Освен молитвите за починалите, още едно действие представлява помен за тях – милостинята, давана в тяхна памет или от тяхно име, тоест даването на някакви земни блага на имащите нужда от тях – бедните наши събратя. Тази постъпка носи радост на починалите грешници.
Всичко, давано на бедните, Господ Иисус Христос взема върху Себе Си – „На Мене правите“; следователно, Той няма да остане длъжник на онези, от които (или от името на които) Той приема. Чашата студена вода, двете лепти на вдовицата – за всичко обещано ще бъде въздадено в свое време.
Благотворителността, извършвана от живите в памет на починалите, има такова значение, както ако самият починал би извършил тези добри дела. Благотворителността в памет на починалите умножава броя на молещите се за спасението на починалите; защото получилите помощ се молят за своите благодетели. Такива молитви, вдъхновени от вярата, са благодетелни за починалите. В историята има много примери, когато по молитвата на един се дава на друг. За ходатайството на стотника е изцелен неговият слуга; за ходатайството на хананейката е изцелена дъщеря ѝ. Затова за искреното ходатайство на такива благодетелни дарове за Бога е възможно душевното изцеление на починалия.
Естествено и понятно е за всеки, че човек рано или късно непременно ще вкуси плодовете на своите трудове, плодовете на доброто или злото, и това е истина, защото каквото посееш, това и ще пожънеш! На всеки от нас Сам Господ ще въздаде за нашите дела в свое време. Цялата наша дейност (добра или зла) към ближния ни, отношенията ни към него на земята се отнасят направо към Възлюбилия ни до смърт. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17).
Естествено, всеки може би е изпитал върху себе си колко приятно ни става тогава, когато близките на сърцето ни правят добро, оказват ни уважение и как ни е скръбно, когато ни правят зло. И ако човек така близко до сърцето си приема всичко, което се прави за него от възлюбения, то толкова повече това е за Господа, Чиято любов към нас не може да се сравни с никоя друга любов.
И ето, за Господ Иисус Христос е благоугодно между нас да се възцари небесният мир, божествената любов и неземната радост, та ние, децата на нашия един Отец да съчувстваме на състоянието един на друг и да участваме живо в скърбите и недостатъците на ближния. Съчувствайки и помагайки на ближния според силите си, с това ние умоляваме Възлюбилия го, а Прощаващият дълговете ни няма да остане длъжник. Помощта към ближния – духовна и телесна – се нарича милостиня и изобщо благотворителност. Получаващият помощ благодари на подателя, на своя благодетел и Господ ще въздаде на този благотворител. Благотворителността, милостинята, оказвана от живите в името на починалия, имат точно такова значение, както ако самият починал би благодарил на ближния; затова е и естествено, че плодовете на милостинята принадлежат на умрелия; а живият, като средство на тази милостиня, също участва в небесната награда.
Молитвата и милостинята принадлежат към делата на милосърдието, към делата на благотворителността и онези, които ги вършат, получават полагащото им се въздаяние там, където вечно царуват правдата, мирът и радостта.
Милостинята принадлежи на починалия. Истинското значение на милостинята било известно и в Стария Завет; обичаят да се раздава милостиня на бедните при погребение на починал идва от дълбока древност; тази традиция се срещала и у иудеите. Говорейки за основата на заупокойната молитва, виждаме и значението на милостинята, изразено от Товит в завещанието към своя син Товий, от премъдрия Сирах и св. пророк Иеремия. Първият учи така: „Милостинята избавя от смърт и не допуска да се слезе в тъмата… Раздавай хлябовете си при гроба на праведните“ (Тов. 4:10-17) . Вторият учи „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия се лишавай от милост“ (Сир. 7:36). И накрая Иеремия казва, че от Божието лице ще бъдат отхвърлени онези от умрелите, за спасението на които не се дава милостиня.
Това средство – милостинята, която прави Бога милостив към починалия, използвана в Стария Завет, преминава и в християнския свят и, съобразно закона на християнството да полагаме душата си за близките и враговете, получава широко разпространение и дава на приносителя голяма награда на небесата – вечното блаженство.
„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“ (Мат. 5:7) и „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36). Ето думите на Самия Господ Иисус за силата и могъществото на милостинята и за спасението, което тя донася на своя извършител, като надеждно средство за получаване на небесното царство: „И Аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та, кога осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища“ (Лука 16:9). Тези Христови думи църковните учители обясняват така: когато умрем, облагодетелстваните от нас бедни во Христа и наследниците на Царството небесно ще се молят и ще ходатайстват за своите благодетели. Тези думи се отнасят към всички истински християни. Впрочем, в този случай думите са обърнати предимно към митаря, към грешници, можещи, макар и чрез неправедно богатство, дори да получат Царството небесно.
