Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква. Една, една истинска Църква, създадена и утвърдена от апостолите. И сега тя си остава една в своята вярност на Христа, във верността към Христос и даденото ни от Отца учение и апостолско Предание.
Независимо от разделянето на Църквата на патриаршии, митрополии и епископии (епархии), т.е. независимо от съществуването на поместни Църкви, Христовата Църква си оставала и си остава Единна, и Нейното единство се изразява в това, че всички поместни Църкви съдържат Една вяра – догматите, Едно учение за нравствеността, Едни правила за църковно устройство и управление; единството на Църквата се е поддържало и изразявало също и в размяната на послания и грамоти между главите на Църквите по различни въпроси и поводи. Единството на Църквата не изключвало, обаче, възможността в живота на поместните Църкви да съществуват някои различия. Тези разлики се отнасяли до обичаите, църковния ред и произтичали от разликата в културите и националните характери, както и от историческите съдби. Но от тези разлики, доколкото те не засягали областта на вярата и благочестието, и приетите от цялата Църква закони, единството на Вселенската Църква не се нарушавало.
Имало ли е общ, един за всички поместни Църкви глава на Църквата? Такъв е имало, има и може да бъде, съгласно учението на Христос и апостолите, единствено Самият Христос – Той за всички е Едната-единствена Глава на цялата Църква. Нравственото първенство на едни епископи над други, произтичащо от разликата в тяхното външно положение и власт, иначе казано: произтичащо от временните и случайни условия, не нарушавало принципа на равенство по благодат между всички епископи.
Историята свидетелства за административно издигане на епископите в редица градове и области още през II и III век. Така св. Ириней Лионски бил признат за глава на цяла Галия; св. Киприан Картагенски се смятал за подчинен на Мавританските и Нумидийските епископи; Александрийските епископи, както за това свидетелстват св. Атанасий Велики и св. Киприан Картагенски, управлявали Църквите в Египет; епископът на Ефес – малоазийските Църкви, а Римската Църква, по свидетелството на св. Игнатий Богоносец, била „председателстваща в столицата на Римската област“. Впоследствие, с постановления на Вселенските събори, Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим били признати за първенствуващи по своето културно и гражданско положение, но и това не нарушавало равенството между главите на поместните Църкви, те само по правото на честта следвали в следния ред: Римският и Цариградският – двамата с почетното звание „Вселенски патриарси“, след това – Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. Въпросите и делата, засягащи цялата Църква, се разглеждали и решавали от цялата Църква, от нейното съборно съзнание – Вселенските събори. Поместните Църкви – независимо дали Римската, Константинополската или друга някоя – представлявали сами по себе си само част от Едното Тяло на Христовата Църква. В 34-то Апостолско правило ясно, отчетливо и определено е начертан пътят, по който трябва да върви Църквата в своя вътрешен и административен живот, начертан е начинът на църковното управление: „Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без обсъждане с всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети“.
И така, Църквата не допуска нито самовластие на първенствуващия епископ, нито, още повече, абсолютизъм в Църквата. По примера на апостолите тя е установила една висша инстанция за решаване на най-важните и общи за цялата Църква въпроси в лицето на Събора на епископите; в живота на поместните Църкви – в лицето на Поместния събор на епископите, за цялата Вселенска Църква – в лицето на Вселенските събори.
Глава VI. Претенции на римските епископи за главенство на Църквата. Причини, довели до издигането на Римската катедра
Първи в историята на Христовата Църква на съблазънта на тщеславието, духа на гордостта и плътското разбиране се поддали Църквите на Коринтяни: „един от вас дума: аз съм Павлов", друг: „аз пък - Аполосов", трети: „аз съм Кифин", а друг: „аз пък - Христов".
Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (I Кор.1:12-13).
На същата съблазън се поддал и Римският епископ.
