Кремирането на починалите от гледна точка на християнската антропология и етика
Погребването на починалите не е догматична тема. Възкресението на мъртвите, в което нашата Църква вярва, не може да зависи от това дали те са били погребани, или изгорени. Но от друга страна, погребването на мъртвите има отношение към догматичните вярвания на Църквата. Предпочитането за извършване на традиционното погребение и негативната нагласа и отношение към изгарянето на мъртвите са тясно свързани с вярата на Църквата в човека и неговото предназначение.
Църквата не се отвръща от тялото, напротив, тя го почита. Човекът е своеобразно Божие отражение не само от гледна точка на душата, но и от гледна точка на тялото. Божият образ – това е неразривно цяло на душата и тялото. И целта на човешкото създание, като същество, отразяващо Бога, е да Го запази в себе си. Всичко останало е част от тази цел или е подчинено на нея. И ако изгарянето на мъртвите по някакъв начин можеше да послужи на тази цел, то би било не само приемливо, но дори желателно.
Християните, които са били осъдени на смърт чрез изгаряне, не са се отказвали от него, а търпели, виждайки в това път за сливане с Бога. Показателна в това отношение е молитвата, в която свети Игнатий Богоносец сякаш е отпечатил съдбата си: „Огън и кръст, глутници зверове, разчленение, чупене на кости, рязане на части, разкъсване на цялото тяло… всичко това трябваше да изпитам, само и само да мога да се срещна с Иисуса Христа“. Това желание, допускащо пълно унищожение на тялото, не е следствие от враждебността към плътта, а пълно отдаване на любовта към Христос. Този стремеж е проявление на желанието да се разкрие истинността на Божествения образ.
Омаловажаване и незачитане на тялото се наблюдава в източните религии и езическите вярвания. Църквата не гледа на тялото с презрение, нито го смята за „гроб”, както го е възприемал Платон и е допускал унищожението му. Човешкото тяло – това е храм на Светия Дух. Това е жива църква, в която човек е призван да слави Бога. И тези, които истински служат на Бога, основават върху светите си мощи истински църкви, подслоняващи живите. Това е причината, поради която Църквата почита мощите на светиите, пазейки ги като скъпоценни богатства.
За Църквата човешката природа е толкова свята и сродна с Бога, че тя може да създаде заедно с Него едно неделимо цяло. Така в Христа човешкото тяло е неразривно и неразушимо обединено с Неговата Божественост, докато в човешката същност тялото приема нетварната Божествена благодат и участва в Божествения живот. Поради това християните не отхвърлят своето тяло и не желаят да се избавят от него, като от враг, а се стремят към неговото обновление в Христа и освобождаване от тленността му.
Този, който гледа на мъртвото тяло като на мощи, честни останки от човешкото същество, той ще желае да му отдаде почит. И тогава погребението или запазването на останките придобива свещен смисъл. Освен това ние знаем, че дори изсъхналите кости съхраняват живата биологична идентичност на починалия, за разлика от пепелта. Но за човек, който вижда в мъртвото тяло само мрачен труп, е естествено да иска да го унищожи. Такъв човек не различава духовните символи, интерес за него представлява единствено физическата страна на предметите и тяхното потребителско и материално значение. Той игнорира сърцето и мисли логично. Познавайки проблемите в големите градски центрове, той смята за по-разумна и практична кремацията на починалите.
В продължение на цялата ветхозаветна и неделима християнска история изгарянето на мъртвите се е асоциирало с езическите традиции и ритуали и се считало за позорно деяние. В частност, предаването на тялото на смърт чрез огън във Ветхия Завет е свързвано с извършването на тежки престъпления. Новият Завет счита погребението на мъртвите за нещо разбиращо се от само себе си, за даденост, докато в историята на Църквата само гонителите на християнската вяра са кремирали телата на християните, опитвайки се по този начин да ги обрекат на забвение и да разколебаят надеждата за тяхното възкресение. И накрая, в най-ново време, изгарянето на телата на мъртвите е придобило вид на някакво своего рода очистване на света от тяхното присъствие.
Стремежът към унищожаване или съхранение на мъртвото тяло в гроба е в непосредствена връзка с отношението на човека към смъртта. Когато той иска да забрави за смъртта, естествено е и да поиска да изтрие от лицето на земята всичко, което по някакъв начин е свързано със смъртта или напомня за нея. И за това му помагат съответните нагласи в нашето общество. Всичко е насочено така, че темата за смъртта да е обгърната в мълчание. Като естествено следствие от това се явява и стремежът към унищожаване на мъртвото тяло. Надгробният камък пази не само паметта за починалия, но и напомня за смъртта. И за да може човек да запази тази памет, без това да му причинява болка, е необходимо да вярва в победата над смъртта. Християнинът вярва в тази победа и очаква възкресението: „чакам възкресение на мъртвите”. Това възкресение цялостно ще засегне психосоматичното естество на човека. Християнинът чака възкресение на обновения човек от тяло, което е склонно към тление – на този нов клас, израснал от семето, изгниващо в земята. Когато човек е проникнат от тази вяра и това очакване, неговото отношение към смъртта и към мъртвото тяло ще си съответстват. Такава позиция поддържа морала, който се е изграждал с векове, докато кремацията е атрибут на новия морал.
Изгарянето на мъртвите не оспорва директно вярата във възкресението. Но то оскърбява чувствата и морала, които поражда тази вяра, и променя очакванията на Църквата, отнасящи се към човека. На свой ред, това засяга и закона, органично свързан с етиката и живота на Църквата. Когато практиката за изгаряне на мъртвите е добила широко разпространение, се е утвърдило християнското вероучение, в което впоследствие е залегнала и традицията за погребване на мъртвите. Това е символичен акт, който още апостол Павел сравнява с пшеничното зърно и е в пряка връзка с очакването на вечния живот. Когато това очакване започне да гасне, погребението на мъртвите губи своето символично значение.