Но кой може да се похвали с праведен живот и действия? Чии действия, чий живот е съвършено чужд на славолюбието, сребролюбието, на тези вкоренени грехове? Ако нашият живот не е чужд на неправдата, следователно и животът на починалите също не е бил чужд на тази неправда, ето защо нека се възползваме от тази притча за спасението си и за спасението на близките си.
Чрез благодеяние придобиваме за себе си милостиня, а за нашите починали – придобиваме приятели, които, облагодетелствани от починалите (чрез нас, живите), приемат тях и нас в своите обители в задгробния живот. Това е учение на Самия Спасител за милостинята и за нейната награда.
Милостинята е плод на любов, видим неин израз. Светите апостоли учели на действителна любов: да бъдем добродетелни, благотворители, да съчувстваме на нуждите на ближния. Избраният съсъд на Светия Дух, учителят на езичниците, направо казва, че без истинска любов всички добродетели са нищо. Според св. ап. Иоан нашата любов трябва да се изразява не само на думи, а чрез делата на любовта, следователно, чрез делата на милосърдието. Апостолските приемници, а след тях и всички пастири и учители на Църквата, учат народа на милостиня – и на слово, и на дело.
Молитвата за другия, милостинята за другия или от името на другия привлича благодатта и Божието милосърдие върху онзи, за когото се молим или от чието име даваме милостинята. Любящото сърце естествено желае за ближния (където и да е той: тук или в отвъдното) онова, което желае и за себе си. То търси царството небесно по заповед на Иисус Христос и за себе си, и за ближния. И ето начина, средството за придобиване на вечен задгробен живот, предложен ни от Самия Иисус Христос – милостиня за бедните, благотворителност. Отделяйте от своето богатство за ближните бедни, и те ще ви приготвят царството небесно.
За това колко велико е делото на милостинята, можем да се убедим от думите на св. Йоан Златоуст: „Нищо не е така могъщо, не е така силно за очистване на греховете, както милостинята; девството и постът са достояние само на девственика и постника; те не спасяват никого, освен подвижника; но милостинята се простира върху всички и обгръща всички членове на тялото Христово“. Св. Йоан Златоуст често беседва с вярващите за благодатните последствия на милостинята и другите дела на милосърдието за починалите. Така, в тълкуванието на Евангелието от св. Йоан Богослов той казва: „Искаш ли да почетеш мъртвия? Почети го с милостиня и благотворителност, защото милостинята служи за избавяне от вечните мъки“. Разсъждавайки за неуморния плач за мъртвите и за богатото погребение като за безполезни и за погребващите, и за починалите, той пише: „немалка полза за починалите доставя милостинята в тяхна памет. Разкошното погребение не изразява любов към починалия, а тщеславие. Ако искаш да тъгуваш за мъртвия, ще ти покажа друг начин за погребение и ще те науча да полагаш ризи, украшения, достойни за него и прославящи го: това е милостинята“.
„Ако варварите изгарят заедно с мъртвите и техните имения, - казва той на друго място, - толкова повече ти, християнино, си длъжен да изпратиш заедно с починалия принадлежащото му имущество, само не за да се превърне то в прах, като при тях, но за да облече покойния в голяма слава; за да може, ако си е тръгнал грешен, да му се простят греховете; ако пък е бил праведен, да се увеличи наградата му и въздаянията“.
Към същата цел св. Атанасий Велики отнася и приношенията, извършвани за починалите в храма, именно: свещи, тамян и елей: „Който прави приношение за починалия, той има същата цел, както и бащата, чието дете е малко и съвършено безсилно. Ако детето е тежко болно, тогава баща му с вяра носи в храма свещи, тамян и елей да запали за изцеление на младенеца от болестта. Не самото дете носи и прави тези жертви, това прави за него баща му. Така трябва да мислим и за починалия в Бога: не сам той, а другите държат и носят за него свещи и елей, и всичко онова, което служи за неговото изкупление; но Божията благодат не отстъпва от намеренията на вярата“. За голямото значение на милостинята в отношенията към починалите свидетелства по същия начин и блажени Августин (За вярата, надеждата и любовта, гр. 70).