Още в апостолския период редица градове се издигнали в църковно отношение, и това издигане в по-късно време било породено от: а) гражданското положение на дадения град; б) богатството и благоустройството на църковните общини в него; в) личните качества на техните предстоятели; г) основаването на Църквите в тези градове от апостолите.
Знаем, че в апостолския период първествуващото място принадлежало на Йерусалим – на Йерусалимската Църква, където били устремени погледите на целия християнски свят. Тук живеели апостолите, в Йерусалим те се връщали след тежките мисионерски трудове, тук – съборно – се решавали техните затруднения и разногласия, произтичащи от разликите в практиката на апостолите. Предстоятелят на Йерусалимската Църква, св. Яков, а не някой от апостолите, бил признат за „Господин и Епископ на епископите, управляващ Църквата на евреите в Йерусалим и всички основани по Божия Промисъл Църкви“.
След разрушаването на Йерусалим естествено на първо място се издига Римската община. Рим е не само столицата на Империята, той притежава целия свят, той е глава на вселената; на императора се въздават божествени почести. Този наложен от езичество печат бил възприет от християнския Рим, по-точно от римските епископи, за издигането на чиито катедри послужили цял ред исторически обстоятелства и преди всичко – пренасянето на столицата на империята от Рим във Византия, в Константинопол. Пренасянето на столицата довело до отслабване на влиянието на византийските императори в Западна Европа и до по-голяма независимост на римския папа.
Основавайки се на централното положение на Рим и на произхода на Римската катедра от първовърховните апостоли, Римският епископ се опитва, още от първите векове, да си присвои властта над цялата Църква, въпреки че всеки път среща протести от страна на целия епископат. Независимо от тези протести, Римският епископ не е изоставил все още мечтата си за господство на Рим над цялата Църква и над всички народи. В това Римският епископ упорито поддържа вярност към традициите на езическия Рим, въпреки че, като цяло, тази борба между общоцърковното съзнание и претенциите на Римския епископ да не нарушава единството и църковния мир.
Ще спрем нашето внимание върху някои примери на папско властолюбие, върху претенции на Рим.
· В първите три столетия поместните Църкви отбелязвали в различно време празника Пасха. Малоазийските Църкви, позовавайки се на авторитета на св. апостол Йоан Богослов, празнували в самия ден на 14-ия нисан, независимо от това в какъв ден от седмицата се падала датата, а мнозинството християни, в това число и римските, празнували Пасха в първата неделя след 14-ия нисан. За съвещание по този въпрос в средата на второто столетие в Рим пристигнал св. Поликарп Смирненски. Настояванията на Римския епископ не се увенчали с успех: двамата светители, в резултат на братския обмен на мнения, си останали всеки на своите убеждения, но това не довело до охлаждане на отношенията между тях и не нарушило единството на Църквата.
· Низвергнатите от поместен събор испански епископи Василид и Мартиал решили да подадат жалба до Римския епископ. Те били низвергнати за купуването, по време на гонението при император Деций, на свидетелства за принесените от тях идолски жертви. Папа Стефан изискал възстановяването им в сан и връщането им на предишните им катедри, но испанският епископат не само отхвърлил настоятелното искане на римския предстоятел Стефан, а и отнесъл делото пред съда на Събора на африканските епископи, и този събор, провел се под председателството на св. Киприан Картагенски, потвърдил решението на поместния събор на испанските епископи.
· Същият този папа Стефан, наричащ себе си „епископ на епископите“, имал нов повод да прояви своята власт над Църквата. Това станало, когато възникнал въпросът за приемане в лоното на Църквата на „падналите“, т.е. изменилите на вярата по време на гоненията. Докато съборното съзнание на Църквата изисквало „падналите“ да бъдат приети чрез покаяние, папа Стефан, позовавайки се на знатността на своя град (Рим) и на апостолското си приемство, не само използвал началнически тон по отношение на предстоятелите на другите Църкви, но и обявил за отлъчването от църковно общение на някои от епископите. В резултат, никой и не помислил да прекъсне общение с отлъчените от папа Стефан; Кападокийският епископ Фирмилиан писал на Стефан: „Когато мислиш, че всички могат да бъдат отлъчени от теб, ти отлъчваш самия себе си от всички“, а св. Киприан Картагенски се обърнал към Стефан с протест срещу резкия и началнически тон и ясно посочил на своя „събрат Стефан“ неговите заблуждения; по този начин папското настояване: „падналите трябва отново да бъдат кръстени“, било категорично отхвърлено и съборното съзнание на Църквата потвърдило: вярвам „в едно кръщение“ – падналите се приемат чрез увещание, вразумление и покаяние.
