Не съм се срещал лично с отец Йоан. Не успя да се случи. Но той завинаги е в моята душа, в благодарната ми памет и в молитвите ми. Моля се за скъпия батюшка и се надявам на неговото застъпничество пред Господа. Отец Йоан ми помогна много. Впрочем, нека всичко да върви по реда си.
През 1988 г. завърших Медицинския факултет на университета. Лекарската ми специалност е психиатрия.
Катедрата, в която попаднах като отличен студент и бях аспирант, се занимава с т. нар. „погранични” състояния. Тоест душевни разстройства, които са на границата между нормата и патологията.
Такива неразположения се изцеляват с думи, с разрешаване на вътрешно-личностни конфликти, с търсене на решения в трудни ситуации и с емоционална подкрепа. Медикаментите в тези случаи имат само спомагателна роля, а понякога и въобще не повлияват на оздравителния процес.
Краят на 80-те и началото на 90-те години. Времената бяха трудни. Страната се променяше с всеки ден. Брожения на умовете, разпад на идеологията, духовен вакуум... Икономиката крещеше „SOS”. Закриваха се предприятия, хората се оказваха изхвърлени на улицата. Инженерът ставаше продавач на пазара, учителката „кръстосваше” Европа, връщайки се с торба скъпоценни парцалки. Лекарите се „гмурваха” в кооперации, опитвайки се някак да изхранят семействата си. Хората стигаха до просешка тояга, спестяванията „изгаряха” в хода на реформите… Слава Богу, до гражданска война не се стигна. Макар че през 91-а и 92-а страната „висеше на косъм”.
В широк фронт към душите на хората се втурнаха непознати дотогава магове, врачки, екстрасенси и прочие окултни жреци. Официалната психотерапия през онези години понякога също не се различаваше кой знае колко от тези новопоявили се модерни окултни практики. А пациентите, напротив, с всеки изминал ден ставаха все повече и повече.
Но за огромна радост, в същото време започна възраждането на църковния живот в нашата страна. През 1991 г. бяха пренесени мощите на преподобни Серафим Саровски в Дивеево. Аз съм сигурен, че тази благодат тогава раздвижи душите на много хора.
Приблизително по същото това време някои вярващи психолози и психотерапевти се опитаха да вложат в терапевтичния процес свое светоусещане. Появиха се първите книги, посветени на православната психология: на протойерей Борис Ничипоров, на професора по психология Братус (Борис Сергеевич). Медиците с голям интерес четяха книгата на забележителния психиатър и дълбоко вярващ човек, професор Дмитрий Евгениевич Мелихов, „Психиатрията и проблемите на духовния живот”. Много психолози, психиатри и психотерапевти бяха привлечени по това време към Църквата, към светото Православие. Един от тях бях и аз.
Откривайки за себе си творенията на свети Теофан (Затворник), свети Игнатий (Брянчанинов), светия праведен Йоан Кронщадски и други свети отци, аз започнах да разбирам, че ние, специалистите, опитващи се да лекуваме душевните недъзи, както образно се изрази един свещеник, често приличаме на просяка, който седи върху чувал със злато и протяга ръка за милостиня.
За известно време се опитвах да седя „на два стола”, тоест да работя в държавната клиника като лекар-психотерапевт, но в душата и мислите ми вече беше настъпил обрат. Започнах ясно да разбирам, че не само конкретни методи, а цели научни школи и течения са отишли в неправилна посока, отклонили са се от истината и са дълбоко погрешни. Много точно това състояние на нещата изрази свещеник Михаил Неделски. Ето какво пише той: „Интелектуалната трагедия на съвременното човечество се състои в това, че то започна да гледа на осъдения, смъртен и болен човек като на нормален и на базата на неговото поведение да създава философски, политически и научни системи, при това често претендиращи за абсолютни и всеобхватни.”
„Какво да правя?”, „Да си сменя професията?”, „Да напусна?” – такива въпроси си задавах всеки ден. Веднъж разговарях на тази тема с един познат свещеник. Той отначало замълча, замисли се, а после открито се вгледа в мен и попита:
- И кой ще спечели от това?
- От кое, батюшка? – поинтересувах се аз.
- От напускането ти – твърдо произнесе свещеникът и продължи - тогава твоето място по всяка вероятност ще заеме някой последовател, посветен в тайните на какви ли не медитации, „трансове” (трансцедентални сеанси). А какво ще стане с хората? Как ще се почувстват твоите пациенти? А самата дума „психотерапия” е толкова красива. В превод от гръцки тя означава „изцеление на душата”. А ти се постарай, с Божията помощ, изпълни своята психотерапия с православно съдържание – завърши монолога си свещеникът.
Този разговор се проведе през 1993 г. А през март 98-ма аз окончателно се разделих с държавната медицинска практика и започнах работа в Московския Душевно-попечителен център на името на свети праведни Йоан Кронщадски. Тогава Центърът се ръководеше от известния детски невропатолог, професор, а в същото време и йеромонах о. Анатолий (Берестов). Работата много ми харесваше. Но православната психотерапия официално не фигурираше в „таблицата с националната класификация на професиите и длъжностите” Беше невъзможно такава длъжност да се впише в трудовата ми книжка, така че и редовна заплата също нямах… Освен това на всеки пет години лекарите са длъжни да преминават през сертификационна атестация. Ако това не се случи – специалистът губи правото си да практикува. А аз трябваше да издържам семейство и деца.
