътта е от сатаната. Най-малкото защото всеки богословски грамотен християнин знае, че тялото му е „храм на душата“. А душата е от Бога.
Но защо ние пренебрегваме тази душа толкова често?
Навярно, християните на тази планета мразят душите си. А душата, това сме ние.
По същество душата е Божият Дъх, който прави жива плътта и осмисля съществуването ни.
Както казва свети Григорий Богослов: ''Тя (душата) е светлина, заключена в пещера, но – Божествена и неугасима''.
Разбира се, душата е сътворена и има тварна, а не божествена природа, но забравяйки за душите си, предавайки ги, ние предаваме Самия Бог.
Толкова ли са заслепяващи лъчите на Истината, че дори да не можем да ги погледнем? Или очите ни наистина не са пригод(е)ни за толкова чиста Светлина? Или пък ние сме ги „развалили“? Не зная. Интересно обаче как един човек, забравя „своя“ Бог, своя Криейтър.
Тук се сещам за онази кратка притча-стих на Оскар Уайлд - „Онзи, Който върши добро“. Позволявам си, да цитирам целия текст:
„Беше нощ и Той беше сам.
И видя Той отдалеч стените на кръгъл град и се отправи към града.
А когато наближи, Той чу отвътре на града шума от весели стъпки на радост и смеха от устата на радостта и силния шум от много лютни. И почука Той на портата и някои от пазачите Му отвориха.
И съзря Той къща, която беше от мрамор и имаше доста добри мраморни колони пред нея. Колоните бяха обвързани с гирлянди, а отвътре и отвън имаше факли от кедър. И влезе Той в къщата.
И когато беше минал през залата от халцедон и залата от яспис и стигна до дългата зала за празненства, Той видя легнал на кушетка от морско-мораво един, чиято коса беше коронована с червени рози и чиито устни бяха почервенели от вино.
И мина Той зад него и го докосна по рамото и му каза: „Защо живееш ти така?”
А младият мъж се обърна и Го позна, и отговори, казвайки: „Но аз бях някога прокажен, а Ти ме излекува. Как иначе би трябвало да живея?”
И напусна Той къщата и отново излезе на улицата.
И съвсем малко след туй видя една, чието лице и одежди бяха боядисани и чиито крака бяха обути в перли. А зад нея бавно стъпваше ловец, млад мъж, който носеше пелерина в два цвята. Сега лицето на жената беше като светлото лице на идол, а очите на младия мъж бяха блеснали от похот.
И Той ги последва бързо и докосна ръката на младия мъж и му каза: „Защо гледаш тази жена, и то по този начин?”
А младият мъж се обърна и Го позна и каза: „Но аз бях някога слепец и ти ми даде зрение. Как иначе би трябвало да гледам?”
И изтича той напред и докосна боядисаната одежда на жената и ? каза: „Няма ли друг път, по който да ходиш безопасно, а не по пътя на греха?”
А жената се обърна и го позна и се засмя, казвайки: „Но ти ми прости греховете и пътят е приятен път.”
И излезе Той от града.
И като излезе от града, Той видя седнал отстрани на пътя млад мъж, който ридаеше.
И се отправи Той към него и го докосна по дългите къдрици на косата му и му каза: „Защо ридаеш?”
А младият мъж вдигна очи и го позна и отговори: „Но аз бях мъртъв веднъж и ти ме възкреси от мъртвите. Какво друго би трябвало да правя, освен да ридая?”
Уви, дори и „бащата'' на рагичния Дориан Грей се е опитал да ни го каже. Да ни по-каже, че без Него не можем. Защо тогава е тази суета? Това брутално надпреварване за „лъскавост“, за пари, слава, материя…? Нали всичко е суета и гонене на вятър? Нали знаем, че накрая един е гробът за бедняка и за богаташа? Толкова ли неразбиращи сме, че не можем да се смирим дори пред смъртта?
Колко от нас, например, изваждат ръцете си от джобовете, когато минават покрай православен храм?
Или да присъстваме на утреня, без да се похвалим след това на всички, защото сами не знаем кога отново ще отидем?
Интересно е и мистическото „комоцио“, в което вегетират част от духовно (и богословски) необразованите миряни, и битността, в която „изповядват“ Евангелието.
„Великият“ принцип гласи: „Аз ще си правя каквото искам, нали съм ДОБЪР!“ Но какво значи добър, уважаеми?
Добър - по принцип - няма!
Добротата - a priori - е словесен гулаш, мисловна чалга, нагла безсмислица...
И пак стигаме до „пришиването“ на Евангелието, според собствените ни разбирания и възможности… А човек трябва да се стреми не просто да е добър, а да е Христов, да е християнин. И да познава вярата си. А по-знание(то), се постига чрез знание.
Защото макар и сърцето да е „антената“, с която улавяме „гласа“ на Бог, умът е този, който (макар и безсилен да Го разбере напълно) осъзнава необходимостта да се стреми към Него.
Сърцето чувства, но умът води.
А без водач душите ни биха се изгубили…
Неслучайно всички секти насочват отровните си стрели не към ума, а именно към сърцето на заблудения, незнаещ и непознаващ Христос и Неговото учение човек.
Не напразно огромна част от светците в Православието са провъзгласени и почитани от Църквата като такива, не поради преживени от тях тежки физически лишения или мъчения и страдания, а именно защото са били книжници, посветили живота си на разясняването на Христовите истини на човеците. На „изцеряването“ на слепите, за светлината на Истината, човешки умове.
Защото как може да вярваш в Бог Слово, ако не Го разбираш?
А няма как да разбереш Словото без слово...
Християнството, освен истинна е и интелигентна религия, религия на по-знанието.
Християнството не е постна астрологична система, с която разнообразяваш кафето си следобед.
Християнството не е ефектен хиндуистки ритуал, в който с малко хашиш, неадекватно поклащане и ниска хигиена ще станеш симпатичен на Шива или на някой от милиардите богове и богчета в хиндуисткия пантеон.
Християнството не са лежерни разговори за „доброто'' (по принцип) на коктейлче, в някое заведение на ''Витошка''.
Християнството (тук, навярно, ще шокирам мнозина) не е споделяне на статуси във ФБ.
Не, милички, християнството е религия, но и учение. А защо не и наука. Корените на съвременната теология могат да бъдат открити още в античната теология на Сократ, Платон и Аристотел.
Християнството е в делата, но и в думите. Бог е любов, но Бог е и Слово. И ''оръжието'' на Христос беше любовта, но и Словото.
Но, говорехме за душата.
За мамона.
За мамона, който няма душа.
Как тогава нещо недушевно и бездуховно подчинява и владее Божествения Дъх – каквато по същество е нашата душа? Как милиардите Божествени Дъхове, които са правели живи всички човеци, които са живели на тази земя от Адам до днес, са били изкушавани (в различна степен) от бездушевния мамон?
Мамона дори не е създаден от сатаната, защото, макар и враг на човешкия род той (сатаната) също е Божие творение, Божий ангел, макар и (от)паднал, и низвергнат от Селенията Му. Вероятно, мамона е липсата на душа. А липсата на душа води до смърт много преди душата ни – Божият Дъх - да изостави тленната ни плът.
Достоевски беше казал, че цялото щастие на човечеството не струва колкото една пролята детска сълза. И трябва да признаем, че цялата материя, целият пир на плътта не може да оправдае дори миг пустота без Бога.