· Опитите на Римския епископ да се намеси в делата на другите поместни Църкви и да си присвои правото на апелативен орган дали повод и основание да бъде свикан Картагенският събор. Този събор не само отхвърлил претенциите на Римския епископ да се намесва в делата на Картагенската и другите Църкви, но и излязъл със следното постановление: „Клириците, недоволни от съда на своя епископ, трябва да се обръщат с жалби към първенствуващия епископ на своята област, а отнасящите делото за съд през морето (в Рим), от никого в Африка да не се приемат в общение... който, бидейки отлъчен от църковно общение в Африка, се промъкне в отвъдморските страни, така че да бъде приет в общение (в Рим), такъв да се низвергне от клира“. А в посланието си до папа Целестин Африканският събор пише: „И може ли някой да повярва, че нашият Бог може да внуши справедливост на съд на едного, който и да е бил той, а да откаже в това на многобройни свещеници, които са се събрали на събор?... И така, по молба на някои, не изпращайте тук свои клирици за разрешение на делата ни и не допускайте това, за да не кажат, че внасяме суетната светска гордост в Църквата Христова, която на желаещите да видят Бога принася светлината на простотата и деня на смиреномъдрието“.
· Разрушенията на варварите в епохата на преселението на народите от Западната Римска империя също способствали за издигането на Римската катедра и послужили като основание за нови претенции на предстоятеля на Римската църква. Варварите, вълна след вълна, настъпвали към древноримските провинции, заличавайки всички следи от християнството. Някога процъфтяващите и независими църкви в Испания, Галия и Британия, чийто корен бил от Мала Азия, не могли да устоят. Единствено Рим стоял гордо, не докоснат от варварите: тук те не посегнали на Църквата и нейните институции и това, сред общия разгром, създавало впечатление за непоклатимост на Римската катедра. Рим действал в качеството си на източник на Христовата светлина за Западна Европа, настойчиво прокарвайки мечтата си за призванието на Рим да господарува над всички народи. По това време Източните църкви били отслабени отвън – от нашествието на варварите, а отвътре – от тормозещите ги ереси и вмешателството, понякога вредно, на императорите в църковните дела.
· Силен тласък за пробуждане на инстинкта за деспотизъм у римските епископи бил декретът на император Грациан в средата на IV век. С този декрет император Грациан признал папата за „съдия на всички епископи“. Наистина, поместният събор в Рим, който разгледал делото на двамата съперничещи си папи (Дамас и Урсин, в чийто спор се намесил император Грациан), макар че приел посочения декрет на император Грациан, намерил за необходимо да внесе допълнение към него, а именно, че папа Дамас е равен с всички епископи по служение и ги превъзхожда само с предимствата на апостолския престол, иначе казано: на Римския епископ било признато само първенство по чест. Имайки подкрепа в лицето на император Грациан, папа Дамас пренебрегнал гласа на събора и скоро изпратил послание, забраняващо да се поставят епископи без съгласието на Римската Църква.
