Поговори със земята, и ще те поучи, ще ти кажат и морските риби.
Кой във всичко това не ще узнае, че ръката на Господа е сътворила това?
Иов. 12: 8–9.
Произходът на Адам
Въпросът за произхода на света, характера и природата на този произход е един от най-трудните, но в същото време – един от най-принципните и значими в диалога между науката и религията в съвременното общество. Какъв е произходът на света: творение или еволюция?
Ето го проблемът, крайно важен не само за православното догматично богословие, но и за всички православни християни, тъй като с решаването на този проблем са свързани много въпроси, пряко засягащи нашето православно учение и светоглед: за относителното достойнство на науката и богословието, за съвременната философия и светоотеческото учение, за учението за човека (антропология), за нашето отношение към писанията на светите отци, към знанието и сериозното осмисляне на техните творения, за отношението към съвременната философия, т.е. така наречената „мъдрост на този век“ („мудрость века сего“), и православното тълкуване на Свещеното Писание, в частност книга Битие.
В настоящето изследване, основавайки се върху опита на Църквата и преди всичко върху съжденията на светите отци и разглеждането на теорията на еволюцията в нейното научно въплъщение, ще се опитам да реша въпроса за степента на правомерност на еволюционната теория в нейните претенции изложението ? да бъде единствено вярното и истинско учение за произхода и развитието на света и човека.
НАУКАТА И БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ
Какъв е източникът на нашите истински знания за първосъздадения свят, и доколко той се различава от науката? Православната Църква ни учи по следния начин: „Без всяко съмнение, Бог е Творецът на всички видими и невидими твари. Преди всичко той е произвел със Своята мисъл всички небесни Сили… След това от Бога бил сътворен от нищото този видим и веществен свят. Накрая Бог сътворил човека, който е съставен от невеществена разумна душа и веществено тяло, така че от единия, съставен по такъв начин, човек, да бъде вече видно, че Той е Творец и на двата свята – и на невеществения, и на веществения“.[i] Тези слова, излизащи от устата на Майката-Църква, са основани не върху празно мъдруване, отеготено от страстите и греха на светския разум, а върху основата на Божественото Откровение и светоотеческия опит, върху творенията на отците с най-висок духовен живот.
Нека да допълним започнатите разсъждения с думите на св. Исаак Сирин, който говори за възхождането на душата към Бога въз основа на собствения си духовен опит: „И оттук вече се възнася с ума си към отнова, което е предшествало създанието на света, когато не е имало никаква твар, нито небе, нито земя, нито ангели, нищо от приведеното в битие, и към това, как Бог, само по Свое благоволение, внезапно е привел всичко от небитие в битие, и всяко нещо е застанало пред Него в съвършество“ [ii]
От това е видно, че светите подвижници са постигали първосъздадения свят, бидейки в състояние на Божествено съзерцание, което се намира извън границите на естественото знание. Така св. Григорий Синаит утвърдждава, че „осемте главни предмета на съзерцанието“ в състояние на съвършена молитва са следните:
1) Бог;
2) Порядък и строй на живота на разумните сили;
3) Устройство на съществуващото (света);
4) Домостроителното снизхождане на Словото;
5) Общото възкресение;
6) Страшното второ Христово пришествие;
7) Вечната мъка;
8) Царството Небесно.[iii]
Защо е трябвало да включва „порядък и строй на живота на разумните сили“ и „устройство на съществуващото“ заедно с другите обекти на Божественото съзерцание, отнасящи се към сферата на богословското знание, а не на науката? Не затова ли, че съществува такъв аспект и състояние на творенията, който се намира извън сферата на научните знания и може да бъде видян, както и сам преподобни Исаак Сирин някога видял Божието творение – съзерцателно, по милост Божия? Обектите на такова съзерцание могат да се видят и да се разберат. Св. Григорий Синаит говори, че „този … с устата си ще изговори мъдрост, и с размишленията на сърцето си - знание (вж. Пс. 48: 4), който ясно … с разума си вижда във вещите отпечатъците на първообразите и с устата си, при съдействие на живото Слово, проповядва мъдрост от мъдростта, сърцето си пък освещава със силата на обновителното духовно назидание“.[iv]
КОНФЛИКТ МЕЖДУ БОЖЕСТВЕНОТО ОТКРОВЕНИЕ И ЧОВЕШКАТА ФИЛОСОФИЯ
