(Из спомените на протойерей Михаил Бойко)
Известният киевски протойерей о. Михаил Бойко († 2003) се ползваше с огромен авторитет в Киев и далече извън неговите предели. Свещеник на киевското духовенство и многочислено паство, той привличаше към себе си всички с необикновената си любов, съпричастност и състрадание.
Не се ограничаваше само с богослужение в Покровския женски манастир, където повече от 30 години изпълняваше свещеническо послушание. Батюшката беше чест гост на своите духовни чеда: на чаша чай, по време на духовни беседи той разказваше за своя труден живот. Много от проповедите и беседите на стареца бяха записани.
… Това се случи в началото на 30-те години. Репресивната машина, включена на пълни обороти, смилаше съдбите на хората. Моят баща, свещеник Павел Бойко, беше арестуван, а ние, както пише Шевченко, „… бяхме малки и голи...разпръснахме се между хората като мишлета…“ („...малки и голиі… розлізлися поміж людьми, мов мишенята…”).
След ареста на татко нашето многодетно семейство беше изхвърлено навън, на студа; нас, четиримата малчугани, хората ни приютяваха по единично. А мама ходеше по къщите и събираше подаяния. Гладът косеше хората. Мама ни събра в една къща в село Парафиевка, Ичнянски район, Черниговска губерния, постави свещ пред иконата на свети Николай, самата тя легна на пейката и сложи кръстообразно ръце върху гърдите си, решавайки да умре първа, за да не гледа как ние умираме.
Но Божият промисъл на нашия Господ Иисус Христос не ? позволи да умре, вратата се отвори – нашият баща свещеник се връщаше от затвора, носеше и малко храна. Послужи той в църквата няколко дни, докато председателят на селсъвета, добър човек, срещайки нашата майка и кимвайки, ? казал:
На снимката: Иустиния Ивановна с децата. Отляво е Миша Бойко
- – Трябва да напуснете селото, защото мъжът ви го заплашват арест и разстрел.
Събрали се енориаршите и също казали:
- – По-добре да знаем, че сте живи някъде, отколкото тук да ви погребем, да даде Бог, да се спасите.
Заедно с баща ни тръгнахме към Сумска губерния, в село Разлет. Там те заедно с майка успяха да постъпят на работа в мината за варовик. Копаеха креда, товареха я на вагонетки и я отправяха с баржи по река Десна. Там ние малко живнахме, все пак имаше чиния борш и хляб. Баща ни разбираше, че това няма да продължи дълго и чекистите ще се доберат отново до него, издигаше ръце към небето и се молеше: „Към мен, грешния, прояви Своята милост…”
Една нощ му се присънил свети Николай, който го хванал за ръка и го повел към небето, сякаш спасявайки го от преследване. Сутринта татко тъкмо разказвал на мама съня си, когато вратата се отворила, влязъл един старец и от прага казал на баща ни:
- –Тази вечер трябва да заминете, защото ви е подготвен арест и разстрел. Само не тръгвайте веднага, а когато се стъмни, отидете в лозето на рибаря, който живее в края на селото, на брега на Десна. Той ще ви превози до отсрещния бряг, и така ще се спасите…
И веднага след това старикът излязъл, а родителите ми така и не разбрали кой е той и откъде е дошъл.
На снимката: Отец Павел Бойко с матушка Иустиния
В този ден в мината имало митинг. Директорът докладвал, че мината не изпълнява плана, тъй като сред работниците има врагове на народа. И казал фамилията на баща ми. Татко възразил, че напротив, дори по три норми изпълнява. „Пред прокурора ще се оправдаваш” – бил отговорът.
Вечерта баща ни се посъветвал с мама: за първи път такъв сън ми се присъни, а и това дивно старче се появи преди митинга – трябва да замина. Взел вързопче с парче хляб и тръгнал.
През нощта пристигнаха трима въоръжени бандити, за да арестуват татко, а майка отговори: „Скарахме се, той си събра нещата и си отиде”. Те, разбира се, не повярваха, търсиха го из двора, ръчкаха в сеното, а баща ни през това време бил при рибаря.
- – Сега не бива да преминавате през реката, - казал рибарят – Нека всичко се поуспокои, а рано сутринта ще ви преведа.
В предутринната мъгла рибарят превел баща ми на другия бряг, а той пеша, 25 км тичал до гр. Кролевец, там се качил на влака и заминал за Полтава. В Полтава постъпил на работа като огняр в електростанцията на топлоцентралата и не след дълго ни извика при себе си. След известно време татко започна да служи в полтавската църква, а аз му помагах. Когато поотраснах, станах иподякон на полтавския архиерей, а през 1943 година, когато освободиха Полтава от немците, заминах доброволец на фронта. Преди боевете често се молех на свети Николай и Господ ме опази до самия Берлин.
И ето, вече 30 години, завършвайки жизнения си път, служа в катедралата в чест на свети Николай Мирликийски Чудотворец в Покровския манастир. Първия камък в основата на катедралата е положил император Николай II, втория – императрица Александра Фьодоровна, третия – великата княгиня Александра Петровна, основателката на манастира (сега прославена като светица - авт.).
Ето, деца, каква милост оказва свети Николай на всеки, който с вяра се обръща към него.
Източник: www.pravoslavie.ru