· През V век папа Инокентий обявил, че „нищо не трябва да се решава без допитване до Римската катедра“ и че „особено в делата на вярата всички епископи трябва да се обръщът към апостол Петър“, т.е. към Римския епископ, а папа Агатон през VII век утвърдил, че Римският епископ никога не е грешил и не може да сгреши, като на това основание изисква всички постановления на Римската църква да се приемат от цялата Църква като правила, утвърдени с божествените слова на самия апостол Петър. Още по-далече в своето високомъдрие отишъл папа Стефан през VIII век. Той писал: „Аз – апостол Петър, по волята на Божественото милосърдие призван от Христос, Синът на живия Бог, поставен с Негова власт да бъда просветител на целия свят“.
· За правилното разбиране на произхода на идеята за така нареченото „папско върховенство“ е необходимо да се отбележи още и следният исторически факт: когато Константинополският патриарх, по предложение на император Юстиниан, приел титлата „Вселенски“, папа Григорий Велики, самият той отказал се от тази титла, наричайки я „глупава и горда“, съветвал и другите патриарси да се откажат от тази чест: „Ако пък някой в Константинополската Църква е получил такова име, което би го направило съдия над всички, в такъв случай Вселенската Църква (което да не бъде!) ще се разклати из основи, а този, който се нарече вселенски, ще падне в заблуда“. Но папа Бонифаций III (607), възползвайки се от смутовете в Константинопол, измолил от император Фока, цареубиеца, указ, с който Римската Църква се обявявала за глава на всички Църкви, а названието „вселенски“, вече не в смисъл на почетна титла, както това било по отношение на Константинополския патриарх, а в смисъл на всемирно върховенство, било присвоено изключително на Римския епископ.
· Полковник Фока, използвайки недоволството на част от войските на император Маврикий, започнал интриги срещу императора, в резултат на които император Маврикий бих хванат и убит заедно със синовете си. „Убиецът Фока, желаейки да усили мъчението на император Маврикий с печалното зрелище, заповядал да убият в негово присъствие петимата му синове… заповядвайки след това главите на царя и на синовете му да бъдат издигнати на трибуната“ – така свидетелства за император Фока византийският историограф. От самия момент на кървавото му възцаряване Фока не е бил признат от някои част на империята: Антиохия, Египет и Картагенска Африка. „Един богоносен мъж – е записано у хронографа Доротей - имащ дръзновение пред Бога, чу за царските злодеяния, и извика към Господа: „Господи Боже! Поради какво си се прогневил на своя народ и си му изпратил такъв цар тиранин? Поради какво е това наказание? В какво се е провинил Твоят народ, че си Го предал във властта на такъв кръвожаден вълк?“ И било към този богоносен мъж откровение от Бога: „Аз много се стараех да намеря по-лош цар, за да накажа народа за неговото своеволие, но не можах да намеря по-лош от Фока. А ти занапред не изкушавай Божиите съдби“. На фона на тази характеристика и отношението към цареубиеца Фока на Изток, изглеждат странни и „изкусително изпъкват взаимните любезности между Рим и Фока“. Приятелството с Фока било изгодно на Римския епископ.
· През VII и IX век възникват нови обстоятелства, способстващи за претенциите на Римските епископи за върховенство в Църквата. Това, на първо място, са вълненията, обхванали Изтока във връзка с иконоборческата ерес; от тези обстоятелства се възползвал Римският епископ, за да се отдели и да заяви своята независимост от византийските императори. И, на второ място, сближаването на папите с франкската династия на Каролингите; папа Захарий (741–752) освободил франките от клетва пред законния крал Хилдерик, и дал църковна благословия за коронацията на заелия престола Пипин Къси срещу услугата, която той оказал на папата, подарявайки му Равенската екзархия, завоювана от Пипин от лангобардите. Папа Стефан утвърдил за родоначалник на тази династия Пипин Къси с кралско достойнство, а Лъв III възложил на неговия син – Карл Велики – короната на Западната Римска империя, нямайки никакво право на това, тъй като това право принадлежало на византийския император. Така от времето на Карл Велики бил въведен обичаят всеки западен император да получава порфира и венец от ръката на папата, което и дало на Римските епископи основание да утвърждават своето предимство над цялата Църква, понеже в техните ръце се съсредоточила и духовната, и светската власт. За оказаната им услуга Каролингите не само подарили на папата Равенския екзархат, но и самите те били ревностни защитници на папските претенции за върховенство в Църквата. За да се придаде църковна и историческа тежест на тези претенции, Рим прибягва до такива фалшиви документи, като „Дарителската грамота на Константин Велики“, „Лъжеисидоровите декреталии“ и др.
