Всемирното православие представя на своите читатели стиховете и прозата на Симона Тодорова, която е на 15 г. и живее в София. Симона е вярваща от 2 години и интересите и са свързани с иконописта и писането на разкази, стихотворения и есета на тема какво всъщност е Бог и как Той се открива в живота на всеки човек.
Тръгваш ти човече,
но сам незнаеш накъде.
Вървиш по пътя вече,
но къде ли ще те отведе.
Недей, не ме забравяй ти ,
Аз знам, че твоят път е труден.
Недей, не го прави
Иначе во веки ще останеш блуден.
Дявол ще те изкушава нощ и ден
и ще те привлича към греха.
Но не се страхувай щом си с Мен,
аз ще се опитам да те спра.
Но бъди ти смел и силен
и ще се пребориш със лукавия
без вяра в Мене ще си непосилен
дори и да си най-величавия.
Ще те пазя дете Мое, ще те пазя
дори и от Мен да се отдалечаваш и отричаш,
Аз обещанието свое ще спазя
и ще чакам ти да ме обичаш
***
Господи, Татко наш, който си на небесата
знай че те обичам от сърце
и за мене най-голямата отплата
е да те докосна със треперещи ръце
Понасям всеки ден със мъка
обидите към Твоето дете...
Но знам ще намеря някой ден сполука,
идвайки на твоето небе.
Защо да търся аз богатства земни,
когато в моето сърце си Ти,
нима пари и злато ще са ми потребни,
заставайки пред твойте очи ...
***
Помогни ми, Боже мой,
помогни ми Ти в живота,
изпрати Духа си Свой
и насочи ме в правилна посока.
Дори обиди от лъжи да валят като порой,
дори и да има скръб дълбока
аз няма да се откажа от пътя Твой,
въпреки че иска да ме подведе лъжепророка.
Искам да бъда в този свят някой,
някой , който да постигне цел висока
искам да умра като герой,
герой, който всичко за Тебе дава във всяка насока
***
Часът беше вече към 10:30 през нощта... По улиците вече нямаше почти никакви хора. Движеха се само няколко трамвая, които отиваха за депо, и именно в един от тези трамваи се разви следната случка.....
-Ела насам приближи се ....Няма да ти сторя нищо лошо – каза Людмил. Той бе от онея старите хора дето всяка вечер пътуваха в трамваите и носеха „къщите” на гърбовете си. Людмил бе човек на възраст вече, но въпреки това се опитваше да се бори с живота- та все пак това е неговата съдба. Всеки ден просеше по улиците и се надяваше поне някой да се смили над участта му. Людмил нямаше деца.... нямаше и семейство. Бе останал сирак още от малък... Той си спомняше онази вечер, когато бедната им колибка бе обвита в пламъци и майка му и баща му , които се опитваха да се измъкнат от огъня, но уви- не успяха....
Едно младо красиво момиче с бяла рокличка се приближи към стареца и му се усмихна мило... J То бе радостно, защото току що се прибираше от любимия си театър.... Това красиво момиче се казваше Силвина и много искаше да стане актриса, но за трета поредна година не я приемаха да учи това, което иска. Баща и беше богат човек, ала тя искаше да си спечели позиция в обществото с труд.
- Как се казваш?- попита нетърпеливо Людмил- Силвина, господине. Ами вие ?
- Аз съм Людмил приятно ми е. Момичето се усмихна нежно и закачливо. Двамата започнаха някакъв разговор.
След малко Людмил каза :
- Младо момиче, Вие е сте първият човек, който от толкова време се приближава до мен без погнуса и страх... Аз .... не знам просто как се осмелихте... От толкова много години скитам по улиците и виждам колко безхаберни са младите хора. Дори не само младите... богатите се чудят какво ново да си купят и как да си угодят, докато ние бедните умираме от глад...... Но не... няма да се оплаквам.... аз съм благодарен на Бог за това, което ми е дал. Благодаря му и за това, че ми изпрати вас...
Трамваят наближавше последната си спирка. Момичето се отправи към вратата, но преди това пусна някакви стотинки в пластмасовата кофичка на Людмил.
Такава радост и щастие се появиха на лицето му ..... Той просто не знаеше какво да каже. Силвина просто се засмя и каза:
- Хайде, не губете надежда ... Ще се оправите... Бог винаги е с нас... Изрече това и слезна от трамвая... Изгуби се някъде в мрака..... А Людмил... оня беден старец, който бе изгубил надежда изведнъж сякаш погледна светът през розови очила... Бе щастлив от срещата с момичето и от добротата, която то прояви към него. Сега той се чувстваше специален....