В какво, впрочем, лежи причината за спора между светоотеческото разбиране на книга Битие и еволюционното учение? Последното се опитва да разбере тайните на Божието творение чрез естественото познание и светската философия, дори не допускайки, че в тези тайни има нещо, което ги поставя извън възможностите на това познание. Нали самата книга Битие е повествование за Божието Творение, видяно в Божественото съзерцание на боговидеца Мойсей, а видяното от него се потвърждава и с опита на по-късно живелите свети отци. И макар че откровеното знание е по-високо от естественото, всички ние обаче знаем, че не може да има противоречие между истинското Откровение и естественото познание. Но може би конфликтът е между Откровението и човешката философия, която често е погрешна. По такъв начин няма несъгласие между знанието за творението, съдържащо се в книга Битие, както тя ни се тълкува от светите отци, и правдивите знания за тварите, достигнати от съвременната наука чрез наблюдение. Но тук, разбира се, съществува неразрешим конфликт между знанието, съдържащо се в книга Битие, и празните философски спекулации на съвременните учени, непросветени от вярата, за състоянието на света в течение на шестте дни на Сътворението. Знаейки, че между книга Битие и съвременната философия съществува действителен конфиликт, и стремейки се да достигнем до истината, ние сме длъжни да приемем учението на светите отци и да отхвърлим лъжливите мнения на научните философи. В крайна сметка съвременният свят е дотолкова заразен от суетата на съвременната философия, представяща се за наука, че дори много малко православни могат или искат да изследват този въпрос безстрастно и да изяснят на какво в действителност са учили светите отци, а след това да приемат светоотеческото учение, дори ако то изглежда погрешно и „тъмно“ за празното мъдруване на този свят.
СВЕТООТЕЧЕСКО РАЗБИРАНЕ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА
Относно истинското светоотеческо виждане за първосъздадения свят, най-увидителното е това, че светите отци разбират текста от Свещеното Писание, „както е написан“, но в същото време не ни позволяват да го тълкуваме свободно или алегорично. „Докато мнозина „съвременно образовани“ православни са свикнали да свързват такава интерпретация с протестантския фундаментализъм, и се страхуват, че мъдрите научни философи могат да ги сметнат за „наивни“; но в края на краищата е ясно, от една страна, колко по-дълбоко е светоотеческото тълкуване в сравнение с това на фундаменталистите, които никога не са чували за Божествено съзерцание и чието тълкуване само понякога случайно съвпада със светоотеческото; а от друга страна, колко по-дълбоко е светоотеческото тълкуване в сравнение с това, което безкритично възприема спекулацията на съвременната философия, сякаш става дума за истинско знание“.[v]
Първосъздаденият свят преди престъплението на Адам бил нетленен, тъй като в този свят нямало още смърт, защото „Бог не е създал смъртта“ (Прем. 1:13). Съвременният православен християнин може да разбере по какъв начин нетленността на първосъздадения свят се намира извън компетенцията на научните изследвания, ако разгледа факта на нетленността, така, както той се представя чрез Божието действие дори в нашия днешен тленен свят. Ние не можем да намерим по-високо проявление на тази нетленност, отколкото при Пречистата Божия Майка, за която пеем: „Без истления Бога Слова рождшую, сущую Богородицу Тя величаем“. Нашите Богородични православни богослужения са изпълнени с това учение. Св. Йоан Дамаскин посочва, че в две отношения това „нетление“ се намира извън законите на природата: ... „и че е без баща е по-високо от естествените закони на раждането…, и че е безболезнено е по-високо от закона за раждането“. [vi] Какво да кажем на православния християнин, когато съвременният невярващ човек, под влияние на съвременната натуралистична философия, настоява, че такова „нетление“ е невъзможно, и че християните трябва да вярват само в това, което може да се докаже или да се наблюдава научно? Следва да се държим за светата Православна вяра, която е откровено знание, независимо от така наречената „наука“ и нейната философия, и да обясняваме акта на нетленност като свръхестествено Божие дело. Не напразно св. Йоан Златоуст тясно свързвал правилното и строго тълкуване на Свещеното Писание (конкретно на книга Битие) с правилността на догматите, насъщно необходими за нашето спасение.