· Вече отбелязахме, че вселенското съборно църковно съзнание не само отхвърлило претенциите на Римските епископи, нямащи основание нито в Свещеното Писание, нито в традицията на Апостолската Църква, но и осъдило Римския епископ. „Да не кажат, че внасяме суетната гордост на света в Църквата Христова“, писали на Римския епископ събратята, епископи на цяла Африка, а „не по ватикански мислещият“ папа Григорий Велики твърдял, че стремежът към власт над цялата Църква на един от нейните предстоятели може да разтърси основите на Вселенската Църква.
· От VI век почти всеки събор се занимавал с римския въпрос; отделяли му внимание и Вселенските събори, самият факт на свикването им достатъчно силно свидетелства срещу пресилената идея за върховенство на Римския епископ. Трябва да се отбележат също и следните моменти: 1) Вселенските събори били свиквани не от папите, а от императора в съгласие с епископите, при което никой и никога не е помислял да пита Римския епископ за съгласие за свикване на събора; 2) не се смятало също за задължително и личното присъствие на папите на събора, замествали ги техни легати, а на II и V събор нямало дори и папски легати, и въпреки това нито Изтокът, нито Западът оспорвали вселенския характер на тези събори.
· Изброените претенции на папите, както вече посочихме, не нарушавали единството на Църквата. Всички били свързани от единството на вярата, тайнствата и цялата църковна структура. Но, за съжаление на целия християнски свят, това единство било окончателно разбито от Римските епископи през XI век и следващите столетия чрез изкривявания и нововъведения във вероучителната, догматичната и каноничната област. Незначителната първоначално пукнатина се увеличавала, отчуждението на Римската от Вселенската Църква все повече и повече се засилвало с въвеждането на такива нови догмати, като: учението за изхождането на Светия Дух „и от Сина“, непорочното зачатие на Пресвета Дева Мария, учението за папата като глава на Църквата и светски суверен, догмата за непогрешимостта на Римския епископ в делата на вярата и, във връзка с това, изопачаване на учението за Църквата, и др.
Глава VII. Постановления на Вселенските събори, с които се утвърждава неизменността на догматичните определения на вярата
II Вселенски събор, Правило 1-во: „Да не се отменя Символът на вярата… а да остане неизменен и да се предаде на анатема всяка ерес“.
III Вселенски събор, Правило 7-мо: „Светият събор постанови никому да не бъде позволено да произнася, пише или съставя друга вяра, освен установената от светите отци, събрани от Духа Свети в града Никея. А които дръзнат да съставят друга вяра, да я предлагат или разпространяват между желаещи да се обърнат към познаване на истината…такива, ако са епископи или клирици, да бъдат отстранени, епископите от епископство, клириците от клира; ако са миряни, да бъдат предадени на анатема“.
IV Вселенски събор, Правило 1-во: „Признахме за справедливо да си останат в сила правилата, изложени от светите отци на всички досегашни събори“.
