Детство
Моите деди и прадеди бяха търговци милионери в Самара. Притежаваха цяла улица, наричана „Казанска". Въобще цялото ни семейство се намираше под особеното покровителство на Казанската икона на Божията майка.
Когато бях на три-четири години, с баща ми често ходехме на църква и много пъти, когато стоях до иконата на Божията майка, ми се струваше, че виждам как Пресвета Богородица ме гледа от иконата, усмихва се и ме вика. Тичах при баща ми.
— Татко, татко, Тя е жива! — повтарях аз.
— Кой, детето ми?
— Богородица.
Баща ми не ме разбираше. Веднъж, когато бях на шест години, имаше един такъв случай: живеехме във вилата в имението ни близо до Оренбург. Нашият дом се намираше в огромен парк и беше охраняван от пазачи и кучета, така че беше невъзможно незабелязано да проникне тук странично лице. Веднъж се разхождахме с баща ми в парка и изведнъж сякаш от нищото пред нас се появи някакъв старец. Приближавайки към баща ми, той каза: „Помни, татко, че това дете ще изважда някога души от ада“. Това като каза, и изчезна. Напразно след това го търсиха навсякъде, никой от пазачите не го беше видял.
Майка ми беше починала при появяването ми на бял свят, и баща ми се беше оженил повторно. Мащехата ми беше дълбоко вярваща и необикновено добра жена и напълно замести майка ми. И дори, може би, родната ми майка нямаше да може да ми даде такова възпитание. Тя ставаше много рано и всеки ден ме водеше на утреня, независимо че бях съвсем малък.
Ранно утро. Събудил съм се, но не ми се ще да ставам. Прислужницата помага на майка да се умие, а аз се завивам с одеялцето. Ето майка е вече готова.
— Ах, Павел май още спи — казва тя, — я ми дай тук студена вода — обръща се тя към прислужницата.
Аз моментално се показвам изпод одеялото.
— Мамо, аз вече се събудих!
Обличат ме и с майка отиваме на църква. Съвсем тъмно е още, от време на време пропадам в снежните преспи и бързам след майка.
Тя обичаше да се моли вкъщи. Случваше се, чете акатист, а аз пея с тънкото си гласче из целия дом:
— Пресвета Богородица, спаси ни!
Страшният сън
Младостта ми преминаваше шумно и весело. Пари много – прави каквото искаш. Но ето че веднъж сънувах странен сън. Ясно, като наяве, влиза при мен някакъв старец, идва близо, хваща ме за ръката и, сочейки часовника, който стоеше срещу леглото ми, пита:
„Колко часът е сега?“ – „Шест и половина“. — „След три години ще умреш“.
И втори път пита: „Колко е часът?“ — „Шест и половина“. — „След три години ще умреш“.
И пак: „Колко е часът?“ — „Шест и половина“ — отговарям вече с раздразнение — „След три години ще умреш“.
Събудих се, запалих огън и погледнах часовника. Беше седем без двадесет и пет, следователно явяването на стареца е било точно в шест и половина.
Облякох се, позвъних и наредих да приготвят самовара. „Какво се е случило, Павел Иванович, че днес сте благоволили да станете толкова рано?“ – попита лакеят. — „Ами така, не ми се спи“.
Налях си чай — не ми се пие. Нима ми остава да живея само три години? А след това — смърт. Господи, колко е тежко и страшно.
В 12 часа при мен дойде един приятел:
„Научи ли новината? Ще има пикник, ще дойдат много хора, така че ще бъде весело! Исках и теб да запиша, но после все пак реших да попитам: ще ходиш ли?“— „По колко на човек?“ — „Дреболия, по 50 рубли“. — „Ако ме беше записал без да ме питаш, щеше да се наложи да платиш и за мен!“— „Откога си станал Плюшкин?“ — „Не съм станал Плюшкин, но не се чувствам никак добре“ . — „Разбира се, за болния човек удоволствието не е удоволствие“.
Той скоро си тръгна. Оттогава мисълта за смъртта не ме напускаше. Започнах да страня от всякакви забави. Впрочем, не веднага скъсах с всичко.
Светът — това е такова чудовище, че ако се отдръпнеш рязко, ще те разкъса. И ето, че започнах постепенно да се освобождавам от оковите на света, ставаше ми все по-леко и по-леко и накрая съвсем се освободих от него. Спрях да посещавам повечето си предишни познати. Оставих си две-три благочестиви семейства, където понякога ходех.
Минаха три години, настъпи 17 септември, паметният за мене ден, когато видях стареца. Рано сутринта отидох в един манастир, изповядах се и се причастих със Светите Тайни. След причастието стоя в църквата и мисля: „Ето, сега ще рухна!“ Не рухнах.
Впрочем, думите на стареца се сбъднаха. Аз действително умрях в този ден, но умрях за света…
Горе: Икона на преподобни Варсануфий Оптински (1846-1913)