Говорейки за тези, които тълкуват книга Битие алегорично, той пише: „Но ние, моля, няма да слушаме тези хора, ще заградим за тях слуха си, а ще вярваме на Божественото Писание, и, следвайки това, което е казано в него, ще се стараем да съхраним в душите си здравите догмати, а заедно с това и да водим правилен живот, така че и животът ни да свидетелства за догматите, и догматите да придават твърдост на живота ни … а ако ние … живеейки добре, бъдем нерадиви за правилните догмати, няма да можем да спечелим нищо за спасението си. Ако искаме да се избавим от геената, и да получим царството, сме длъжни да се украсяваме и с едното, и с другото – и с правилност на догматите, и със строгост на живота“.[vii]
Има още един въпрос, касаещ състоянието на първосъздадения свят, който може да възникне: а какви са тези „милиони години“ съществуване на света, които науката „знае като факт“? В крайна сметка вече е доказана погрешността на „радиовъглеродния метод“ [viii] и другите „абсолютни“ системи на датировка, така че остава да се признае, че тези „милиони години“ също съвсем не са факт, а отново философия, някаква версия за продължителността на доисторическата епоха. Самата идея за милионното съществуване на Земята не възникнала дотогава, докато хората, под влияние на натуралистическата философия, не започнали да вярват в еволюцията, а щом веднъж еволюцията се приеме за истина, тогава и възрастта на света трябва да се изчислява на милиони години. И ето къде е причината за измамата: тъй като еволюцията никога не е била наблюдавана, то тя се възприема само като хипотеза, че безброй милиони години са можели да предизвикат процеси, които да са твърде „малки“, за да могат съвременните учени да ги определят. Ако този въпрос се изследва обективно и безстрастно, отделяйки истинските доказателства от предположенията и философията, е лесно да се забележи, че липсват фактически данни, които биха ни заставили да смятаме, че земята е на повече от 7500 години (аз, който съм с първо висше образование по история, убедително съм се уверил в това още в първи курс на Университета). Затова възгледите на учените за възрастта на нашата планета изцяло зависят от тяхното философско отношение към Творението.
Уместно ще бъде да обобщим обзора на светоотеческото учение за първосъздадения свят с божествените слова на един от светите отци, който толкова просиял в молитвата, че е третият, когото цялата Православна Църква нарича с името „Богослов“. Това е св. Симеон Нови Богослов. В своето 45-то Слово той говори от светоотеческото Предание, а така също и от собствения си опит следното: „Бог в началото, преди да насади рая и да го предаде на първосъздадения, за пет дни устроил земята и което е на нея, и небето и което е на него, а в шестия създал Адам и го поставил господар и цар над цялото видимо творение. Рай тогава още не е имало. Но този свят, бидейки от Бога, бил като някакъв рай, макар веществен и чувствен. Именно него Бог дал на Адам да го владее, и на всичките му потомци… „И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене“ (Бит. 2:9), с различни плодове, които никога не се разваляли и никога не свършвали, а винаги били свежи и сладки и доставяли на първосъздадените хора голямо удоволствие и приятност… След престъплението на Адам Бог не проклел рая… а проклел само всичката останала земя, която също била нетленна и давала плод от само себе си… На този, който станал тленен и смъртен поради престъпването на заповедта, справедливо се полагало да живее върху тленна земя и да се храни с тленна храна… Не подобава телата на хората да се облекат в славата на възкресението и да станат нетленни, преди цялата твар е била сътворена нетленна, а след това от нея е бил взет и създаден човекът, така подобава и отново първо всяка твар да стане нетленна, а след това да се обновят и да станат нетленни и тленните тела на хората, да бъде отново целият човек нетленен и духовен и да обитава в нетленно, вечно и духовно жилище… Виждаш ли, че цялата тази твар в началото е била нетленна и създадена от Бога в райски чин? Но след това Бог я подложил на тление, и суетата на човеците се смирила. Познай също и това, що за прослава и светно-сияйнност на тварите ще бъде в бъдещия век? Защото когато тя се обнови, няма да бъде отново такава, каквато е била създадена в началото. А ще бъде такава, каквато, според думите на божествения Павел, бъде нашето тяло.
... Цялата твар, по заповед на Бога, при всеобщото възкресение трябва да бъде не такава, каквато е била създадена – веществена и чувствена, а трябва да бъде пресъздадена и да стане един вид невеществено и духовно обиталище, превъзхождащо всяко чувство“.[ix]
Може ли да съществува по-ясно учение за състоянието на първосъздадения свят до престъплението на Адам?
ПРАВОСЛАВНИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА ПРИРОДАТА НА ЧОВЕКА
СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА
Сега следва да пристъпим към последния и най-важен въпрос, повдиган пред православното богословие от съвременната еволюционна теория: за природата на човека, и в частност, за природата на първосъздадения човек Адам. Това учение за човека – антропологията – засяга по най-тесен начин богословието, и тук, с най-голяма вероятност може да се разкрие богословската грешка на еволюционизма. Добре известно е, че Православието съвършено различно, в сравнение с католицизма, учи за природата на човека и Божествената благодат. С други думи, богословският възглед за природата на човека, произтичащ от еволюционната теория, представлява неправославен възглед за човека, но гледната точка е близка до римокатолическата антропология.[x] Това само потвърждава факта, че теорията за еволюцията, за която не учи нито един православен отец, е просто продукт на западния апостасиен начин на мислене и дори, независимо, че първоначално това е била „реакция“ на римокатолицизма и протестантизма, дълбоко се корени в папистката схоластична традиция. Този светоотечески възглед е изразен много добре от великия отец исихаст св. Григорий Палама, когато той бил принуден да защитава православното богословие и неговия духовен опит конкретно от западния рационалист Варлаам, който искал да сведе духовния опит и знанието на исихазма до нещо достижимо от науката и философията. Отговаряйки му, в знаменития си труд „Триади в защита на свещенобезмълстващите“ [xi] св. Григорий издига общите принципи, напълно приложими в наши дни, когато учени и философи мислят, че могат да разберат тайната на творението и природата на човека по-добре от православното богословие. Той пише: „Начало на премъдростта – е да бъдеш достатъчно мъдър, за да различиш низката, земна и суетна мъдрост – от наистина полезната, небесна и духовна, изхождаща от Бога и привеждаща към Него, и правеща угодна на Бога онези, които я придобиват“.[xii]
Той учи, че само втората мъдрост е блага сама по себе си, а първата е и блага, и зла:
„Знаенето на различни езици, силата на риториката, историческите познания, откриването на тайните на природата, различните методи на логиката … всичко това е едновременно и благо, и зло, не само защото то се проявява в съответствие с целта на тези, които ги използват, и лесно приема формата, която му придава мнението на тези, които ги притежават, но и защото изучаването му е добро само дотолкова, колкото например зракът може да придаде душа на прозрението. Но то е зло за този, който се отдава на тези изследвания, така че да остане в тях до старост“.[xiii]
Освен това, дори „ако един от отците казва същото като външните – това е само словесно съгласие, а мислите са съвършено различни. Първите, според св. ап. Павел, имат „ум Христов“ (1 Кор. 2: 16), а вторите изразяват в най-добрия случай човешко разбиране. „Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми - по-високо от вашите мисли“ – говори Господ (Ис. 55: 9). В допълнение, дори ако мислите на тези хора са били често същите, като на Мойсей, Соломон или на техните подражателите, каква полза имат те от това? Кой човек със здрав разум и принадлежащ към Църквата, може да заключи от това, че учението им е от Бога?“. [xiv]
От светското знание, пише св. Григорий, „ние абсолютно не можем да очакваме каквато и да било точност в познанието на божествените неща; понеже е невъзможно от него да се почерпи каквото и да било конкретно учение за божественото. Защото „Бог го е обезумил“. [xv]
Това знание може да бъде вредно и враждебно на истинското богословие:
„Силата на това разбиране, безумно и настъпателно, встъпва в борба срещу приелите Преданието в простотата на сърцето си; то презира писанието на Духа, следвайки хората, които са се отнасяли с него небрежно и са изправили отново създанието срещу Твореца“.[xvi]
Едва ли може да бъде дадена по-добра оценка на онова, което съвременните „християнски еволюционисти“ са се опитали да направят, смятайки себе си за по-мъдри от светите отици, и приложили светското знание, за да изопачат учението на Свещеното Писание и светите отци. Нима не е видно за всекиго, че рационалистичният, натуралистичен дух на възгледите на средновековния еретик Варлаам изцяло съвпадат с духа на съвременния еволюционизъм?
ТЕОРИЯТА ЗА ЕВОЛЮЦИЯТА: НАУКА ИЛИ ФИЛОСОФИЯ?
Следва да се отбележи, че св. Григорий говори за научното знание, което, на своето си ниво, е истинско и става невярно единствено воювайки с по-висшето, богословското знание. Дали теорията за еволюцията е поне научно вярна? И тук нека си зададем въпроса: защо трябва да се отнасяме към творенията на съвременните учени и философи „просто“, вярвайки на думите им, когато те говорят за нещо, че е истинско – дори ако приемането на техните изказвания ни принуждават да променяме богословските си възгледи? Напротив, ние трябва да бъдем много критични, когато съвременните мъдреци ни говорят как трябва да тълкуваме Свещеното Писание. Ние трябва да възприемаме критично не само тяхната философия, но и т.нар. „научни свидетелства“, които, както се смята, говорят в полза на съвременната неоезическа философия, понеже често „научните свидетелства“ сами по себе си се явяват такава философия.
