Автор: свещ. Сергей Павлов

Източник: Символ на Вярата 

Боголюбиви братя и сестри,

Никой от нас не може да се нарече безгрешен. Ако някой помисли или каже такова нещо за себе си, то той е изпаднал в най-тежкия грях - гордостта! Това, че сме грешни е следствие от грехопадението на нашите праотци (Битие. 3:1-24), които поискали да вземат с лукавост, това, което Господ  обещава на тогова, който побеждава греха - плода на дървото на живота, което дава живот вечен (Откровение. 2:7).

Тайнството Покаяние е онова средство, чрез което отново се установява така често прекъсваната от страстите връзка с нашия Творец. Това тайнство ни довежда достойни до светата Евхаристия - тайнството на тайнствата, Господнята трапеза, светото Причащение! За да принесем плода на нашето покаяние ние трябва да се изповядаме, както учат Светите Отци на Църквата.

Мнозина от нас нямат опит в изповедта или се свенят да принесат Господу отречението от греховете си, дори само за това, че се срамуват от тях! Нека не забравяме, че Богу всеки грях е известен, дори преди да е извършен, а живее само като помисъл в сърцето на съгрешаващия.

Автор: йеромонах Сергий Троицки 

Източник: Православен Апологет 

Превод: Виталий Чеботар 

Текстът  се публикува с малки съкращения

По повод на съвременната критика на старата традиция за задължителната изповед преди Причестяването със  Светите Христовите  Тайни,  излъчена на  30 юли 2007 година по   радио „Родонеж”

 

Без внимание и бдителността на ума
Ние не можем да се спасим и да се избавим
от дявола, който като ревящ лъв
и търси някой да погълни.
Преп. Петър Дамаскин [1]

     Неотдавна на състоялата се среща на Богословската комисия,  а също  в редица изказванията на духовенството по радио „Радонеж”, многократно е повдиган въпросът дали е необходима и задължителна изповедта преди приемане на Причастие. Някои духовници настойчиво са изказвали мнението си относно необходимостта да се премахне практиката на задължителна изповед преди Св. Причастие. Достатъчно разгорещени дебати по този въпрос са се състояли по радио „Радонеж” от 30 юли/18 юли 2007 година.

         Преди да започнем разглеждането на идеята за задължителната  изповед преди Причастие, ние трябва да отбележем  следното:

Тези две  тайнствата - Изповед и Причастие - са самостоятелни и не са свързани един с друг.

В отношението  на изповедта преди Причастието ние трябва да се позоваме на практиката на Църквата, независимо от  отстъпленията  от нормата на  църковния живот, която преди е била  господстваща.

Свещеникът и епископът в пастирската си дейност, нямат право да се ръководят единствено от съображенията  на своя  разум и  мнение. В пастирска практика всеки духовник, според свещеническата и епископска клетва, е длъжен да спазва вярност към църковните канони и догми.

Всяко своеволие в пастирска практика, което заплашва да наруши  реда на църковния  живот, трябва да се разглежда като престъпление не само спрямо  отделни лица, а и спрямо Христовата Църква.

Read more: БПЦ - Българска Патриаршия

Автор: магистър по богословие Виталий Чеботар

  М о с к о в с к о  п а т р и а р ш е с т в о

(1584-1700 г.)

След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.

Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква  била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.

Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).

През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.