След няколко дни беше последният изпит на Силвина.. От него зависеше дали ще учи най-сетне това, което иска...Отиде в залата и зае мястото си .... Дойде и нейният ред... Тя стана и се отправи малко отчаяна към комисята.... Изигра ролята си и с нетърпение чакаше да чуе оценката си ... За разлика от другите пъти този път беше положителна... J Момичето засия от радост и в този момент си спомни за разговора си с Людмил.... Спомни си за онази вечер и разбра, че Бог и е помогнал да се справи.
А тук и нещо, което все още не е довършено за това какво е любовта
Какво е любовта? Може би този странен въпрос е възниквал в съзнанието ни не веднъж, докато сме вървели по своя житейски път. Може би често сме се питали : „Къде е любовта сега? ” след като сме били предадени и наранени от близък за нас човек. Или пък може би сме усещали онова гъделичкане в корема, когато видим любимият ни човек и след това дълго сме се чудели каква е била причината.
Да се обясни любовта с няколко думи, е просто невъзможно. Невъзможното идва от факта, че любовта не е нещо, което може да се докосне и да се види, любовта е чувство, което трябва да се усети вътре … в дълбините на човешкото сърце. "Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта НИКОГА НЕ ОТПАДА..." Думи изречени от Апостол Павел крият много истина в себе си. Тези прекрасни качества на любовта идват от произхода и. Нейният произход е Божествен… Отваряме Библията и четейки още първите стихове ние разбираме с каква огромна любов Бог е сътворил света и първият човек – „по образ и подобие Божие.” Продължавайки осъзнаваме, че цялата красота и всички земните блага са за човека. За онзи същия човек, който воден от любопитството и съблазънта нарушава Божията заповед. Сглупил ли е човека с това свое действие? Несъмнено! Но Творецът показва, че е милостив - „защото Бог толкова възлюби света,че даде Своя Единороден Син,за да не погине нито един,който вярвя в Него,но да има вечен живот” Йоан3:16
Каква по-голяма любов от това? Самият Отец да прати Единородния Си Син за нас, грешните, които сме се оплели в мрежите на егоизма, омразата, греха, страстта…
Сякаш думите написани по-горе за любовта и за Бога малко се разминават с днешните ни представи. Сякаш тези евангелски слова отекват някъде на далеч и не биват чути от днешния човек. Чувам хората да казват : „Абе остави онези слова. Всичко вече е толкова остаряло и старомодно.” А запитам ли същите хора какво е истинската любов никой не може да ми даде точно обяснение. Какво е станало в светът ни? Кое се е променило?
Рядкост е вече братската любов и взаимопомощ, рядкост е и уважението към земните родители, а още по-рядко в сърцата на хората се намира място за Бога. Вървейки по сивите улици, обгрижени с проблемите си виждаме просяци и все повече бедни хора. Помолят ли ни за монета, отминаваме сякаш не сме ги чули. Някъде тук идва и парадоксът. Зовем се християни и изпълняваме ли Божията заръка да помагаме на ближния и да го обичаме като себе си? По-скоро отминаваме чуждата мъка и продължаваме в своя сив свят, който така или иначе ако не променим малко мисленето си, няма да стане по-цветен.
„Почитай баща си и майка си за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.” – петата Божия заповед. Дълги години в една съседна до нас страна се правеха опити и проверки на всичко, за да се установи защо в конкретната държава хората живеят толкова дълго време. Изследвания имаше на храната, водата, радиоактивността, важността, климата и куп други фактори. Накрая обаче се стигна до заключението, че хората са спазвали именно 5-тата Божия заповед . Едни ще кажат, че не е истина, други напълно ще се съгласят, а трети ще проявят съмнение. Няма значение, защото като се замислим нямаше ли да е по-добре, ако все пак почитахме родителите си? Трудно ли е да целунем напуканата ръка на жената, която е отделила частица от сърцето и живота си и е стояла толкова безсънни нощи над нас, ръката на жената, която и в най-тежки времена се е борела ние да не сме гладни или боси, жената, която е ляла сълзи, когато сме я разочаровали или се е радвала, когато сме успели. Просто толкова ли е трудно да кажем едно : „Мамо, обичам те и ти благодаря за това, което си направила за мен!” Думите, макар и кратки – ще докоснат сърцето и, а то ще проплаче от радост.