Това важи особено за учения йезуит Тейяр дьо Шарден, защото „той не само построил най-сложната и влиятелна философско-богословска система, основана върху понятието за еволюцията, но и бил тясно свързан с откриването и интерпретацията на почти всички изкопаеми свидетелства в полза на „еволюцията на човека“, намерени по време на живота му“.[xvii]
А сега ще си зададем елементарния научен въпрос: какви са доказателствата за „еволюцията на човека“? Обучавайки се в историческия факултет на университета, имах възможността да изуча историята на първобитното общество, и си спомням как преподавателката ни разказваше красиви истории за различните, наброяващи около две дузини „предци на човека“. Но аз никак не можех да разбера къде са реалните доказателства за действителното съществуване на всички тези видове животни в далечното минало: тях никой не ги предостави на студентите.
Всъщност изкопаемите „свидетелства“ в полза на „еволюцията на човека“ се състоят от: изкопаеми останки от неандерталец (много екземпляри); синантроп (няколко черепа); така наречените явански, хайделбергски и пилтдаунски „хора“ и находките в Африка (всички те крайно фрагментарни) и малко други останки. Т.е. всички изкопаеми свидетелства за „човешката еволюция“ могат да се съберат в кутия с размерите на малък ковчег, при това те са намерени в твърде отдалечени една от друга местности, при липсата на надеждни указания, поне на относителна (да не говорим за „абсолютна“) възраст, без всякакви указания за това, как тези различни „хора“ са свързани помежду си с родство или по произход.
Освен това един от тези „еволюционни предци на човека“, „пилтдаунският човек“, както се изясни по-късно, е представлявал преднамерена фалшификация. Интересно е, че йезуитът Тейяр дьо Шарден бил един от „откривателите“ на „пилтдаунския човек“ – факт, който може да се намери в повечето учебници. Той „открил“ кучешкия зъб на това изфабрикувано създание – зъб, който вече бил оцветен, с цел да въведе в заблуждение относно възрастта на находката. Това „откритие“, разбира се, било именно онова необходимо „недостигащо звено“ между човека и маймуната, тъй като пилтдаунската изработка се състояла точно от човешки и маймунски кости. Тейяр дьо Шарден имал отношение към откритието, а главно – към интерпретацията на някои находки и от „яванския човек“, които били фрагментарни. Всъщност, където и да ходел, той намирал „свидетелства“, които отговаряли точно на неговите очаквания – а именно, че човекът е „произлязъл“ от маймуноподобни създания.[xviii]
Ако се изучат обективно всички изкопаеми свидетелства в полза на „еволюцията на човека“, ще се види, че убедителни или поне горе-долу разумни доказателства за тази „еволюция“ няма. Всички научни работи по този проблем се свеждат до полуфанастични догадки, с неправдоподобна реконструкция на устройството и бита на древното човешко общество, непотвърдени от реални археологически находки и други документални източници.[xix] Но въпреки това е общорието, че има доказателства за еволюция, защото хората искат да вярват в това; те вярват в атеистичната материалистическа философия, която изисква човекът да е произлязъл от маймуноподобни твари. От всички изкопаеми „хора“ само неандерталецът (и, разбира се, кроманьонецът, който е просто съвременният човек) изглежда автентичен; но и той – просто homo sapiens, е не по-различен от съвременния човек, отколкото съвременните хора се различават помежду си. Докато картинките на неандерталски човек в учебниците по история на първобитното общество представляват измислици на художниците, които са имали предварителна идея за това, как, изхождайки от еволюционната философия, трябва да изглежда „примитивният човек“.[xx]
В резултат на казаното стигаме до следните изводи:
1) Еволюцията съвсем не е научен факт, а философска система,
2) Еволюцията – това е лъжлива философия (обичаща не мъдростта, а бащата на лъжата), изобретена в секуларизирания Запад, като реакция на католическо-протестантската теология, и прикрита като наука, за да мами хората, които са съгласни да приемат един уж научен факт.
СВЕТООТЕЧЕСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ТВОРЕНИЕТО И ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ЧОВЕКА
Къде да се обърне православният християнин, ако пожелае да узнае истинското учение за сътворението на света и човека? Свети Василий Великий ясно ни казва: „За какво да се говори най-напред? С какво да се започне тълкуването? Да се изобличи ли суетността на езичниците? Или да не се възвеличи истината на нашето учение? Елинските мъдреци много разсъждавали за природата, и нито едно от техните учения не останало твърдо и непоколебимо: защото следващото учение винаги опровергавало предишното. Ето защо ние не се нуждаем от изобличаване на техните учения; те самите достатъчно се изобличават помежду си“.[xxi]
Следвайки примера на св. Василий, „оставяйки външните учения да си бъдат външни, да се върнем към църковното учение.“ [xxii] Както и той, да започнем „да изследваме състава на света, да разглеждаме вселената не въз основа на светската мъдрост, а както Бог е научил на това Своя служител, говорейки с него явно, а не с гатанки (Числ. 12: 8)“.[xxiii]
Връщайки се към светите отци, трябва да признаем, че еволюционните възгледи за произхода на света и човека в същност не само че нищо не ни учат за произхода на човека, но напротив – говорят невярно за човека.
