Светите Тайни – Тялото и Кръвта Христови – са най-скъпоценната Светиня на земята. Още тук, в релностите на земния свят, Евхаристията ни приобщава към благата на Небесното Царство. Затова християнинът трябва да се старае да бъде особено бдителен по отношение на това Тайнство. Същестуват изкушения, които дебнат желаещия да се причастява християнин. Те трябва да се познават, от тях е необходимо да се пазим.
Едни изкушения предшестват приемането ни на Светите Тайни, други пък следват Причастяването.
Например, едно от главните изкушения, много разпространено в наши дни, е свързано с оценката на личните качества на свещеника, извършващ св. Литургия. По този начин невидимият враг се опитва да посее сред вярващите хора слухове за греховете на свещенослужителите и за това, че не при всеки свещеник може да се причастяват. Ако забележат недостатъци у свещеника, те по някакви причини смятат, че при него не трябва да се причастяват, едва ли не защото благодатта на Причастието е по-малка.
В «Отечника» се разказва как при един отшелник идвал презвитер от близката църква и го причастявал със Светите Тайни. Един човек, навестявайки пустинника, му наговорил за греховете на презвитера, и, когато свещеникът дошъл за пореден път, отшелникът дори не му отворил вратата. Презвитерът си отишъл, а старецът чул глас от Бога: «Хората си присвоиха Моя съд».
След това отшелникът имал видение. Той видял златен кладенец с чудно хубава вода. Собственик на кладенеца бил един прокажен, който вадел вода и я наливал в златен съд. Отшелникът изведнъж изпитал нетърпима жажда, но, гнусейки се от прокажения, не искал да вземе от него вода. И отново чул глас: «Защо не пиеш от тази вода? Какво значение има кой я вади? Той само я вади и я налива в съда». Когато видението свършило, отшелникът разбрал неговия смисъл и се разкаял за постъпката си. След това той повикал презвитера и го помолил да го причастява както преди със Светите Тайни.
Така и ние преди Причастието трябва да мислим не за това, доколко е благочестив извършващият Тайнството свещеник, а за това дали ние самите сме достойни да бъдем причастници на Светите Дарове.
Да напомним, че Светите Тайни не са лично достояние на свещеника. Той е само служител, а разпоредител на Светите Дарове е Сам Господ. Посредством свещенослужителите в Църквата действа Бог. Затова св. Йоан Златоуст казва: «Когато свещеникът ти преподава Даровете, знай, че … Христос простира ръка към теб ». Нима ще отблъснем тази ръка?
Има случаи, когато християни, които редовно се причастяват със Светите Тайни, стараейки се да водят внимателен духовен живот, неочаквано изпитват изкушение свързано с нечисти и хулни помисли. Невидимият враг се опитва да оскверни ума на християнина със своите привидения и по този начин да разстрои подготовката му за приемане на св. Причастие. Но помислите са подобни на вятъра, който духа независимо от желанието ни. Светите отци съветват да не фокусираме внимание върху преминаващите помисли, за да не потънем в постоянно вътрешно противоборство. Колкото повече преживяваме помисъла, толкова по-реален става той в душата ни и е все по-трудно да му противостоим. По-добре е да се игнорират всички мислени прилози и умът да се затвори в думите на молитвата, знаейки, че приближаващите помисли не са наши, а вражи. Внимателната, топла молитва разсейва здрача на лукавите непристойни помисли, душата се освобождава от мисления гнет и придобива благодатен мир.
В духовния ни живот е възможно и друго изкушение. Христианинът усърдно се готви да приеме Светите Тайни, пости, въздържа се от светски забави и дела, старателно се подготвя за Изповед. Но едва причастил се, той някак с радост отхвърля от себе си всякакъв духовен труд, като излишно и ненужно бреме. Той наивно се надява, че приетата благодат сега сама ще го защитава и покрива, без каквото и да е усилие от негова страна. В резултат на това настъпва отпускане, човек леко отстъпва и отново се потапя във водовъртежа на светската суета. Като разчита безгрижно на Божията помощ, такъв човек скоро изгубва даровете на св. Причастие. Важно е да се помни, че Божията благодат не ни спасява без наше участие. В аскетическото учение на Църквата съществува понятието «синергия», тоест «съработничество». Господ съзижда и преобразява душата при нашето постоянно лично усилие, участие и съдействие.
Има и точно противоположното изкушение. Виждайки, че известно време след Тайнството върху душата ни отново се утаява греховен прах, малодушният човек се отчайва и решава, че повече няма смисъл от Тайнствата Изповед и Причастие Какъв смисъл има да се подготвяме за Тайнствата, когато въпреки това грехът се проявява в нас? Ако обаче ние не се изповядваме и причастяваме, тогава не бихме и забелязали в себе си нищо греховно, бихме изгубили чувствителност към греха и бихме започнали да се отнасяме съвсем безразлично към себе си и нашето спасение. Прониквайки в стаята, слънчевият лъч показва колко прах има във въздуха, така и в светлината на благодатта на Тайнствата стават видни нашите недостатъци и немощи.
Духовният живот е непрекъсната борба със злото, непрестанно решаване на задачите, които поставя пред нас животът, осъществяване на Божията воля при всякакви обстоятелства. Затова трябва да се радваме, че при постоянните наши препъвания Господ ни дава възможност да се очистваме от греховете и да се възкачваме към благата на вечния живот в Тайнството Причастие.