Майка ми много се притесняваше за мен и горещо се молеше. Тя не веднъж беше ходила на поклонение в Псовско-Печерския манастир, който беше обикнала от цялата си душа… И у мама възникнало огромното желание да отиде при отец Йоан (Крестянкин), да разкаже на Стареца всичко накипяло в сърцето ?, и да го помоли да ме споменава в молитвите си. Тя споделила тези свои мисли с владика Варнава (настоятел на Чувашката митрополия) и той я благословил да замине, изпращайки по нея на батюшка Йоан една голяма просфора. През този период майка ми често се виждаше с архиерея, тъй като повече от осем години му беше лекуващ лекар. А кардиологичното отделение, което тя ръководеше, се намираше на няколко метра от Веденския катедрален храм и резиденцията на владиката.
По това време отец Йоан беше вече доста над 80-те и приемаше посетители само чрез секретаря си, килийницата Татяна Сергеевна. Майка ми три пъти беше изпращала по нея бележки с въпроси за своя син до Стареца и всеки път получаваше изчерпателни отговори. От това поклонение тя се върна много доволна.
Всичко, което тогава старецът ми изпрати като съвет и напътствие, го запазих в сърцето си. И след години, мога да кажа, че неговите духовни съвети се оказаха изключително точни и верни. Те бяха за мен просто жизнено необходими. Чрез отец Йоан Господ ми разкри какво е необходимо за душата ми. А след време мама, усмихвайки се, казваше: „Защо нищо не попитах за себе си?” Но аз съм сигурен, че батюшката не е забравил да споменава в молитвите си и мама.
За благословление о. Йоан ми изпрати икона на Вилнюските мъченици – Антоний, Йоан и Евстатий; чехъл от облачението на мощите на преподобномъченик Корнилий, и книга със свои проповеди. Тези светини и до днес са в работния ми кабинет. През годините често ми се налагаше да сменям едно място с друго, и аз разбрах защо получих в дар от стареца именно тази икона. След своята мъченическа смърт от ръцете на езичниците през 1374 г. мощите на Вилнюските светци дълго се „скитали” по света, преди накрая да намерят своя пристан в катедралата „Света Троица” във Вилнюс. Освен това батюшката ме благослови често да се обръщам с молитва към светия мъченик Трифон пред неговата чудотворна икона в Знаменския храм на метростанция „Рижска”. И до днес аз смятам свети великомъченик Трифон за свой втори небесен покровител, заедно със свети великомъченик Димитър Солунски.
А проблемите с моята работа, по Божия милост, много скоро се уредиха. Помогнаха ми да организирам малък православен психотерапевтичен център. И то не къде да е, а в самия център на Москва, на Нови Арбат. Съвсем неочаквано за мен сътрудниците от една столична фондация ми предложиха да наема кабинет за прием на пациенти, платиха лиценза, заделиха от собствения си щат секретар, дадоха ми и телефонен пост. Дълбок поклон пред тях за стореното. „Ето, това е от благословението на стареца” – нашепваше душата ми.
През 2006 г. архимандрит Йоан (Крестянкин) се престави пред Господ. Отиде си великият човек, молитвеник, изповедник и утешител…
През зимата на 2008 г. бях на поклонническо пътуване из Светите земи. В Руската Духовна мисия в Йерусалим с мен се случи нещо изключително. Преди всенощното бдение аз разглеждах църквата, покланях се пред иконите, палех свещи. Накрая запалих свещ и се помолих за упокоение на душата на незабравимия Старец архимандрит Йоан и не след дълго се отправих към предверието. Там видях пакет, който стоеше на мястото, откъдето е благословено да се вземат различни информационни материали, фотографии, хартиени репродукции на икони и други подобни. И какво имаше в пакета? Светини от Вилнюс: иконка с пръст от гроба на светите Вилнюски мъченици, бяло чорапче със свети мощи, снимка на раката с мощите и акатист на Божиите угодници – мъчениците Антоний, Йоан и Евстатий. Сърцето ми почувства, че батюшка Йоан ми изпраща тези светини като духовен поздрав. Случайности не съществуват. С радост и благоговение целунах пакета със светините и го донесох в Родината от Светите земи, като вест от отец Йоан.
Иска ми се да завърша спомените си за този удивителен човек с думи от негова поздравителна картичка за Рождество Христово, която аз трепетно пазя:
„- Хранете се, чедца Божии, от Чашата на Живота,
- Укрепявайте се от Силата на Живота,
- Израствайте в Духовния Живот, който е Христос!
Христос се роди!
С нас е Бог!
И ние сме Божии”.
Остава само да произнесем: „Амин.”
+ + +
Дмитрий Александрович Авдеев (р. 1964 г.) е руски православен лекар-психиатър, психотерапевт, медицински психолог, кандидат на медицинските науки, професор, член на Съюза на руските писатели. Освен практикуващ лекар д-р Авдеев е и автор на повече от 300 духовно-просветителски, научни и научнопопулярни публикации, мултимедийни проекти, а също така и на 60 книги, част от които са преведени на румънски, сръбски, български, македонски, английски, испански и немски език.