Православното учение за човешката природа е изложено най-кратко в книгата „Душеполезни поучения“ на Авва Доротей. „Тази книга е приета в Православната Църква като азбука, като основен учебник по православна духовност; това е първото духовно четиво, което дават на православния монах, и то остава негов постоянен спътник през целия му живот, четено и препрочитано. Изключително важно е, че православното учение за човешката природа се излага още на първата страница на тази книга, тъй като това учение е основата на целия православен духовен живот“.[xxiv]
Какво е това учение? Авва Доротей пише в началните редове на своето Първо Поучение: „В началото, когато Бог сътворил човека (Бит. 2: 20), Той го поместил в рая, както говори божественото и св. Писание, и го украсил с всички добродетели, давайки му заповед да не вкусва от дървото, което било посред рая. И така, той пребивавал там в райско наслаждение: в молитва, в съзерцание, във всяка слава и чест, с които бил създаден. Защото Бог сътворил човека по Свой образ, т.е. безсмъртен, самовластен и украсен с всички добродетели. Но когато той престъпил заповедта, вкусвайки от плода на дървото, от което Бог му заповядал да не вкусва, тогава той бил изгонен от рая (Бит. 3), отпаднал от естественото състояние и паднал в противоестествено, и пребивавал вече в грях, в славолюбие, в любов към наслажденията на този век и в прочее страсти, и бил обладан от тях, защото сам станал техен роб чрез престъплението… [xxv]
(Господ Иисус Христос) прие самата наша природа, начатъка на нашия състав, и стана новият Адам, по образа на Бога, създал първия Адам, обновил естествената природа и направил чувствата отново здрави, каквито са били в началото …[xxvi]
А чеда на смиреномъдрието са: самоукорението, недоверяването на своя разум, ненавиждане на своята воля; защото чрез тях човек се сподобява да дойде в себе си и да се възвърне в естествената си природа, като очиства себе си със светите Христови заповеди“.[xxvii]
ПОВРЕЖДАНЕ НА ПЪРВОСЪЗДАДЕНАТА ПРИРОДА ВСЛЕДСТВИЕ НА ГРЕХОПАДЕНИЕТО И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО ? ОТ СПАСИТЕЛЯ ХРИСТОС
Светите отци ясно учат, че когато Адам съгрешил, човекът не просто изгубил нещо, което било прибавено към неговата природа, а по-скоро самата човешка природа се променила, подложила се на тление веднага щом човекът изгубил Божията благодат. Богослуженията на Православната църква, които са основата на нашето православно догматично учение и духовен живот, ясно ни учат, че човешката природа не е естествена за нас, а се намира в паднало състояние: „Изцелявайки човешкото естество, изтляло от древното престъпление, нов, без изтление се ражда Младенец, и в Твоите недра седи, Безневестна, като върху престол, не оставил Отеческата близост с Божеството“ (Миней 22 декември, Богородичен, 6-та песен от Канона на утренята).[xxviii] „Искайки да спаси от тление изтлялото човешко естество, Зиждителят и Господ се всели в чиста утроба чрез Светия Дух, въплъщавайки се неизречено“ (Миней 23 януари, Богородичен, 5-та песен от Канона на утренята).[xxix]
И в тези химни цялото наше православно разбиране за въплъщението на Христос и за нашето спасение чрез Него се свързва с правилното разбиране на човешката природа, каквато е била тя в началото, и която Христос е възстановил в нас.
Правилно пише професорът от Свято-Троицката семинария в Джорданвил И. М. Андреев: „Християнството винаги е разглеждало съвременното състояние на материята като резултат от грехопадението… Грехопадението на човека е променило цялата му природа, в това число и природата на самата материя, която Бог е проклел (Бит. 3, 17)“.[xxx] Съгласявайки се с това заявление, правим извода, че еволюционното учение не само отхвърля описания в книга Битие акт на Сътворението, но отхвърля също и идеята за греха, отхвърля великия опит на покаянието, натрупан в християнството в течение на две хиляди години
Затова е логично да се направи следният извод: еволюцията противоречи на учението на светите отци, т.е. не се вписва в рамките на светоотеческото учение за Творението и създаването на човека.