VI Вселенски събор, Трулски, Правило 1-во: „Определяме: да се пази чиста от нововъведения и изменения вярата, предадена ни от самовидците и служителите на Словото богоизбраните апостоли, а така също и от триста и осемнадесетте свети и блажени отци, които се събрали в Никея... Също така запечатваме като непоклатима твърдиня на благочестието учението, изложено на двестата богоносни отци, които се събрали за пръв път в Ефес при бившия наш император Теодосий, син на Аркадий… Потвърждаваме още и вярата, православно написана от шестстотин и тридесетте богоизбрани отци в областния град Халкидон при бившия наш цар Маркиан... Признаваме така също, и приемниците си учим да признават като произнесени от Светия Дух изреченията на сто и шестдесетте богоносни отци, които се събрали в царстващия град на бившия наш цар Юстиниан, благочестива му памет… Обещаваме още да пазим непокътната вярата на светия Шести събор, свикан неотдавна в този царстващ град при нашия цар Константин, която доби още по-голяма сила от това, че благочестивият император с печата си укрепи постановленията на този събор за утвърждаването им през всички времена… Накратко казано, постановяваме да се пази твърда и до свършека на вековете непоколебима вярата на всички мъже, които са се прославили в Църквата Божия и които са били светила на вселената, държейки словото на живота, а също така и техните богопредадени съчинения и догмати... Ако някой не се придържа и не приема гореозначените догми на благочестието и не мисли и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, такъв нека бъде анатема по силата на по-рано изложеното определение на споменатите по-горе свети и блажени отци, и нека бъде изключен и заличен от християнския именник, като чужденец, понеже ние окончателно постановихме по никакъв начин нито да се прибавя, нито да се изхвърля нещо от определеното“.
VII Вселенски събор, Правило 1-во: „На всички ония, които са приели свещеническо достойнство, като свидетелства и ръководство им служат предписаните правила и постановления, които ние, с радост приемайки, заедно с богоявения Давид пеем на Господа Бога, казвайки: „В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство" (Пс. 118:14). „Правдата на Твоите откровения е вечна: вразуми ме, и ще живея" (Пс. 118:144). И понеже пророческият глас ни повелява да пазим на вечни времена Божиите заповеди и съобразно с тях да живеем, безсъмнено е, че те са несъкрушими и непоклатни, защото и боговидецът Моисей казва така: „Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядвам: не прибавяй към него и не отбивай от него" (Втор. 12:32). И божественият апостол Петър, като се хвали с тях, се провиква: „В което желаят да надникнат Ангелите" (1 Петр.1:12); също така и Павел говори: „Но ако дори ние или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1:8). Понеже това е вярно и ни е засвидетелствано, затова, радвайки се така, както оня, който е получил голяма печалба, с наслада приемаме божествените правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа, от шестте вселенски събора и поместно събралите се за издаване на такива заповеди, и от светите наши отци, защото те всички, просветени от един и общ Дух, са узаконили полезното и за това, които те предават на анатема, тях и ние анатемосваме; които предават на низвергване, тях и ние низвергваме; които на отлъчване, тях и ние отлъчваме, които подхвърлят на епитимия, тях и ние подлагаме на същата“...
Истинската вяра не се променя нито от времето, нито от обстоятелствата, но винаги и навсякъде си остава една: „Едно Тяло, един Дух и един Господ, един Бог и Отец на всички“. „Веднъж и завинаги са определени и Истината, и пътят към истината“ – казва св. Теофан Затворник. Христовата православна Църква притежава Истината, и цялото Христово дело на верните при нас се състои в усвояване, а не в откриването ?, докато на Запад отдавна е станало закон: напред! напред! Но нали относно нашето учение Свише е казано: „Стойте... пребивавайте неподвижни“. И ако остава нещо, което ние трябва да направим, то е само да се утвърждаваме и да утвърждаваме другите. Защото е казано: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго (не е казал: противното, но – нещо по-друго, т.е. нещо повече от това, което вече е благовестено) от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал.1:8).
Вярна на Словото Божие Православната Църква „в нищо не е отстъпила от тази пълнота на Истината, която е дадена от Христос и се е разкрила в историята чрез Вселенските събори. В този извор е истината на Православието, което и в догматите, и в каноните, определящи реда в Църквата, и в литургичния чин съхранява неизменно съкровището на Църквата. Тази вярност на Православието на „неразделената Църква“ (т.е. Църквата до възникването в нея на разделението Изток/ Запад) не означава неподвижност в живота на Църквата. В Православието вее същият този дух на Христовата свобода, който е бил присъщ на ранното християнство – в Христовата светлина Православието възприема едновременно света и човека, едновременно с това съхранява църковната дисциплина и йерархическия строй, както това отначало се е утвърдило в Христовата Църква“.