Често може да се срещне и такова изкушение: причастяващият се специално очаква благодатта на Тайнството непременно да произведе в него някакво особено, райско чувство, започва да се заслушва в себе си в търсене на възвишени усещания. Подобно отношение към Тайнството крие зад себе си трудно разпознаваем егоизъм, доколкото човек в известна степен измерва действеността на Тайнството с личното си вътрешно усещане, с удовлетворение или неудовлетворение. А това, на свой ред, крие в себе си две опасности. Първо, причастяващият се може сам да си внуши, че в него действително са възникнали някакви особени чувства, като знак за Божествено посещение. Второ, ако той не е усетил нищо Божествено, тогава се огорчава и започва да изследва по каква причина е станало това, изпада в мнителност. Опасно е, да подчертаем още веднъж, човек или сам да си създава особени «благодатни» усещания, наслаждавайки се вътрешно на картината на собственото си въображение, или да се самоизяжда поради мнителност.
В подобни ситуации е важно да се помни, че духовният живот се основава не върху чувствата и усещанията, които могат да бъдат и измамни, а върху смирението, кротостта и простотата. По този повод св. Теофан Затворник казва: «Мнозина предварително възмечтават да получат от светото Причастие това и онова, а после, като не виждат желаното, се смущават и дори във вярата в силата на Тайнството се поколебават. А вината не е в Тайнството, а в тези излишни догадки. Нищо не си обещавайте, а всичко предоставете на Господ, молейки от Него само милост - да ви укрепи във всяко добро, което Му е угодно».
Не озаренията и наслажденията, дори не Божествената благодат трябва да бъдат първостепенни за нас, а предаването ни в Божиите ръце, смиряването на нашата воля пред Божията воля. Ако е Богу угодно, Той разбира се, ще ни дари усещането на Своята благодат. Но обикновено за всички остават в сила думите на Евангелието: «Царството Божие няма да дойде забелязано» (Лука. 17: 20). Благодатта тайнствено и постепенно преобразява човешката душа, така че ние самите не можем и не трябва да оценяваме и претегляме доколко сме се приближили вече до Бога. Но животът на такъв човек се преобразява, и той в постъпките си все повече и повече става истински служител на доброто.
В духовния живот на християнина всичко трябва да се гради върху искреността, простотата и естествеността. Тук не трябва да има нищо сложно и изкуствено. Затова е недопустимо да създаваме в душата си особени «благодатни» състояния, измисляйки си сами някакви невероятни чувства след причастяването със Светите Христови Тайни. Впрочем единственото чувство, върху чиято значимост си заслужава да обърнем внимание след св. Причастие, е чувството на душевен мир и смирение, при което ни е лесно да се молим на Бога и при което се помиряваме с ближните си.
Така че, когато идваме в храма, да се постараем да избягваме концентрирането върху собствените ни, субективни преживявания и фантазии по повод на онова, което виждаме и чуваме. Да се опитаме изцяло да се съсредоточим върху самата Литургия, в простота и естественост да предстоим пред Бога.
По отношение на изкушенията може да се чуе и такъв въпрос: защо след Причастие далеч не винаги настъпва облекчаване на житейските трудности? Тоест, понякога ние непременно очакваме, че след Причастието всичко в нашата лична съдба трябва да стане равно и гладко. За да разберем отговора на този въпрос, трябва да си припомним, че в Тайнството Евхаристия ние се приобщаваме към Тялото на разпнатия Господ и Кръвта, пролята за нашите грехове. Приобщаваме се към Този, Който Сам пострада, и ако Му е угодно, Той ни оставя теготите, за да претърпим и ние своя кръст. Впрочем, след достойно Причастяване със Светите Тайни душата става по-силна и често пъти онова, което ни се е струвало неразрешим проблем, се оказва нещо напълно възможно, далече от затрудненията, които по-рано сме си представяли.
Хората, обръщащи се към Бога, се намират под Неговия особен Божествен Промисъл. На всеки причастник Господ дава това, което му е необходимо в дадения момент: на един радост, така че вдъхновеният от св. Причастие човек да може да върви по-нататък с по-голяма увереност, на друг пък - изпитания и трудности, нали се приобщаваме не за временно благополучие, а за вечното, което не може да се постигне без търпеливо носене на собствения ни кръст.
В заключение ми се иска да разкажа за действието на Св. Тайни, опирайки се върху един пример от живота. Когато учех в Московската духовна семинария, често навестявах една старица, монахиня Нина, която живееше в Сергиев Посад, близо до Свето-Троицката Сергиева лавра. Тя беше вече над 80-годишна, страдаше от много болести, краката й бяха покрити с язви, тъй че матушка Нина почти не можеше да ходи. От болките и самотния живот понякога я нападаха ропот, съмнения и тревоги. Но когато се изповядваше и причастяваше със Светите Тайни – а тя се причастяваше вкъщи, - в този момент с нея винаги се случваше удивителна промяна. Водех при нея свещеник със Светите Дарове и добре помня това всеки път повтарящо се чудо: допреди малко пред мен стоеше стар, уморен човек, а след като тя, изповядвайки се, приемаше Светите Тайни, от очите й излизаше удивителна светлина, това беше вече абсолютно ново, обновено, светло преобразило се лице, и в тези умиротворени и просветлени очи нямаше и сянка от смущение, ропот и тревога. Тази светлина сега съгряваше другите, и думите й след Причастяването бяха съвършено особени, всички недоумения в душата се разсейваха, така че сега самата тя укрепяваше своите ближни.
Така Светият Дух в Тайинствата на Църквата дарява на човека чистота, а чистотата е незамъглено, ясно виждане на всичко и всички, чисто възприемане на живота. Дори да притежава всички съкровища на света, човек не може да бъде щастлив, ако не придобие вътрешното съкровище, ако не се проникне от благодатта на Светия Дух. Този неизречен дар светата Църква предлага на човека в Тайнството св. Причастие.
