Съвременни текстове на православна тематика

Автор: Йеромонах Серафим (Роуз)

Превод: Виталий Чеботар 

Днешната патралогия ни запознава с Отците на Православието, затова нейният обем и цели се отличават от обикновения семинарен курс по патрология. На тези страници ние преследваме двойна цел: 1) да представим православното богословско обяснение на духовния живот - природата и целта на духовната война, светоотеческият възглед на човешката природа, характерът и действията на Божествената благодат и човешките усилия и прочее 2) да дадем практически наставления за това как да се живее истински духовен живот, с описание на духовните състояния - и добри и лоши, чрез които човекът може да преминава през процеса на духовна бран. По този начин строго догматичните въпроси, касаещи природата на Бога, Света Троица, въплъщението на Сина Божий, на Светият Дух ще бъдат засегнати само до степента, до която се отнасят до въпросите на духовния живот; и за много от Светите Отци, чиито писания касаят тази проблематика, а въпросите, които за духовния живот са второстепенни, тук няма да говорим. Накратко, днес ще става дума главно за отците на Добротолюбието, това събрание от православни духовни писания, които са били създадени в зората на нашата епоха, когато във Франция е избухнала самоубийствената революция, свидетели на която сме ние и в наши дни набира голяма сила недоверието и самоволието.

В наше време, обаче, значително се повиши интереса към Добротолюбието и Светите Отци. По-специално, започна изучаването на светите Отци от близкото минало, такива като преп. Симеон Нови Богослов, Св. Григорий Синаит и Св. Григорий Палама. Може дори да се каже, че в някои научни семинарски  и академични курсове, те са „на мода”, което рядко се е случвало от  XIX век насам, когато изобщо „не са били модерни” в повечето православни духовни академии (това не се отнася до манастирите с висок духовен живот, които винаги свято са ги почитали  и са живяли според техните писания).

Автор: Валентин Велчев

Възможно ли е да потърсим мнението на Библията и на светите отци на църквата относно редица научни и морално-етични проблеми, поставени пред нас от съвременността, като сътворение или еволюция, клонирането, абортите и др.? За съжаление една голяма част от християните тълкуват превратно гореспоменатите авторитети, за да ги нагласят към някои синкретични възгледи, които като че ли помиряват светските разбирания и божествените заповеди.[1] Но какво ни казва св. Яков (брата Господен) в своето послание: „Прелюбодейци! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел със света става враг на Бога.” (Яков 4:4).

В тази статия ще се спрем на следствията от така нареченото теистично-еволюционно учение, според което Бог е програмирал развитието на материята по възходяща линия – от простото към сложното, от мъртвото към живото, от нисшите към висшите форми на живот. По-известни поддръжници на това становище са Г. Алтнер, К. Ф. фон Вайцзекер, Й. Илиес, Х. Рорбах и др. Най-голяма заслуга за формулирането на „християнския еволюционизъм” има френският йезуитски свещеник, палеонтолог и философ Пиер Тейлард дьо Шарден (1881 – 1955). Той рисува развитието на Вселената като процес на „космогенезиса”, който обаче свежда до еволюция на духа, давайки на последната телеологично тълкуване. Според него възможностите за развитието на духа за сметка на усложняването на организма на отделния индивид били изчерпани с възникването на човека и по-нататъшният прогрес трябва да се осъществява на „колективна” основа. Дьо Шарден счита науката за „върховен акт на колективното виждане” и я разглежда като разновидност на религиозното отношение към действителността, чрез което ще се ускори еволюцията.

Автор:  Архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Виталий Чеботар 

Източник: Православие.ру 

Да се спасиш - означава да намериш Бога и себе си. Всеки човек е неповторимо явление, в това са  изразени мъдростта и красотата на Създателя. Някои смятат за спасение отказа от себе си като личност и индивидуалност, разтварянето в някаква обща, абстрактна идея. Това, както изглежда, е заблуждение.

           Човек е длъжен да се освободи  не от себе си, а от чуждото в себе си, запазвайки своята личност и индивидуалност, като дар от Бога. Ако целта на творението е обобщение и унификация, то Господ би могъл да ни сътвори във вид на еднакви геометрични фигури. Всеки човек има неповторима телесна структура. Това е знак на онова, че всеки човек има и единствена в цялата вселена душа. И в това, като че ли се преоткрива  пред нас Божията красота, отразена не е в еднообразието, а в разнообразието на Своето творение.

            Човек трябва да намери себе си сред чуждото, нахлулото в него, обкръжило го от всички страни. А чуждото - това е грях, страст и е от света. Но на духовния път често се срещна именно тази грешка: за да се освободи от чуждото и външното, човек пречупва не само греха, но и  унищожава дадената му от Бога неповторимост   на своята си личност, т. е лицето на  душа си. Той прилича на реставратор, който вместо изчисти картината от сажди и мръсотия, той я грунтова и рисува на същото платно друга картина, при това доста  по неумело.  

Автор: Светослав Ангелов 

Дан Браун в книгата си "Шифърът на Леонардо" поставя под въпрос, а на моменти дори остро атакува, няколко основни разбирания на християнството, такова каквото ние го познаваме: разбиранията ни за Бога, за човека, за Църквата, за Божия Закон, за Светото Писание, за Традицията (Светото Предание) и времето. 

Показвайки "очевидната несъстоятелност" на нашата интерпретация, той смята, че посочва единствената възможна алтернатива – неоезичеството. Накрая, в духа на "добрите хуманистични традиции", ни предлага да поемем протегнатата за помирение ръка, стига да ревизираме своите архаични средновековни практики и представи. Дан Браун има своя визия за нашето място като християни и като Църква в един пост-християнски свят. Дан Браун е благосклонен към нас – склонен да прости и да забрави историческите ни грешки…