Братя и отци! Настана Благовещение, и това е първият от Господските празници; ние трябва да празнуваме, но не просто като голяма част от хората, а с благоговение и разбиране на тайнството. В какво се състои това тайнство? В това, че Синът Божий стана син човечески, избирайки посредничеството на Светата Дева, като се всели в нея, създавайки от нея храм за Себе Си и превръщайки се в съвършен човек.
Защо? За да „изкупи човека от клетвата на закона“, както е и написано (Гал.3:13), за да бъдем синове Божии, за да не бъдем вече роби на дявола, а свободни, не страстни, а безстрастни, вече не плътолюбиви, а Боголюбиви, ходещи вече не по плът, а по дух; „Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят, а които живеят по дух – за духовно. Плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир; защото плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може. А ония, които живеят по плът, не могат да угодят Богу (Рим. 8:5-8).
Ето, казано накратко, силата на тайнството. Затова сме длъжни да празнуваме духовно и духовно да живеем, в преподобие и истина, в любов, в кротост, в мир и дълготърпение, в благост, в Светия Дух, за да може, доколкото зависи от нас, въплъщението на Господа нашего Иисуса Христа да не се окаже в нас напразно и бездействено.
Освен това ние трябва да се молим и да скърбим за света. Защо? Защото Синът Божий дойде да спаси света, а светът Го отрече. Отрекоха Го племена и езици, отрекоха Го варварските народи, отрекоха Го и изповядващите Неговото свято име, едните с извратена вяра, а другите – с порочен живот. Какво е трябвало да направи, а не е направил Господ? Бидейки Бог, Той стана човек; „смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил.2:8); дарува ни като храна Своето Тяло и като питие Своята Кръв; сподоби ни да Го наричаме отец и наш брат, глава, учител, жених и сънаследник; невъзможно е сега да изброим всичко. И въпреки това Той е отречен и търпи всичко това: „не дойдох... – говори Той, – да съдя света, но да спася света“ (Йоан.12:47).
Какво ще кажем на това, братя? Че истинските ученици, виждайки непокорството и непослушанието на приятелите си, скърбят за тях и им съчувстват, показвайки с това любовта, която изпитват към учителя и своите приятели; така постъпват и верните раби, когато виждат непокорството на близките си.
Затова и великият Апостол заповядва на християните „да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт“ (1Тим.2:1-2). Той казва за себе си и нещо повече: „истина говоря в Христа, не лъжа, - свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго,– че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце;
молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът“ (Рим. 9:1-3). Виждаш ли каква сила на любовта? Виждаш ли каква висота на човеколюбието? Същото показал Моисей, говорейки на Бога: „прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал“ (Изх.32:32).
Така и ние, като искрени Христови ученици, а не беззаконни чеда, сме длъжни да се грижим не само за себе си, но и за братята и за целия свят, и да скърбим, и да се молим. По такъв начин, като правим угодното на Господа, ще бъдем наследници на вечния живот, в Христа Иисуса нашия Господ, на Когото подобава слава и могъщество с Отца и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.