За автора:
Епископ Митрофан Зноско-Боровски (1909–2002) е роден в свещеническо семейство в гр. Брест-Литовск, Белорус. Син е на протойерей Константин Зноско и брат на свещениците Арсений и Алексей Зноско. Майка му умира от тиф, когато Митрофан е на девет години, с по-нататъшното му възпитание се заема по-голямата му сестра Олга. В семейството има 16 деца, но 7 от тях умират в детска възраст.
Във връзка с промяната на държавните граници след революцията Митрофан емигрира в Полша. Завършва гимназия в Брест-Литовск и постъпва в Богословския факултет на Варшавския университет. Впоследствие се прехвърля в Богословския факултет на Белградския университет, като личен стипендиант на патриарх Варнава. Тук се сприятелява с йеромонах, а по-късно епископ и архиепископ Йоан Максимович, гостува в дома на родителите му и присъства на хиротонията му като епископ Шанхайски. Години по-късно, когато преп. Йоан Шанхайски живее и служи в Париж, ще се случи чудото на изцелението на по-голямата дъщеря на отец Митрофан, Анна, по молитвите на светителя Йоан.
След като завършва Белградския Богословски факултет, той се връща в Полша, където полага изпити и е удостоен с научната степен магистър по богословие.
Встъпва в брак със свещеническата дъщеря Александра Семьонова Цибрук (починала през 1989; погребана в Свято-Троицкия манастир в град Джорданвил, САЩ),
През 1935 г. е ръкоположен за дякон, а на следващата година за свещеник. Служи в Успенската енория на с. Омеленец в Белорус (1936–1938) и в Свято-Николаевския храм в гр. Брест-Литовск (1938–1944). По време на Втората световна война помага на преследваните от немските окупационни власти, в това число и на евреи. От 1944 до 1948 г. е в Германия и Австрия, служи в храма за разселени лица на лагера Майерхоф. От 1948 до 1959 г. е настоятел на храма „Успение Богородично“ в гр. Казабланка (Мароко) и на църквата „Св. Троица“ в гр. Бурназел (Мароко). Обгрижва също и църквата „Св. Богородица Всецарица“ в гр. Маракеш (Мароко) и църковните общини в градовете Агадир, Сафи, Афу-рер Бени Мелал, Фки Бан Сала и Сетат (Мароко).
Бил е администратор на руските православни общини на Руската задгранична православна църква в Северна Африка.
През 1954 г. е вече митрофорен протойерей. През 1959 г. пристига в САЩ. От 1959 до 2002 г. е настоятел на Свято-Серафимовския храм в гр. Сиклиф на Лонг Айлънд (щата Ню Йорк, САЩ)
През 1991 г. е издигнат в сан протопрезвитер.
Дълги години преподава безвъзмездно апологетика и сравнително богословие в Свято-Троицката духовна семинария в гр. Джорданвил (САЩ) и по време на заболяването на архиепископ Аверкий (Таушев) изпълнява задълженията на заместник-ректор на семинарията.
След смъртта на съпругата си през 1989 г. приема монашество и е хиротонисан за Бостънски епископ, викарий на Източно-американската и Ню Йоркска епархия на Руската задгранична православна църква (през 1990, по други данни - през 1992 г.). До дълбока старост продължава да извършва богослужения и да участва активно в църковния живот.
Умира на 15 февруари 2002 г. в предградието на Бостън (САЩ). Погребан е в Свято-Троицкия манастир в гр. Джорданвил, близо до гроба на съпругата си.
На снимката: Епископ Митрофан Зноско-Боровски
Из „Православие, римокатолицизъм, протестантизъм, сектантство", V глава. Източник: https://azbyka.ru