От опита със съжителството с нашето тленно тяло ни е невъзможно да разберем състоянието на нетленното Адамово тяло, нямащо естествени нужди, както знаем, ядящо от „всяко дърво“, без отделяне на никакви отпадъци, и не познаващо съня (докато прякото действие на Бога не го заставило да заспи, за да бъде Ева създадена от реброто му). А колко по-малко сме способни да разберем още по-възвишеното състояние на нашите тела в бъдещия век! Но ние достатъчно знаем за природата на първосъздадения свят и за живота на първите хора в рая от Свещеното Писание и Предание, т.е. от учението на Църквата, за да опровергаем всички тези, които смятат, че може да разберат тези тайни чрез научното знание и светската философия. Състоянието на човека в рая и първосъздадения свят са завинаги изнесени извън границите на научното знание чрез бариерата на Адамовото съгрешение, изменило самата природа на първосъздадения човек и цялата твар, а също и природата на самото знание.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Според православното учение, което произлиза от Божественото съзерцание, природата на Адам в рая е била различна от сегашната човешка природа, и по тяло, и по душа, и тази възвишена природа се оживявала от Божията благодат. А според латинската доктрина, основана върху рационалистическите дедукции от днешното паднало естество, човекът по природа е тленен и смъртен, какъвто е той сега, а неговото състояние в рая е бил особен, свръхестествен дар. Всичко това показва колко се изопачава чудесното светоотеческо видение на Адам и първосъздадения свят, когато към това се подхожда от позицията на мъдростта на падналия свят. Нито науката, нито логиката могат да ни кажат нещо за рая; „и въпреки това много православни християни са дотолкова измамени от съвременната наука и от нейната рационалистическа философия, че се страхуват да прочетат сериозно първите глави от Книга Битие, знаейки, че съвременните „мъдреци“ намират там нещо толкова „съмнително“ или „объркано“, или такова, което подлежи на „нова интерпретация“, или че можеш да получиш репутация на „фундаменталист“, ако посмееш да четеш този тетст просто „както е написано“, както всички свети отци са го чели“.[xxxi]
Здравото чувство на православния християнин му подсказва да се отвърне от „дълбоката“ модерна гледна точка, че човекът е произлязъл от маймуната или от някакво друго низше създание. Затова е справедливо, когато светите отци изразяват праведния си гняв срещу тези, които се опитват да докажат, че човекът е маймуна, от която, както те се хвалят, са произлезли.
Такава е гледната точка на православната святост, която знае, че творението не е такова, каквото им го описват съвременните мъдреци с тяхната празна философия, а както Господ го е открил на Мойсей „не хипотетично“, и както светите отци са го видели в Божественото съзерцание. Човешката природа е различна от тази на маймуната и никога не се е смесвала с нея. Ако Господ Бог, заради нашето смирение, би пожелал да произведе такова смесване, тогава светите отци, които са видели самия „състав на видимите неща“ в Божественото съзерцание, щяха да го знаят.
„Още колко православни остават в плен на тази празна западна философия?“[xxxii] – обръща се към нас великият съвременен подвижник йеромонах Серафим (Роуз). И не само той. Много беше казано за „западния плен“ на православното богословие;[xxxiii] кога пък ние ще разберем, че в още по-отчаян „западен плен“ се намира днес всеки безпомощен пленник на „духа на времето“, преобладаващото течение на светската философия, разтворено в самия въздух, който дишаме в богоотстъпническото, богоненавистно общество? Православният християнин, който не се бори съзнателно срещу празната философия на този век, а просто я приема в себе си и се намира с нея в света, понеже собственото му разбиране за Православие е изопачено, не се съобразява със светоотеческите установления.
Изтънчените в светската мъдрост се присмиват над онези, които наричат еволюционизма „ерес“. Действително, еволюционизмът, строго погледнато, не е ерес, а е идеология, дълбоко чужда на православното християнско учение, и тя черпи от такова множество неверни учения и мнения, че би било много по-добре, ако това беше просто една ерес, която можеше лесно да бъде идентифицирана и изобличена. Еволюционизмът е тясно вплетен в цялата апостасийна менталност на секуларизираното „западно христианство“, той е оръдие на „новата духовност“ и на „новото християнство“, в което сатаната сега се стреми да потопи последните истински християни. Еволюционизмът предлага обяснение на Творението, което е противно на светоотеческото, той поставя православните под такова влияние, че да четат Свещеното Писание и да не го разбират, автоматично „нагаждайки“ неговия текст към превзетата светска натурфилософия. Приемайки еволюционизма, е невъзможно да не се приеме също и алтернативното обяснение и на други части от Божественото откровение, автоматичното „нагаждане" на други текстове от Свещеното Писание и светоотеческите творения към научната „мъдрост“.
Съвременната наука знае само това, което наблюдава, и което може основателно да заключи от наблюденията: нейните догадки за най-ранните времена на творението имат не повече и не по-малко значението на митовете и басните на древните езичници. Истинското знание за Адам и първосъздадения свят, доколкото ни е полезно да го знаем, е достъпно само чрез Божественото Откровение и в Божественото съзерцание на светиите.
+ + +
[i] Макарий (Булгаков). Православно-догматическое богословие. СПб. 1868. С. 352.
[ii] Аввы Исаака Сирина слова подвижнические. М., 1993. С. 101.
[iii] Преподобный Григорий Синаит. Творения. М., 1999. С. 72-73.
[iv] Пак там. С. 76.
[v] Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997. С. 53-54.
[vi] Св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение Православной веры. М., 2000. С. 301.
[vii] Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого, архиепископа Константинопольского избранные творения. Беседы на книгу Бытия. Т.1. М., 1993. С. 107.
[viii] Вж.: Глеб Каледа (прот.). Плащаница Господа нашего Иисуса Христа. М., 1995.
[ix] Преподобный Симеон Новый Богослов. Творения. Т.1. Св.-Тр. Сергиева Лавра, 1993. С. 367-382.
[x] По-подробно за това виж Зеньковский В.В. (прот.). Основы христианской философии. М., 1996. С. 8-22.
[xi] Св. Григорий Палама. Триады в защиту священно-безмолствующих. М., 1995.
[xii] Цит по: Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997. С. 60.
[xiii] Пак там. С. 61.
[xiv] Пак там.
[xv] Пак там.
[xvi] Пак там.
[xvii] Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997. С. 63.
[xviii] Вж.: Тейяр де Шарден П. Феномен человека / Прев. от френски. М., 1987.
[xix] Вж., например: Алексеев В.П. Становление человека. М., 1984.; Ламберт Д. Доисторический человек. СПб., 1995.; Семенов Ю.И. Как возникло человечество. М., 1966.
[xx] Вж., например: Матюшин Г.Н. Археологический словарь. М., 1996.; История древнего мира: Учебн. для 6 кл. средн. шк. М., 1993.: Энциклопедия для детей: Т.1. (Всемирная история). М., 1994.
[xxi] Творения иже во святых отца нашего Василия Великого, архиепископа Кесарии Капподокийской // Беседы на Шестоднев. Ч.1. М., 1845. С. 3.
[xxii] Пак там. С. 45.
[xxiii] Пак там. С. 95-96.
[xxiv] Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997.С. 68.
[xxv] Преподобный Авва Дорофей. Душеполезные поучения. М., 2002. С. 19.
[xxvi] Пак там. С. 21.
[xxvii] Пак там. С. 25.
[xxviii] Минея. Декабрь. М., 1994. С., 173.
[xxix] Минея. Январь. Ч. 2. М., 1983. С. 282.
[xxx] Научное знание и христианская истина. Нью-Йорк, 1974. С. 69.
[xxxi] Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997. С. 93.
[xxxii] Пак там. С. 94.
[xxxiii] Вж.: Прот. Георгий Флоровский. Пути русского богословия. Вильнюс, 1991.
Библиографски списък
1. Библия. Книги священного Писания Ветхого и Нового Завета. М., 1997.
2. Аввы Исаака Сирина слова подвижнические. М., 1993.
3. Зеньковский В.В. (прот.). Основы христианской философии. М., 1996.
4. Иеромонах Серафим (Роуз). Православный взгляд на эволюцию. М., 1997.
5. Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого, архиепископа Константинопольского избранные творения. Беседы на книгу Бытия. Т.1. М., 1993.
6. Макарий (Булгаков). Православно-догматическое богословие. Спб. 1868.
7. Минея. Декабрь. М., 1994.
8. Минея. Январь. Ч. 2. М., 1983.
9. Научное знание и христианская истина. Нью-Йорк, 1974.
10. Преподобный Авва Дорофей. Душеполезные поучения. М., 2002.
11. Преподобный Григорий Синаит. Творения. М., 1999.
12. Преподобный Симеон Новый Богослов. Творения. Т.1. Св.-Тр. Сергиева Лавра, 1993.
13. Св. Григорий Палама. Триады в защиту священно-безмолствующих. М., 1995.
14. Св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение Православной веры. М., 2000.
15. Тейяр де Шарден П. Феномен человека / Превод от френски език, М., 1987.
16. Творения иже во святых отца нашего Василия Великого, архиепископа Кесарии Каппадокийской // Беседы на Шестоднев. Ч.1. М., 1845.